***
– Съжалявам, лер – прошепна тя. – Твърде трудно е да си спомниш нещо, което искаш да забравиш. Вече нямам семейство, лер Алварис. Ако не беше господин Териас, който се съгласи да ми помогне, сигурно пак щях да скоча от онази скала, а после сигурно никога нямаше да доплувам до брега… Някога….
Магьосникът рязко се изправи и приклекна до нея, като направи две крачки към нея.
– Недей, дете, не плачи.
– Аз не плача. – Айра внезапно вдигна глава и погледна нагоре с напълно сухи очи, в които все още тлееха слаби лилави искри. – Оттогава не съм в състояние да плача, лер. Нещо в мен умря тогава. Може би аз самата умрях? Не знам. Понякога си мисля, че това е точно така.
– Ти си жива, дете – каза директора и успокоително стисна ръката ѝ. – И семейството ти също е живо… В теб. Каквото и да се случи, те винаги ще бъдат в сърцето ти и някой ден ще чуеш гласовете им да звучат наблизо. Буквално през рамото ти.
Айра въздъхна и се вгледа за миг в очите на милия магьосник, в които проблясваше толкова искрена загриженост, съчувствие и разбиране, че накрая намери сили да се усмихне.
– Благодаря ви, лер. Благодаря ви, че разбирате.
– Как можех да не разбера? Аз също съм губил близки хора – Алварис се усмихна тъжно. – Всички сме губили някого в този живот. Но ми се струва, че докато ги помним, те никога не умират истински. И всеки път, когато се нуждаем от съвета им, те се завръщат за кратко от духовния свят, за да ни дадат решение. Ключът е да се доверим, че те са там за нас. И тогава може би един ден ще осъзнаем нещо много важно.
Айра погледна с благодарност към мага, а плъха изръмжа нещо успокояващо.
– Благодаря.
– Няма за какво, дете – каза мага с въздишка. – Радвам се, че успях да ти бъда полезен. Понякога просто трябва да поговориш и да оставиш сълзите да изтекат.
– Аз все още не мога да го направя – усмихна се тя криво. – Все още нямам истински сълзи. Но може би някой ден ще се вслушам в мъдрия ви съвет.
Той кимна сериозно.
– И това ще бъде нещо добро. Между другото, удобно ли ти е да си постоянно около метаморф?
– Да, лер. С Кер винаги е добре. Той никога няма да ме изостави.
– Кер? – Попита изненадано мага. – Ти му даде име?
– Разбира се. Как без него?
– И ти го прие? – Той погледна ръмжащия плъх със същата изненада. Плъхът изпищя в знак на съгласие и се промъкна под ръцете на господарката си, пропълзявайки под дланите ѝ като в уютна къщичка. – Уау, колко бързо… Момиче, той не те ли уморява?
Айра вдигна глава в изумление.
– Защо трябва да ме уморява?
– Защото може да поглъща силата ти. Особено когато си гладна и нямаш време да се храниш. Към какво имаш по-голям афинитет?
– Към Земята – отвърна тя. – Това има ли значение?
– Разбира се – усмихна се снизходително директора на училището. – Колкото по-близо е силата на стопанина до него, толкова по-близко те могат да се сближат, до пълно сливане на мисли и аури. Това, разбира се, се случва рядко, но ако вашия Кер е доволен от качеството на силата, която несъзнателно му давате още сега, това ще ви позволи да се свържете възможно най-бързо.
Айра леко се намръщи.
– Значи, когато е гладен, той се храни с това, което му давам?
– Разбира се, че го прави. Какво според теб му позволява да сменя облика си толкова бързо и почти безболезнено?
– Магия?
– Точно така. Но тъй като няма своя, той използва твоята. Това е най-удивителното нещо при метаморфите. Уменията им до голяма степен се определят от нивото на силата на техния стопанин. Включително и това колко облика може да приеме един метаморф.
– Искате да кажете, че колкото по-силен е мага, толкова по-силен е неговият звяр?
– Съвсем правилно – усмихна се лер Алварис. – И тъй като твоята Земя възхити дори лер Легран, мисля, че Кер скоро ще намери трета форма.
Айра погледна към плъха, който беше стиснал очи, известно време го гледа учудено, сякаш никога преди не го беше виждала, а после игриво погъделичка мекото му коремче.
– Скоро ще пораснеш, Кер. И приеми каквато форма пожелаеш.
