* * *
От този ден нататък нещата за нея ставаха все по-добри: Озарението идваше всеки път по-лесно. Вече не се влачеше зад гърба ѝ, не се стремеше да я погълне, а напротив – докосваше внимателно, до самия ръб, с готовност даваше част от люляковата си вътрешност и доволно се измъкваше, когато Айра с усмивка благодареше за разбирането.
Сега, когато причините за предишните ѝ неуспехи бяха ясни, елементарната магия не ѝ се струваше нещо чудесно, неизмеримо трудно и непознато. Сега тя беше проста, разбираема и изненадващо послушна. Дори непокорния Огън не представляваше проблем, а със Земята нямаше никакви трудности.
Разбира се, понякога Айра допускаше грешки и вместо едно заклинание правеше друго, но грешките в нейното положение бяха простими. Още повече че нито една от тях не завършваше по наистина лош начин.
Единственото лошо нещо беше, че уроците изведнъж ѝ омръзнаха. Беше усвоила лъвския пай от отдавна преподадения материал и сега го усвояваше на практика, работейки по нощите и вечер с ентусиазма на сладко дете. И скоро започна да гледа съучениците си с искрено недоумение.
В края на краищата всичко беше толкова просто! Достатъчно е да пожелаеш и да го формулираш правилно на глас. Но те все пак допускаха грешки: Казваха грешна дума или слагаха грешно ударение, или забравяха да променят окончанието… И така се оказа, че вместо колело има трън, вместо геодезия – разделение, а водната игла се превърна в ледена, което отчая господин Иберия.
За свой ужас Айра не можеше да помогне на съучениците си – забраната на господин Лоур все още беше в сила, а тя не искаше да показва напредъка си пред класа. Трябваше да мълчи, да въздиша жално, докато останалите изучаваха трудната наука на заклинанията, да си играе дискретно с Кер под бюрото си, да гледа през прозореца и нетърпеливо да брои минутите до звънеца, след който щеше да може да стане и да напусне учебната стая с облекчение.
След това можеше да закуси в оранжерията, да си поговори с Иглата и Листик, да изтърпи още няколко досадни часа тренировки, които сега не бяха по-полезни от миналогодишния сняг, а после да изтича до бойните тренировки на Бриер или да се върне в хранилището, където я чакаше Марсо, книгите и стотиците нови идеи, които тя ужасно искаше да превърне в реалност.
Марсо бързо свикна с начина, по който Айра правеше заклинания. Той дори не изискваше от нея да бъде официална, когато рецитираше формулите. Всъщност той вече дори не изискваше формули – просто я молеше да направи едно или друго нещо, а после я наблюдаваше с интерес как го прави. Нещо повече, този процес толкова го очароваше, че отделяше все повече време за преподаването на Айра, а когато разбираше, че тя е усвоила следващия учебник, веднага с вълнение се захващаше със по-следващия.
Айра нямаше нищо против.
Защо да го прави, щом се радваше на магьосничеството толкова, колкото Марсо се радваше да я учи? Всичко, за което го беше помолила, беше книга със заклинания, за да предпази хранилището от последствията на не особено внимателното ѝ магьосничество. А когато един ден не успя да удържи огромното колело и то се понесе по посока на колоната, пазена от призрака, защитата беше повече от полезна. Така момичето се окуражи и продължи да магьосничи без страх. Марсо също се отнасяше много по-спокойно към експериментите.
А Айра най-сетне бе удостоена с оскъдната похвала на лер Мерге де Сигон. Нещо повече, тя дори започна да изпитва удоволствие от дискусиите с учителя, които понякога отнемаха цялото време, определено за въпросите. Разбира се, след това отношенията със съучениците ѝ се влошиха още повече, но на Айра ѝ беше все едно. Най-сетне живееше пълноценно, доволна от това, което имаше, и мечтаеше, че някой ден ще успее да направи нещо наистина невероятно, което няма да се налага да премълчава или срамежливо да крие.
