***
– Колко време трябва да остана тук? – Прошепна ядосано Айра, докато се взираше в тъмнината.
Паркът се простираше пред нея, добре поддържан и изненадващо чист. Тревата подскачаше меко под краката ѝ, а въздуха миришеше на борови иглички и диви цветя. Висока тухлена стена, осветена от магически светлини, се отдалечаваше от оранжерията в двете посоки.
Айра се поколеба неудобно и погледна назад: Пълзящия храст зад нея вече се беше върнал на първоначалното си място, закривайки напълно стъклената врата. Бриер изглежда не беше дошъл, защото навън беше тъмно, а тя стоеше до вратата от няколко минути и се чудеше дали не е време да се върне.
– Ето ни – промълви тя, като погали белката на рамото си. – Кер, усещаш ли нещо?
Метаморфът се размърда.
– Може би дойдох напразно.
– Не напразно – изведнъж и отговори познат глас от далечните храсти. – Как си стигнала дотук? Кажи ми тайната, а? Може би този начин ще проработи и за мен и няма да се чувствам като гадняр и глупак едновременно, чакайки в страх да ме хванат на местопрестъплението.
Айра въздъхна с облекчение и се придвижи към Бриер, който се бе появил от мрака.
– Здравей. Мислех, че няма да дойдеш.
– Аз съм тук – промълви той, оглеждайки костюма ѝ за класа. Самият той обаче носеше същия, защото му беше удобен. Беше донесъл и рапирите си, въпреки че тази сутрин твърдеше, че не вярва в способностите ѝ. – Айра?
– Да – засмя се тихо момичето. – И така, вярваш ли, че сега това сме ние?
– Трябва да призная, че все още чакам сирените да завият и директора да размаха заплашително ръце. Или пък учител с пръчка и закана да ме изгони от академията.
– Няма да има никой – увери го тя. – Не докоснах стената, кълна се. Минах през вратата по обичайния начин. Точно както ти направи тази сутрин.
Той погледна недоверчиво зад гърба ѝ.
– Нима гадината те е пропуснала?
– Аз имам силна Земя – напомни му Айра. – Дори лереса Матиса спи спокойно в леглото си и не знае, че стоя тук и мръзна, докато ти се опитваш да повярваш, че това не е сън. Осъзнах това преди няколко дни, когато те изпроводих. А днес току-що осъзнах, че никой не може да ме спре да влизам и излизам също толкова лесно. Мисля, че дори мога да те вкарам в моята територия.
Бриер се усмихна напрегнато.
– Сигурна ли си, че никой не те наблюдава?
– Освен теб?
– Айра!
– Какъв е проблема ти с мен? Аз се появявам, а ти се държиш, сякаш си на среща! Е?! Ще учим ли или не?
– Хайде да вървим – въздъхна обречено момчето. – Мислех, че с теб ще е трудно, но не очаквах, че ще е толкова трудно.
– Какво, променил си решението си? – Подсмръкна тя, следвайки го през парка.
– Иска ми се да беше така, но вече е твърде късно. Не се спъвай, има корени.
– Чакай – каза тя и веднага се поколеба. – Ще предизвикам котешко око… Не ти е забранено да правиш магии през нощта, нали?
Бриер се обърна онемял.
– Какво ще направиш?!
Айра, без да отговаря, набързо прошепна заклинанието, на което я беше научил Марсо. А когато отвори очи, със задоволство забеляза здраво изненаданото лице на спътника си.
Бриер примигна заслепено.
– Кой те е научил на това! „Котешко око“ се използва едва от втори курс, защото изисква концентрация, а първокурсниците по правило не са способни на нея!
– Един приятел ми подсказа как да избягвам да се лутам по коридорите, когато се връщам от оранжерията по тъмно. Хайде. Надявам се, че имаш извинение да не ме познаят.
– Да – каза момчето, все още замаяно. – Ако кажа, че си ми приятелка, сигурен съм, че никой няма да има въпроси.
