***
Айра изпълзя от тренировъчната зала с чувството, че най-сетне е разбрала какво е скаридите да бъдат безмилостно изтръгнати от черупките си. Не ѝ беше останала никаква енергия. Беше по-близо от всякога до това да послуша съвета на Бриер и да го прокълне, заедно с майстор Викран, за това, че е изпратил ученик да отработи грешката си с първокурсниците.
Тя се сдържа само защото умния Кер потърка носа си в бузата ѝ, а Бриер я погледна с искрено съчувствие.
– Съжалявам. Знам какво е, но няма друг начин.
– Разбирам – издиша тя разтреперано и се опита да излезе в коридора на треперещи крака. – Просто никога не съм мислила, че може да бъде… Толкова зле. Мисля, че тази разгрявка, която правиш, е най-лошото мъчение, което човек може да измисли. Надявам се, че това не е бил твоя учител.
– Не. Мога ли да ти помогна?
– Добре съм, благодаря.
Бриер прехапа устни от смущение; Айра беше бледа и едва ходеше на изморените си крака.
– Сигурно съм прекалил – призна той виновно. – Съжалявам. Защо не отидеш да се видиш с лер Лоур?
– За да може да ме затвори в лечебното отделение за още една седмица? Не, благодаря. Мога да се справя сама.
– Айра…
– Дай ми почивка – каза тя вяло. – Ще вляза, ще се свия на стола и ще заспя, ще заспя, ще заспя…
– Тогава тръгваш по грешния път. Трябвало е да тръгнеш наляво.
– Знам и без теб. Но все пак трябва да погледна в оранжерията. Листика ми не е поливан и Иглата ме чака преди лягане.
– Кой? – Момчето спря учудено.
– Ще видиш… Някой ден – изстена тя тихо и слезе по стълбите мъчително бавно. – Когато имаш време, ела и ще те запозная.
– Всъщност точно натам бях тръгнал.
– Защо?
– А как иначе? Единственият път между сградите ни е през оранжерията – изненадано каза Бриер. – Никъде другаде не можеш да минеш, без да нарушиш заклинанията за сигурност. А дори и там трябва да се потрудиш, за да накараш охраната да те пусне да минеш.
Айра го изгледа с неразбиране.
– Каква охрана? Защо аз не съм го виждала?
– Да, виждала си го, просто не си го разпознала – засмя се той. – Защото той не е човек, а един от подопечните на мадам дер Ваги. Спомняш ли си, че на далечната стена от входа има зелена завеса от пълзящи растения?
– Разбира се. Дори не можеш да видиш стената под нея – о! – Момичето изведнъж се задъха. – Значи там има врата!
Бриер кимна.
– Понякога ни трябват и съставки за отвари. А госпожа Матис преподава не само билкарство, но и отвари. Така че често сме там, само в частта, затворена за първокурсници, и когато нямате занятия. Ако е необходимо, тя оставя знак за пълзящия и той пуска тук тези, които са освободени за занятия. Ако закъснеят или се забавят от тази страна, той изпраща сигнал, че някой от учениците е нарушил границата. След това е такъв вихър, че няма глупаци, които да се заиграят с него. Но майстор Викран ми осигури едномесечен пропуск, така че аз спокойно мога да ти помогна с бойната ти подготовка.
Тя възкликна, преди да е приключила с изслушването:
– Ето как е попаднал тук!
– Кой?
Айра не отговори, но си помисли, че този нагъл вампир е имал само един начин да влезе в затворената оранжерия: През вратата, скрита зад пълзящия храст. Той не би рискувал да наруши заклинанията на стената, но за опитен демонолог би било лесно да заблуди едно неинтелигентно растение. Всичко, което трябваше да направи, беше да призове сродна същност и да я държи заета с изучаването ѝ за времето, необходимо за навлизане в забранената територия. Марсо беше казал, че всички вампири са отлични демонолози…
– Добре, ще имам това предвид – промълви тя, като си отбеляза мислено да опознае вратата. – Бриер, значи времето ти за днес е изтекло?
– Да – каза той озадачено. – Ако не се върна в следващите няколко минути, учителя ще разбере за това и вероятно ще ме накаже.
– За какво?
– За неподчинение на заповедите му и за това, че съм останал тук по-дълго от необходимото.
Айра кимна.
– Ще ми покажеш ли как се прави това?
– Разбира се, да вървим, или още по-добре, да бягаме, иначе рискувам да си навлека големи неприятности.
С тежка въздишка тя се принуди да слезе по безкрайно дългото стълбище и вече в двора, пронизана от загрижеността на младия възпитател, се втурна в бяг. Но бавно, твърде бавно.
– Не – със съжаление призна Бриер. – Така няма да успея. Мисля, че ще избягам напред. Не искам да си навличам повече неприятности. Извинявам се, добре?
Айра кимна и погледна момчето, което за миг преодоля разстоянието до оранжерията, вмъкна се вътре и изчезна сред зелените храсти. Докато умореното момиче стигне до пълзящите растения, те вече бяха придобили обичайния си вид, без да искат да признаят, че крият истинска, макар и защитена с магия врата.
