***
– Влезте – чу се отвътре, щом момичето вдигна ръка. – Влез, дете, не се страхувай – аз просто те чакам.
Айра набърчи нос и бутна познатата врата, не много уверено.
– Как се чувстваш? – Попита магистериуса със същата мека усмивка.
– Не много зле, благодаря ви, лер – отвърна войнствено момичето и прекрачи прага.
– Лоур вече те е допуснал до занятията?
– Само теория, лер. За практиката той каза, че ще трябва да почакам.
– Е, това е логично – кимна мага, стана от масата и после посочи най-близкия стол. – Седнете. Трябва да поговорим, а да стоиш изправен не е много удобно, нали?
Той изчака търпеливо, докато нервната ученичка седна на ръба на кадифената седалка, след което се спусна в стола отсреща. Не твърде далеч, за да запази гласа си тих, но не и толкова близо, че притесненото момиче да се уплаши.
Айра се настани и погледна мъжа с очакване.
– Не се страхувай – неочаквано се засмя магистериус Алварис. – Не си направила нищо лошо и не съм те повикал тук, за да ти се скарам или, за бога, да ти отнема метаморфа. Според мен това е напълно погрешно, тъй като сте близки от доста време и той явно те е разпознал като господарка.
Кер подсмръкна в знак на съгласие, но очите му останаха предпазливи.
– Нямам нищо против да го задържиш – потвърди мага в отговор на бързия поглед на момичето. – И дори нямам нищо против той да посещава занятията. Освен това влиянието на метаморфа върху господаря става толкова силно, колкото и влиянието на господаря върху него, а не бих искал някой от учениците ми да започне да мрази тези стени. Така че, нека повторя, нямам нищо против. Но, както осъзнаваш, около появата ти има толкова много въпроси, че не мога да ги оставя без отговор. Всъщност затова те извиках тук, жертвайки един много вълнуващ урок по естествена история и практическа магия в името на истината.
Устните на Айра най-сетне бяха докоснати от слаба усмивка: Лер ла Роже, ако беше чул думите на директора, щеше да е на седмото небе от щастие. Изглежда, че директора не е толкова строг, колкото си мислеше.
– Ето, вече се усмихваш. – Лер Алварис и върна усмивката. – Това е добре. Тогава ще намерим общ език и с двама ви. Съгласна ли си с мен, дете?
– Да, лер – Айра се отпусна леко.
– Това е добре. Честно казано, не ми се е случвало появата на ученик в курса да стане известна случайно и едва след като е бил в курса от месец. Макар че причината за тази злощастна грешка вече беше известна и грешката в системата за защитни заклинания беше отстранена, не бих искал това да се повтори.
Тя се намръщи.
– Това не е упрек към теб, дете – директора я разбираше по свой начин. – Но моя е отговорността да посрещна новия клас, когато пристигне, да ви въведа в правия път, така да се каже. За съжаление, с теб нещата не се получиха, така че в известен смисъл искам да компенсирам този пропуск и със закъснение изпълнявам мисията си.
Имаш ли нещо против?
– Не, лер – изкашля се Айра.
– Е… В такъв случай нека се представя: Алварис ал дер Мора, архимаг, директор на Академията за висши изкуства и почетен член на Завета на маговете. През последните четиридесет години наблюдавам работата на академията и отговарям за нашите ученици от момента, в който постъпят в нея, до абитуриентския им бал, на който стават пълноправни магьосници. Както знаеш, имаме строг ред, внимателно обмислен график, правила, с които си се запознала неведнъж, и няколко десетки сгради, от които ти, като студентка първа година, имаш право да посещаваш само тези, които се намират в тази част на академията. А именно: Централното и източното крило, библиотеката, залата за обучение, двора и градината, както и оранжерията. Останалата част от територията е забранена за посещение до следващата година. Предполагам, че Мерге вече е обяснил защо?
Айра кимна.
– Той каза, че докато не успеем да контролираме добре силите си, не е безопасно за нас да бъдем с останалите студенти.
– Е, не е безопасно и за тях – каза директора със смях. – Но като цяло това е вярно. Разбира се, има и други причини, поради които ви държим отделно, но в момента това е основната.
