* * *
Следващият ден, очаквано, беше още по-труден от предишния. Като начало Марсо я държеше будна половин нощ и с мърморене я принуждаваше да влезе в състояние на Озарение, за да може, както той се изрази, „този упорит, тромав и непохватен адепт да дойде в час не като умираща стрида, а поне с вид на приличен ученик“.
Айра не само не разбираше усилията му, но и не можеше да разбере защо би трябвало да използва Озарение за нещо толкова тривиално като разтегнатите ѝ връзки.
Призракът, разбира се, изръмжа и изрази недоволството си, а после заподозря, че никога досега не е изпитвала състоянието на вътрешно прозрение. След това наистина се ядоса, прокле с грозни думи лер дьо Сигон, изтънчен и надменен елф, не пропусна да спомене и мълчаливия и строг господин Оге… А после изведнъж се успокои и каза, че вероятно е дори по-добре. Защото нямаше никакво желание да просвещава живите си колеги откъде и кога Айра се е сдобила с такъв странен защитник като метаморфа като спътник. Каза също, че не е нужно да знаят, че веднъж тя се е докоснала до Сърцето на Зандокар и е оцеляла.
Айра се сгърчи неловко при тази прочувствена реч и със закъснение призна, че понякога наистина може да чуе как бие нечие Сърце. Тя можеше да чуе биенето на нечие друго Сърце, било то съвсем наблизо, или, напротив, съвсем надалеч. Но всеки път се чувстваше зле, затова се опитваше да не мисли за това. И тъй като всеки опит да стигне до Озарението винаги е бил белязан от слабост и мътна люлякова мъгла, тя се стараеше всячески да не припадне отново.
Когато чу това, Марсо изтръпна за дълъг миг. А когато Айра спомена Зорг, който я бе накарал да излезе от забвението си в последния момент, той издаде странен звук и се строполи на ръба на масата, взирайки се в момичето, сякаш го виждаше за първи път в живота си.
След това замълча за известно време. Замисли се за миг. Накрая с много напрегнат глас я помоли да опише по-подробно странните пристъпи. И когато Айра послушно разказа, той мълча в продължение на половин час. После отново оживя и предложи да демонстрира.
Тя честно опита и лесно достигна до познатото състояние на полусън-полувиждане, в което имаше видения и чуваше многобройни гласове.
Сега за известно време изгуби собствената си същност и се превърна първо в сивокоса жена, която обичаше да учи малката си правнучка, после в мъдра цветарка, която имаше много нерешителна дъщеря, в млада студентка в учебната зала, в намръщена писателка… Съдбите на другите хора се променяха толкова бързо, че Айра невинаги можеше да разбере къде свършва едно видение и започва друго. Гласовете в главата ѝ непрекъснато прелитаха, сливаха се, понякога преминаваха от един в друг. Пред очите ѝ проблясваха десетки лица, стотици интериори, много различни места, на които никога преди не беше била. И тогава гигантската поляна с познатото Дърво отново се появи пред очите ѝ. Само че този път то беше два пъти по-голямо и имаше листа с наситен лилав оттенък.
Най-изненадващото беше, че в близост до нея нямаше елфи. Но там беше Айра, заобиколена от всички страни от плътен жив плет от иглики. И тя, точно както наскоро беше направил лер Легран, падна от дебелия ствол с тих стон, поддържана от тънките клони за голите си рамене. Бледа, разчорлена, със светла като сега коса, в която дългия пурпурен кичур още не бе заблестял. И с лилаво петно на гърдите, под което вече нямаше никаква рана…
Айра изпищя и се опомни, но от внезапното движение се подхлъзна на ръба на стола и се строполи на пода, като болезнено посини мекото си място. Със стон разтърка наранената част от тялото си и едва успяла да успокои биещото си сърце, се върна обратно на стола, като погледна въпросително към призрака, който я гледаше отдалеч.
– Ето това е – усмихна се криво момичето. – Всеки път е едно и също нещо. Щом започна да си спомням нещо, се дезориентирам, а после ме боли и имам чувството, че ме изхвърлят от Озарението. Жалко е, разбира се, но никога не съм успявала да остана в него за повече от няколко секунди. Добре, че все още не ми е позволено да го практикувам, иначе ще се срамувам, защото другите вече могат свободно да използват Озарението, а аз…
– Измина около половин час – каза Марсо безгрижно. – И мога да те уверя, че си достигнала до самото Озарение. В този момент щита ти беше толкова силен, че не можах да видя нищо, но повярвай ми, за първокурсник резултатите ти са доста впечатляващи.
Айра хвърли недоверчив поглед.
– Така ли мислиш?
– Аз съм магьосник, въпреки че съм мъртъв. Мога да различа едно истинско Озарение от едно развалено яйце. Ти си го постигнала и това е факт. Но твоята аура по това време… – Призракът отново се замисли. – Не си спомняш нищо друго?
