* * *
…Тя отново беше в гората. Този път тя беше проста, обикновена и красива до неузнаваемост. Реката, наполовина скрита от мъглата, бълбукаше наблизо, а гъстия тревен килим пружинираше под краката ѝ. Дърветата, които обграждаха нежния бряг, не приличаха на смъртоносни иглики, които плашеха да се приближиш.
Сякаш гората беше специално създадена, за да се разхожда в нея. С дъха на есента тя неумолимо привличаше погледите към себе си, изумени от разкошното ѝ жълто-червено облекло. Тя приканваше да се разхождаме по тесните пътеки, наслаждавайки се на благословеното спокойствие и тишина.
Айра вдигна глава и се шмугна, без да си дава много сметка защо го прави. После осъзна, че не тя е вдигнала глава, а някой друг. Някой космат и четириног, в чието тяло изведнъж се озова.
Тя се поколеба за миг, после предпазливо се приближи до водата и погледна собственото си отражение. Известно време се взираше невярващо в издълженото вълче лице и пухкавата сива козина, която я обвиваше от върха на носа до треперещата от изненада опашка. После вдигна едната си лапа, после другата. Едва не седна във водата, когато осъзна какво се е случило.
„Всемогъщи… “
Вместо думи от устата ѝ се изтръгна ниско ръмжене.
„Аз съм вълчица! “
Ръмженето ставаше все по-силно и по-тревожно.
„Преди поне виждах и усещах хората… а после сякаш бях отстрани. Никога не съм била вътре в някого, а още повече явно! Може би трябва да се събудя.“
Изведнъж нещо странно се раздвижи на ръба на съзнанието ѝ. То несъмнено беше живо и ѝ се беше посветило с цялата си душа. Сякаш верен приятел, който я е допуснал за кратко в тялото си, изведнъж се обърна неспокойно и безмълвно я помоли да не се намесва.
Приятел!
Айра отново се наведе във водата, взирайки се втренчено в собственото си отражение. Но после забеляза познатите люлякови искрици в разширените си зеници и внезапно прозря.
„Кер?!“
Цялото тяло на вълчицата потрепери, подскочи и се завъртя на място, но бързо се успокои – малкия метаморф, който най-сетне бе намерил третата си форма, бързо се опомни. Уплашената Айра обаче все още имаше чувството, че самия той е изумен от случилото се. За пръв път се осмеляваше да предприеме подобно приключение, така че се притесняваше също като нея.
„Значи за това говореше директора, когато спомена за нашето събиране! – Със закъснение се досети момичето. – Оказва се, че можем да бъдем толкова близки, че дори да живеем в едно и също тяло. Или по-скоро ти живееш в него, а аз идвам там в сънищата си. Значи затова връзката на метаморфа с неговия господар е толкова силна? Кер, добре ли си? Не те ли боли, мили мой приятелю?“
Метаморфът изръмжа успокоително: Не, не го болеше и не изпитваше никакъв дискомфорт от това, че Айра споделя с него ново тяло. Знаеше, че е избрал правилната стопанка. Знаеше още когато я докосна за първи път на границата със Занд.
„Кер, защо съм вълчица? – Зачуди се Айра. – Ти си мъж, нали? А ние с теб създадохме женски вълк. “
Метаморфът само подсмръкна, сякаш искаше да каже, че не го интересува. Той можеше да бъде каквото си поиска. Просто така му се струваше по-удобно.
Вълчицата се отърси, доволна от това обяснение, после излезе от реката и закрачи надалеч, като подсмърчаше и се оглеждаше любопитно.
Гората беше хубава. Айра с удоволствие трополеше между дърветата, подушваше с нос падналите листа, вдишваше непознатите миризми, ровеше се из храстите и наистина се наслаждаваше на свободата си.
Но после нещо около нея се промени. Сякаш студен вятър докосна чувствителните и ноздри и я накара да замръзне мигновено. И тогава тя се огледа предпазливо и видя три големи вълка, замръзнали на хълма. Един тъмносив, най-едрия и широкоплещест, един кафяв с червеникави подбедрици и още един, опушено сив, с пухкави, снежнобели гърди.
Явно бяха чули шума и бяха дошли да видят кой се е осмелил да наруши границата. И сега те гледаха младата вълчица в нямо изумление, опитвайки се да разберат коя е тя и откъде е дошла.