– Не прекалявай – предупреди я мага. – Прекаленото усилие може да те остави изтощена. Не искаш да прекараш още няколко седмици в лечебното крило на лер Лоур, нали?
Момичето поклати глава: Причината за слабостта ѝ беше съвсем друга. Малкият Кер никога не би я наранил. И дори да ѝ беше взел магията, за да я предпази от Грей и Викран дер Солен, пак – нямаше да я нарани. А истинската причина – онази, за която майстор Викран и до днес така упорито се чуди – всъщност е скрита далеч, далеч. Някъде там, отвъд Защитената гора и живия плет от смъртоносна иглика.
– Къде го открихте? – Магистериусът пристъпи напред с истински интерес. – Как го укротихте?
Айра се усмихна по-широко, спомни си думите на Марсо и изведнъж осъзна как да се държи, за да не каже прекалено много, но в същото време да не излъже. И тогава тя разказа за точния ден на появата си в академията. Като се започне от посещението при господин Сатис и се стигне до срещата с метаморфа.
Лер Алварис слушаше много внимателно. Няколко пъти я погледна изненадано, но тя не излъга нито дума – беше видяла бъдещия си защитник за първи път едва тук, в академията, седнал на една стара, изтъркана маса. Отначало се бе отнасяла предпазливо към него. Избягваше го. Няколко пъти го забеляза в коридорите, без да подозира, че хитрия метаморф просто гледа бъдещата си господарка. Честно казано, опита се да го нахрани, без да си дава сметка, че е открила труден звяр на собствената си глава. И тогава той показа на какво е способен и с готовност се втурна да я защитава, когато се наложи.
– Той е прекрасен – призна с усмивка Айра и разтърка сивата му козина.
Директорът се усмихна разсеяно в отговор.
– Да, разбирам. Кажи, косата ти винаги ли е била такава?
– Не, лер – тя видимо помръдна, като прокара ръка по люляковия кичур, останал от деня на смъртта. – Това се случи, след като избягах от дома си. От страх, предполагам.
– Не се ли уморяваш след уроците?
– Не, лер.
– Добре ли ги запомняш?
– Опитвам се – скромно спусна мигли тя, изтласквайки мисълта за Марсо на заден план.
– Учителите те хвалят – каза разсеяно Алварис. – Морис е искрено доволен, че проявяваш интерес към обучението си.
– Господин Ла Роже? – Уточни Айра.
– Да. Той харесва отговорите ти.
Тя сведе поглед и мълчаливо се възхити на гласовете в главата си. Всички те бяха различни: Малки деца, мъдри старци, неопитни момичета, млади мъже, които се учат да се бият, беззъби старици… Дали бяха истински? Или тя просто си ги измисляше? Дали тези хора наистина живееха някъде? Живееха ли някъде сега?
Айра можеше само да гадае. Но едно нещо знаеше със сигурност – че те, както и новото ѝ сърце, идват от един и същи източник, от Занд. И само поради тази причина не биваше да ги споделя с външни хора.
– Е, няма да ви задържам повече – каза Лер Алварис, като се надигна от стола си. – Хубаво е, че най-сетне дойдохте да се срещнете с мен. Съжалявам, че ви развалих урока. И не забравяй, че ако имаш нужда от помощ или съвет, не се колебай да попиташ. Винаги съм готов да помогна на учениците си.
Айра се изправи с готовност.
– Благодаря ви, лер Алварис. Ще запомня.
– Е, тогава тръгвайте. Успех и на двамата. Надявам се, че няма да се разочаровам от представянето ви на изпитите.
– Ще се постараем да дадем най-доброто от себе си, лер.
Директорът кимна с усмивка, пускайки ученичката, а Айра се поклони почтително и бързо напусна кабинета, все още притискайки метаморфа до гърдите си.
Кер не протестираше. Лер Алварис също го забеляза. Затова, щом вратата се затвори зад нея, той се обърна към прозореца, намръщи се едва доловимо и потърка късата си рунтава брада. Накрая погледна към завесата, която се беше разтворила от порива на вятъра, и каза кратко:
– Какво мислиш?
– Не е излъгала – долетя тих глас от празнотата, от който Айра, ако все още беше в кабинета, щеше да настръхне от изненада.
– Знам. Но имам не по-малко въпроси.
– Съгласен съм. Момичето е необичайно.
– Дръж я под око – заповяда властно директора и зад прозореца проблесна бърза сянка.
– Да, учителю. Ще го направя.
Лер Алварис кимна доволно и се върна към документите, оставени на масата.