Тя внимателно докосна зеления килим, който покриваше далечната стена на оранжерията почти до половината от ширината ѝ и се простираше от пода до високия таван. Замислено прокара пръсти по еластичните стъбла, докосна грациозните листа. Усети как дланите ѝ изтръпват и се обърна, за да остави загадката за друг път, но тогава Кер се размърда неспокойно на рамото ѝ и Айра се обърна за миг. После видя как живата завеса се разтваря и замръзна от изумление.
Метаморфът скочи на земята и се шмугна във вратата зад пълзящата завеса – врата, широка и стъклена като тази, която Айра използваше всеки ден. Само че тук над стъклото имаше някакво заклинание, подобно на защитна мрежа, а нишките на заклинанието се протягаха към същите пълзящи растения и се отдалечаваха от тях, подчинявайки се на някакъв неизвестен знак.
Айра се загледа учудено в освободения проход.
– Уау!
Кер подсмръкна пренебрежително в отговор, като не намираше замаскираната врата за достойна за вниманието му. Не го интересуваше дори факта, че господарката му можеше да мине в територията на старшите и да настигне бягащия Бриер.
Айра се поколеба. Разбира се, че ѝ беше любопитно да види какво се случва зад мистериозната врата. Какви дървета растяха там и какви храсти се виждаха през мътното стъкло. Дали там живеят виари и вампири, дали са толкова различни от обикновените хора. И защо старшите ученици бяха така здраво отделени от адептите от първи курс.
Но входната врата се хлопна зад нея и тогава се чу гласа на госпожа Матис, която смъмри един бавен ученик. Кер измърмори нещо предупредително и тя се отдръпна от коридора с въздишка.
Добре, друг път.
Чудя се дали следващия път ще я пуснат да мине?
Тя се заслуша в себе си и изведнъж осъзна: Да, ще я пропуснат. Изглежда, че Занд правеше дори най-агресивните растения изненадващо послушни в нейно присъствие. Всъщност те я приемаха като своя. Сякаш усещаха слабия аромат на магията на Занд. Чуваха ударите на голямото му сърце. И не се осмеляват да се противопоставят на тази сила.
„Чудесно“ – помисли си Айра и побърза да се отправи към Иглата. – „Ще трябва да разбера повече от Бриер за тази врата и може би следващия път той няма да има нищо против да ми покаже своя корпус.“
Разбира се, тази вечер тя не се върна в стаята си, а веднага след оранжерията отиде при Марсо. Духът, разбира се, забеляза плачевния ѝ вид и по обичайния си начин се поинтересува кой с какво и колко време я е бил, за да я докара до такова окаяно състояние. Айра чистосърдечно призна, че не е бил никой, и в отговор на недоверчивото подсмърчане разказа целия набор от упражнения, като започна с разтягането, на които я беше научил ученика на майстор дер Солен.
Да си призная, тя очакваше Марсо да се засмее, но той изненадващо се намръщи и дълго мълча, обмисляйки новината.
– Ти казваш, Бриер? Знам, знам – промърмори той замислено. – Не е лош маг, наистина. Викран го обучава вече две години и момчето бележи голям напредък. Странно е, че той е изпратил момчето при Дербер за някаква глупост… Дали момчето се изненада, когато те видя?
– Не особено – спомни си Айра озадачено.
– Много интересно. А Кер?
– Той беше много изненадан – каза тя с усмивка. – Но го разпозна и веднага стана много учтив.
– Обзалагам се. Твоето малко момче знае как да прави впечатление. Показа ли ти целия комплекс Викран?
– Да. Двадесет упражнения и разтягане. Каза ми да ги правя винаги, когато имам свободно време, за да свикна с тях.
– О, скъпа моя, сигурно си изморена!
– Не ми е останало и малко – призна тя, като седна на ръба на вълшебния стол. – Сигурно и утре ще ме боли. Не мислех, че ще е толкова трудно… Между другото, знаеш ли заклинание, което може да премахне болката?
– Знам, но ще трябва да го научиш и да го използваш сама.
– Хайде – съгласи се обречено момичето. – Утре няма да стана без него.
– Това е сигурно. Да вземем книгата за лечебни заклинания като трета книга днес, защото призрачното ми сърце ми подсказва, че скоро няма да можеш да минеш без нея.
– А ти?
– Аз ще издържа до утре. Не бързам, пред мен е цяла вечност. Така че ден по-късно, ден по-рано… няма смисъл да ти развалям живота с четвърта книга, когато едва се справяш с три.
– Но, Марсо.
– Никакви „но“! – Духът я прекъсна строго. – Още не е нощ, така че сега си лягай, чети бързо, а после ще те събудя, ще ти помогна с Озарението, с лечението… После пак ще заспиш, а на сутринта ще тичаш да си измиеш лицето, сякаш нищо не се е случило.
Айра се усмихна и след като го видя да изчезва сред многобройните рафтове, разсеяно почеса Кер.
– Знаеш ли, понякога си мисля, че той вижда през мен.
Метаморфът изхърка скептично, а после се сви в скута ѝ, опирайки косматата си страна в скута ѝ, за да ѝ е по-удобно.