При вида на непознатите Айра инстинктивно отскочи назад и се озъби предупредително. Вълците размахаха опашки и сведоха глави в отговор, показвайки, че нямат враждебни намерения, но тя продължи да се отдръпва недоверчиво. Когато се озова зад най-близкия храст, тя се обърна със светкавична скорост и побягна обратно.
В този момент не можеше да си обясни какво я бе подтикнало да се отдалечи. Тогава дори не се опита да го анализира. Просто тичаше колкото може по-бързо, нетърпелива да стигне до водата. Не можеше да си обясни и защо, но вълчия ѝ усет ѝ подсказваше, че непознати няма да я хванат на реката.
Изведнъж вляво от нея проблясна бърза сянка.
Айра потръпна и спря, като едновременно с това се обърна и тревожно изучаваше същото упорито трио: Непознатите мъжки я следваха по петите, не я изпреварваха, но и не препречваха пътя. И сега те я гледаха от съседните храсти с нетърпение и скрита надежда.
Тук те срещнаха тревожния ѝ поглед. Отново размахаха опашки, за да покажат, че няма да я нападнат. Направиха крачка към нея, но тя изръмжа заплашително и мъжките послушно отново се отдръпнаха.
След минута напрегнато мълчание вълците отново се опитаха да се приближат. Отново без особен успех. После, след кратка консултация, те се разделиха и лидера пристъпи напред сам. Висок, с блестящи кехлибарени очи и леко разтворена паст, в която заплашително проблясваха влажни кътници… Не за да заплашват, разбира се, а просто за да покажат сила. Но Айра изръмжа по-силно и това ги озадачи още повече. Тогава червения не издържа и последва водача, извивайки шия и показвайки, че е добър, мил и пухкав. Той падна на предните си лапи, плъзна се с невероятна скорост към вълчицата, която замръзна войнствено, изръмжа въпросително…
Но веднага получи шамар по носа и с възмутен писък се отдръпна, а Айра, след като зашлеви тежка лапа по нахалната муцуна, мигновено се обърна и побягна, ясно чувайки ромоленето на реката.
Накрая тя излезе на пустия бряг. С три големи скока стигна до водата, а после скочи в реката и…
Почти веднага отвори очи.
Известно време седеше замаяна, дишаше тежко и оглеждаше многобройните етажерки за съхранение. Премести погледа си към скута си, където един голям плъх все още спеше, като весело подръпваше лапичките си. Тя погледна тревожно към ръцете си, към робата си, която някой грижливо беше наметнал, на нея не беше останал нито един косъм. Тя поклати глава, отърсвайки се от преживяното. Накрая издиша тихо: Това все пак беше сън…
– Айра? – Призракът се обади тихо от облегалката на стола. – Моето момиче, как си?
Тя се усмихна слабо.
– Нищо. Имах странен сън.
– Ето, изпий това. Ще ти помогне при слабост – Марсо виновно протегна ръка и ѝ подаде елегантна кристална чаша, на дъното на която се плискаше бистра вода. – Само една глътка, не повече.
– Благодаря ти, Марсо. – Кимна с благодарност Айра и отпи послушно, като остана приятно изненадана: – Вкусно е! Откъде го взе?
– Намира се точно зад ъгъла. Чувстваш ли се по-добре?
– Да, – Айра се заслуша озадачено в себе си. – Главата ми почти не е замаяна, а ръцете ми са спрели да треперят.
Призракът се намръщи от смущение.
– Съжалявам. Не трябваше да ти крещя. Беше се уплашила и изразходва цялата си енергия за нещо глупаво.
– Не исках да те наказват.
– Така или иначе не трябваше да го правя. Аз съм магьосник. Знаех какво може да се случи с правилното Озарение. Но не осъзнавах, че си само първа година. Ако Лоур те беше видял днес, нямаше да се измъкна оттук и за сто години, забравяйки най-простото правило.
– Имаш предвид защитата? – Попита Айра.
– Разбира се. Какво трябваше да направя, да поставя охранителен контур около теб?
– Ти не се занимаваш с магии.
– Аз правя малко – въздъхна той. – Но само защитни заклинания. Дори не ми е позволено да казвам на глас заклинания за нападение.