– Не ви ли разделят като нас, по корпуси?
– Няма нужда от това – поклати глава той. – Е, Айра… Честно казано, изумен съм! Сега вече вярвам, че са те пуснали тук без пароли, заклинания или каквито и да било разрешения.
Айра скромно се намръщи, но той вече се беше обърнал и бързо я поведе навътре в поддържания парк.
– Понякога хората се разхождат тук през нощта – обясни Бриер, без да дочака въпроса ѝ. – Обикновено по двойки. Но аз не искам да те видят, затова ще отидем в средата на нищото, където няма пейки и няма къде да се гушкаме.
– Хм… И виари?
Той изведнъж се задави.
– Какво каза?!
– Виари – повтори тя спокойно. – И вампири. Какво ще стане с нас, ако се сблъскаме с тях?
– Ти знаеш! – Бриер бързо се обърна и се вгледа в безгрижната си спътница с огромно учудване. – Кой ти каза?!
– Никой. И какво ще правим с тях?
Бриер се поколеба.
– Ами.
– Говори! За какво мърмориш?
Той въздъхна, отчаян да разбере откъде знае толкова много, след като маговете дори не разказват на децата си за вампирите и върколаците в ранна възраст. Да не говорим за обикновените хора.
– Добре – отказа се Бриер. – Те наистина живеят тук, в отделни сгради, които са забранени за посещение без специално разрешение. Виарите и вампирите си имат собствени територии и не им е позволено да излизат извън тях през нощта.
Айра само подсмръкна: Е, добре, знаем как им е забранено и как го прилагат.
– През деня учат ли заедно с теб?
– Да – призна младия мъж. – На слънчева светлина инстинктите им са спящи. През нощта учителите ги отвеждат далеч от жилищните блокове. Лер Борже следи много внимателно върколаците (той е техен водач), а Лер Уртос отговаря за вампирите и винаги проверява кой от подопечните му къде се намира, преди да си легне. Това е начина, по който се прави.
– Значи ги отделят от вас за всеки случай? – Попита Айра.
– Нещо такова. Мисля, че това е по-скоро дисциплинарна мярка, отколкото истинска мярка за сигурност, защото всъщност аз съм виждал…
– Кой? – Попита, когато Бриер спря да говори от притеснение.
– Няма значение. Ние сме тук – побърза да смени темата, но Айра не настоя за отговор. Дори и без него тя знаеше, че дори през нощта вампира може да бъде мил, разговорлив и много учтив. Разбира се, ако стоеше до разгневена игла и виждаше острите зъби на метаморф опасно близо до гърлото си.
Тя се огледа бързо: Малката поляна край самата стена изглеждаше безлюдна и пуста. Нямаше пейки или фонтани, не се виждаха грижливо подрязани храсти, а тревата не изглеждаше така, сякаш току-що е била поливана и почиствана. Напротив, храстите около това кътче се бяха разраснали буйно, а клоните на близките дървета бяха преплетени толкова плътно, че през деня, а още по-малко през нощта, беше трудно да се види през тях.
Добре. Никой никога нямаше да ги намери тук. В средата на нищото можеш да правиш каквото си искаш. А ако разположат охранителен кръг и използват някакво звукопоглъщащо заклинание, тогава нито звънтенето на рапирите, нито виковете, нито ругатните ще смутят спокойно спящите обитатели.
Айра повдигна въпросително вежди пред замисления поглед на Бриер.
– Нещо не е наред?
– Знаеш ли – каза той накрая, малко изненадан. – Изобщо не се страхуваш.
– Защо трябва да се страхувам?
– Наистина – съгласи се той замислено, като погледна към метаморфа. – Надявам се, че той няма да приеме този клас по правилния начин и да ми посегне на гърлото.
– Не, разбира се, че не.
– Добре. Тогава съблечи якето си, вземи рапирата си и ела тук: Аз ще те науча.
Айра свали якето си, взе оръжието, което ѝ беше подхвърлил, и пристъпи към него нетърпеливо.