– Не… Какво не е наред с аурата ми?
– Тя е по-голяма. Всъщност имам чувството, че е свързана с някого… Или с нещо друго. Там отиват силите ти и затова мисля, че миналия път ти стана толкова лошо.
– Мислиш, че беше, защото бях в Занд?
– Може и да е така. Но не мисля, че би било разумно да казваш на някого.
– Аз и не смятам да го правя – въздъхна тя. – Просто искам да знам какво не е наред с мен. Къде съм била през всичките тези години. И защо не се чувствам като дванайсетгодишното момиче, което бях, когато умирах насред игликите, а сякаш съм живяла тези седем години, сякаш съм живяла както обикновено. Разбираш ли? Чувствам се на моята възраст! А може би не би трябвало. Веднъж баща ми ми каза, че негов приятел намерил в гората момче, което било отгледано от вълци и изчезнало, когато било само на пет зими. Но когато се върнало при хората, се държало като петгодишно дете. Ръмжал, хапел, страхувал се от огъня и накрая избягал обратно в гората, където бил застрелян по погрешка от някакъв ловец. Не трябваше ли да ми се случи нещо подобно?
– Не знам – призна духа. – Но аз ще разбера. Спомняш ли си заклинанието?
– Да, разбира се – кимна тя разсеяно.
– Тогава нека да опитаме. Но не навлизай дълбоко в Озарението, както правиш сега. По-късно ще ти кажа как да го направиш, без да тревожиш учителите си, но сега е достатъчно да го почувстваш, но не и да го докоснеш. Защото когато го направиш, аурата ти променя цвета си и става лилава като очите ти. Като лилава игла. Като Първичното дърво…
– Дървото на Огла? – Момичето се намръщи. – Да, виждала съм го. Веднъж беше златно, а днес по някаква причина беше люляково.
Марсо отново я погледна замислено.
– Това е така, защото според легендата Първичното дърво, отглеждано от Алоел в центъра на Занд и родоначалник на всички дървета на Зандокар, имало две семена. Едното било взето и отгледано от източните елфи, а другото – от западните елфи. Когато бях в Източната гора, веднъж видях Дървото на Огла. Отдалеч. Елфите пазят източника на дългия си живот от външни хора, но аз имах огромен късмет. Е, в Западната гора има едно точно такова. И ако тези Дървета са само по-малките деца на Първичното дърво, за което все още се говори, че стои в центъра на Занд, то това е най-величествената гледка, за която човек може да мечтае. В пророчествата си Мариора споменава, че благодарение на Дървото на Огла елфите се възраждат отново и отново, без да се страхуват нито от рани, нито от болка, нито от смърт, нито от забрава. Вярва се, че те са живи само докато са живи техните Дървета и че всяко златно листо върху тях е животът на някой от Високите хора.
– Ето как… – Айра внезапно прехапа устни. – Аз не знаех.
– Между другото, според същата легенда Първичното дърво има люлякови листа.
Тя потръпна.
– Добре, да го направим – въздъхна духа, без да забелязва вълнението ѝ. – Затвори очи и се опитай да направиш заклинанието…
След този разговор Айра толкова дълго мислеше за това, че и беше трудно да научи най-простото заклинание за изцеление, което не се хареса на Марсо, и почти закъсня за урока по практическа магия, защото след лечебния сеанс беше толкова уморена и заспа толкова здраво, че духа и метаморфа трудно я събудиха.
Едно хубаво нещо: Лер де Сигон беше не по-малко замислен, така че дори не забеляза закъснелия ученик. Поздрави класа разсеяно, каза на Айра да стане и сякаш между другото каза, че магистериус Алварис я чака в кабинета си, и я призова да побърза.
Отначало тя се изненада. После се притесни. Подозираше, че директора сигурно има много въпроси за външния ѝ вид, за учебниците (ако е имал време да говори с Мерге и библиотекаря), за поведението на Зорг, за втория метаморф. И накрая, за необяснимото избледняване, което се бе случило преди няколко седмици и чиято причина не можеше да разбере не само той, но и майстор Викран дер Солен, голям специалист по всякакви странни неща.
И ако лер Легран беше споменал и за иглата, плюс това Дербер беше добавил за стойките, и беше станало известно, че тя никога не се е появявала в трапезарията, а прекарваше по-голямата част от времето си в оранжерията, в компанията на питомците на лейди Матиса…
Айра усети, че нещо в нея трепери.
– Побързайте, лейди – подкани я лер Мерге. – Лер Алварис не обича да чака. Ще ви съпроводят чак до кабинета.
Тя се изправи и излезе от класната стая на сковани крака. Щом излезе навън, тя се огледа за обещания водач, но не откри никого освен Зорг, който я чакаше търпеливо. После обаче осъзна какво се случва, погледна загадъчно усмихнатия дракон и въздъхна обречено:
– Добре, покажи пътя.