Тя се намръщи.
– Защо не?
– Защото в момента не ми имат точно доверие – каза призрака с горчива насмешка. – Това, което направих, е достатъчно, за да ме държи настрана от всичко по-опасно от учебник по практическа магия още хиляда години. Да не говорим за сериозни книги и заклинания. Защо си мислиш, че не мога да отворя сам нито една книга?
– Лер Алварис ли измисли това? – Тя се намръщи още по-силно.
– Заветът. И както виждаш, бяха прави – в края на краищата едва не те вкарах в лечебното крило за още две седмици. Съжалявам, момиче. Бях объркан, когато се захвана с огъня толкова нетърпеливо. Обикновено на първокурсниците им трябват няколко дни, за да се осъзнаят и да се оправят, а ти…
Айра въздъхна.
– Марсо, опитвам се да го направя от месец. Но не се получи, защото изцяло попаднах в Озарението и така изгубих самата идея какво трябва да направя. Не осъзнавах, че е достатъчно само да го докосна. А когато попаднеш в него, виждаш и чуваш нещо съвсем различно от това, което очакваш. А после се съвземаш и си мислиш, че отново си бил изгубен.
– А аз те пропуснах!
– Марсо, ти ми беше от голяма полза! – Възкликна тя. – Ако не ми беше казал, щях да си седя тук и да си мисля, че съм неспособна да направя нищо!
Той я погледна с тъжен поглед.
– Да. Но едва не те уби втория път.
– Всичко е наред – усмихна се Айра и протегна ръка. – Освен това водата ти е чудо. Чувствам се толкова по-добре. Може би господин Лоур няма да забележи.
Марсо въздъхна още по-тежко и с кратък жест изпрати празната чаша.
– Може и да не забележи. А може и да ти забрани за още няколко седмици, за да не се налага да поемаш повече рискове. Това е наистина много опасно, нали… Можеш да изгубиш аурата си, ако тя се изчерпи. А напоследък два пъти си била на ръба. Три пъти, ако броим и днешния ден. Ако продължава така, няма да завършиш дори първата си година, ще изгориш като свещ на вятъра.
– Аз няма да го направя – обеща тя. – Ще ми покажеш ли още нещо?
– Не.
– Какво?!
– Е, не сега – поправи се Марсо набързо, когато тя скочи възмутено. – А когато се възстановиш.
– Когато се оправя, ще ме измъчват на практика! А и ти сам каза, че щита ми още не е много силен! Какво ще стане, ако някой разбере, че в аурата ми има следи от намесата на Занд?
Призракът въздъхна обречено.
– Добре, ще опитаме утре вечер. Но на минимално ниво на мощност!
– Разбира се – Айра се усмихна с благодарност. – А ти ще поставиш щита си, за да не объркам нещо друго, нали?
Той кимна послушно.
– Ще трябва да се научиш да разпределяш силата си, а аз ще трябва да се погрижа да не изгориш. И да скриеш от учителите си, че тук се правят нагли магии, въпреки че на учениците е строго забранено да използват магии извън клас, ако си спомняш.
– Но и ти си магьосник. А на нас ни е забранено да използваме магия само без наставник. Така че в този смисъл аз не нарушавам нищо. Освен това твоето хранилище е почти единственото място в нашите сгради, където магията работи.
– Разбира се, че е така – измърмори Марсо. – Как без магия ще намеря книгите и ще ги върна обратно? Аз нямам ръце, за разлика от някои хора. И мога да работя само с левитация.
– Но ти можеш да направиш страхотни мрежи за сигурност – усмихна се лукаво Айра.
Той въздъхна и мислено вдигна очи към тавана.
– О, Айра… Трябва да отидеш в клас – скоро ще е сутрин.
– Наистина е така. Не забелязвах как минаваше времето.
– Предполагам, че присъствието ми има лош ефект върху теб. Кой би си помислил, само преди месец те беше страх да влезеш тук!
– Всъщност аз имам лошо влияние върху теб – възрази тя резонно и стана от стола. – Кой би си помислил преди месец, че ще ме прикриваш!
Марсо се задави от полуизречената дума и замръзна смаян, но тя се засмя и побърза да отиде в стаята си, преди другите момичета да се събудят.