Нещата с Бриер също бяха чудесни. Всеки урок той се появяваше в тренировъчната зала с последния звънец, поздравяваше своята „ученичка“ с някаква украсена фраза, галантно я отвеждаше в любимия ъгъл и се ухилваше, наблюдавайки изражението на лицата на учениците, които бяха принудени да тичат и скачат неуморно. Особено ученичките, които гледаха в неговата посока с нестихващ интерес. В същото време обясняваше на Айра мъдростта на бойните изкуства, учеше я на основните техники на въоръжението, разказваше ѝ за бойните заклинания и веднага ги демонстрираше, като добавяше, че ѝ е рано да ги изпробва сама. След това я накара да повтори научения набор от упражнения… И тогава Айра помоли за милост. И тъй като в такива моменти ученика на Викран дер Солен не се отличаваше с човечност, след поредица от оплаквания и убеждавания тя започна да мърмори, после – да ругае, а накрая мрачно замълча, мислено проклинайки упорития „учител“ в името на Всемогъщия.
Но за чест на Бриер, той никога не се шегуваше, когато я караше да се огъва по особено сложен начин или размачкваше напрегнатите ѝ мускули. Напротив, умееше да я развеселява, когато се налагаше, да я успокоява, когато се налагаше, или рязко да я смъмри, ако се опитваше да го накара да я съжалява.
В крайна сметка Айра реши, че няма за какво да го мрази, и придоби искрено уважение към чувството му за такт, неугасващата му усмивка и способността му да превръща почти всяка неприятност в шега.
– Е, Бриер… – Издиша тя един ден, като се срина на пейката от умора. – Честно казано, ти си звяр. Всеки път изпълзявам оттук, държейки се за стената, и на следващия ден искрено си мисля, че щеше да е по-добре да умра вчера, защото никога не ми е било толкова зле. Не, някога бях, но не за дълго. А ти… Понякога имам впечатлението, че ти бързаш за някъде.
– Разбира се, че бързам – широко се усмихна той. – Изпратен съм при теб едва за месец, така че бързам да те науча колкото се може повече. Какво ще правиш без мен? Ами ако Дербер отново те накара да припаднеш? Или мислиш, че изобщо нямам съвест?
Айра изстена, като повдигна болните си крака.
– Понякога вярвам. А понякога съм сигурна в това.
– Дори сега?
– Особено сега.
– Съжалявам – засмя се Бриер. – Честно казано, все още ми е жал за теб! Когато мен ме преследваха, нощем крещях във възглавницата си, защото не можех дори да помръдна – толкова много ме болеше!
Айра се обърна изненадано.
– Теб какво биеха ли те?
– Да. С пръчки и всичко, което попадаше в ръцете им. Така че, както казваше баща ми, научих какво се случва, когато не можеш да избегнеш удара. Тогава разбрах, че истинския бой няма нищо общо с това, за което пишат в книгите. Също така осъзнах, че предпочитам да умра, отколкото да дам на Дърт повод да ми се подиграва.
– Кой е Дърт?
– Моят учител – каза младежа, като зае място срещу мен. – Той е неприятен тип… Но е и добър човек. Когато е пиян, разбира се. Толкова е добър с меча обаче, че баща ми предизвикваше цял отряд сам срещу него. И винаги губеше от него с бъчва с най-хубавото вино, която мръсника веднага използваше по предназначение. Въпреки че стареца беше на седемдесетата си година.
Айра погледна приятеля си предпазливо.
– Колко души имаш в личната си охрана?
– Там сигурно има трийсет души.
– И какво, той всички тях…?
– Мм-хм. След около половин минута.
Тя поклати глава.
– Не, никога няма да мога да го направя.
– Не е нужно – усмихна се Бриер. – Твоята работа е да се задържиш, докато успееш да изплетеш правилното заклинание. И тогава нито рапирите, нито мечовете, нито ножовете ще имат значение.
– Предполагам, че е така – въздъхна Айра. – Но се страхувам, че и след сто години няма да мога да овладея рапирата. Просто не съм създадена за това.
– Просто трябва да се упражняваш повече и всичко ще се оправи.
– А кога трябва да се занимавам? Имам часове до късно, после трябва да работя в оранжерията, после трябва да се оправям със собствените си…
„А после отново при Марсо, заспалия стол и книгите“ – помислих си, но довърших на глас:
– Така или иначе, това е единственото място, където мога да го направя. И то вечер, когато никой не стои над мен и не изисква отговори на някой глупав въпрос.
Бриер се засмя отново, привличайки едновременно дузина заинтересовани момичешки погледи. Гласът му беше кадифен и ясен, а усмивката му – още по-добра: Открита и невероятно чаровна. Дори беше изненадващо, че учи с най-мразения човек в цялата академия.