„Разбира се – съгласи се тя мислено. – Вие не говорите за виари и вампири, а аз никога не бих се досетила за това, ако не бях попаднала на Дакрал и онова рошаво трио, което едва не го осакати. “
– Ще ти изясня още едно нещо – продължи лер Алварис. – По принцип всички питат защо не сливаме курсовете след първата половина на годината, когато се провеждат първите посвещения и годишния бал. Отговорът е: Защото много от адептите са усвоили границите на дарбата си едва в края на първата година. Тъй като е неудобно и притеснително да ви разделяме на различни курсове, докато овладявате силата си, предпочитаме да ви дадем малко повече време и да продължите обучението си със същата група ученици, с която идвате в академията. Това, повярвай ми, е много по-лесно, отколкото да хвърляш новодошлите от клас в клас, където те не само не познават никого, но и понякога правят грешки в определянето на приятелите и враговете.
„Да, помисли си отново Айра. – Ако Грей Асгрейв си помислеше да навира носа си в някой старши вампир от Клана или във Виара, сигурно щяха да му отхапят носа. “
„И тъй като повечето магове са потомци на благороднически семейства – веднага добави вътрешния глас с тон на мъдър учител – никой не иска неприятности от смъртта на високопоставен наследник. По-разумно е курса да се запази непокътнат от първата година, когато всички се познават и разбират кой колко струва, а след това, ако е необходимо, да се допълни с първокурсници върколаци и вампири… “
– Как се справяте с обучението си? – Лер Алварис рязко смени темата.
Айра примигна изненадано и отговори с леко колебание:
– Мисля, че не е зле. Поне учителите не се оплакват.
– Лейди Беламора спомена, че имаш проблеми с Озарението?
– Да, лер – напрегна се леко тя. – Но все още не ми е позволено да работя с него. Господин Лоур строго го е забранил за следващите две седмици.
– Знам. Уредихте ли нещата с Дидерия?
– Да, лер.
– Някакви трудности с домашните магии? – Попита ме съчувствено мага.
– Не, лер, справям се добре – Айра отново се закашля, като мъдро не спомена, че и преди го е правила, след като е успяла да се справи с причудливите шкафове, сушилни и мивки.
– Решихте ли проблема с дрехите?
Тя едва доловимо порозовя, едва сега осъзнавайки колко окаяно изглежда сред добре екипираните си съученици.
– Да, благодаря. Отначало не знаех кого да попитам, а и не мислех, че това е възможно. Но сега вече всичко е уредено. Госпожа Дидерия ми донесе цял гардероб. И дори един костюм за класа на господин Дербер.
– Защо не попитахте приятелите си преди?
Айра прехапа устни.
– Аз… Не се сетих, лер.
Директорът на училището само поклати глава и сякаш разбра, че тя няма приятели тук.
Да, на момичето не му беше лесно. Но колкото и да е странно, тя не се оплакваше дори на Мерге. Не искаше нищо, не питаше, не плачеше, когато чуваше подигравки за пореден път. Просто живееше живота си така, както ѝ се удаваше, и се учеше по най-добрия начин.
Добре, че съседите ѝ не подозираха, че във всички времена такива неподправени, невежи и непознати момичета от предградията често се оказваха доста прилични магьосници.
Лер Алварис се вгледа внимателно в Айра.
– Къде си родена, дете?
– В Аргер – каза тя тихо, като отново усети болезненото бодване в гърдите си. – Имахме малко селце в подножието на хълмовете, точно до реката. И там имаше къща, ферма, поле… Аз съм от бедно семейство, лер. И никога не сме имали магьосник в семейството си.
– Как се казваше баща ти?
– Казваше се Ургал – отвърна Айра още по-тихо, усещайки как спомените я карат да диша трудно, а сърцето ѝ се свива от копнеж.
Магьосникът наклони странно глава.
– Защо „казваше“? Той мъртъв ли е?
– Убиха го, лер – каза тихо момичето, прехапвайки устни. – Всички бяха убити: Баща ми, майка ми, малкия ми брат… Видях телата на съседите, видях мъртвите им лица… Кучето, което лежеше до колибата… Изглеждаше така, сякаш просто спи, но когато минах покрай него, вече не дишаше.
Айра изведнъж стисна очи, виждайки наново ужасните картини, и стисна ръце на подлакътниците.
– Съжалявам. Все още сънувам всичко това.
– Как си оцеляла, дете? – Погледна със съчувствие лер Алварис.
– Избягах. Преследваха ме, но успях да избягам. Не знам как съм оцеляла, къде съм живяла, какво съм правила… Всичко е като сън, лер. Сякаш не бях аз, а някой друг.
Тя потръпна и притисна метаморфа към гърдите си, спомняйки си съня си. Точно там, където някога беше раната от стрелата и където толкова дълго се беше настанила болката, срещу която горската мъгла се беше борила седем дълги години.