– Трябва да помолиш Дербер да те пуска тук вечер – посъветва той. – Дават ви разбира се много работа, но точно това правех навремето, за да остана във форма.
– Благодаря – подсмръкна Айра. – Това е всичко, от което се нуждая. Мислиш ли, че имам някакво свободно време?
Брайър изведнъж стана сериозен.
– Толкова ли е зле?
– Не е лошо. Просто е трудно.
– Разбирам те – усмихна се язвително той. – Но наистина имаш нужда от практика. Ако можех, определено щях да прекарвам повече време с теб, но знаеш ли, ако не се върна навреме…
Айра потърка замислено носа си.
– Ами ако те помоля да се занимаваш с мен вечер?
– Ти луда ли си?! – Младият мъж беше искрено ужасен. Но видя опънатото ѝ лице и побърза да добави: – Искам да кажа, че отказвам не защото ми е скучно с теб или съм прекалено зает. Просто… Това е невъзможно!
Айра се обърна.
– Добре, разбрах. Съжалявам, че попитах.
– Нищо не разбираш – Бриер прехапа устни от досада. – Бих ти помогнал. Честно.
– Но ти имаш по-важни неща за вършене? – Тя се усмихна нещастно. – Като онова красиво момиче, което толкова харесваш и което изисква вниманието ти вечер?
– Не – промълви той, като отклони поглед. – Няма никакво момиче. Но никой няма да ме пусне да мина след изгасването на светлините. А ако прескоча стената, ще бъде лошо и за двама ни. Между другото, ще ме изгонят, а ти ще бъдеш подложена на много неприятна процедура, за да се уверят…
– В какво?
Той изведнъж спря да говори и погледна встрани.
– Бриер?
– Нищо – отвърна младият мъж. – Съжалявам, но не мога да ти помогна. А и честно казано, съмнявам се, че ще успея да премина безнаказано през стената. Веднъж, може би. Или два пъти. А после ще ме открият и ще те намерят чрез аурата ми. Тези заклинания са твърде силни, за да мога да се боря с тях. Така че не, Айра. Съжалявам.
– Ами ако не преминаваш през стената? Ами ако дойда при теб от другата страна?
– Какво?!
– Ами да – погледна го Айра с надежда. – Прочетох правилата: Там пише, че само на учениците от горните класове е забранено да влизат на наша територия. И не ни е позволено да бъдем в двора след последния звънец. Но никъде не пише, че не мога да дойда при теб. И ако учиш с мен на твоя територия, тогава технически никой няма да наруши нищо: Ти ще си останеш там, където можеш да бъдеш, а аз… Дори някой да разбере за мен, в правилата няма нито една дума за мен. Така че няма да има за какво да ни накажат, а и няма да рискуваме нищо.
– Как ще се промъкнеш при мен? – Момчето подсмръкна пренебрежително. – Ние също невинаги успяваме да преминем през стената. Само онези, които са твърде глупави или твърде упорити, за да докажат, че е иначе. На какво се надяваш, на променящ формата си човек?
– Това е мой проблем. И така, какво мислиш?
– Нищо – изхърка отново той. – Това е глупав и ненужен риск и за двама ни.
Айра го погледна настоятелно.
– Ако дойда, ще ме научиш ли?
– Не знам.
– Добре. Тогава не ти, а някой друг?
Бриер се дръпна нервно.
– Айра!
– Ако ти се отказваш, просто кажи.
– Не се отказвам! – Изстена той, уморен от спора. – Айра, ти не знаеш за какво говориш! Знаеш ли какво ще стане, ако някой разбере?!
– Ще бъда наказана – кимна тя с готовност. – Но никой няма да те пипне с пръст: Това беше моя идея, нали?
Той стисна гневно устни.
– Точно така!
– Тогава аз ще трябва да отговарям за това. Ще се срещнем ли тази вечер в оранжерията? Ще е няколко часа преди да се стъмни и мисля, че това ще е достатъчно време.
– Всемогъщи… Какво правя? – Въздъхна Бриер. – Добре, ще дойда. Но те предупреждавам: Ако не си там до първия звънец или ако нарушиш стената, никога не съм бил там и никога повече няма да бъда там!
– Не се притеснявай – усмихна се Айра. – По-добре измисли място, където да можем да учим, без някой да припадне от изненада.