* * *
– Е, лейди – усмихна се господин Лоур и потърка сухите си длани. – Най-после аурата ви е наред и можете да започнете уроците си на общо основание.
– Днес? – Уточни тя, като се надигна от стола си.
– Можете да започнете от утре – каза любезно лечителя и Айра въздъхна с облекчение: След манипулациите на Марсо аурата ѝ винаги щеше да изглежда „добре“, както той беше обяснил. Дори ако от нея бяха останали само разкъсани парченца.
Страничен ефект от свръхмощния щит на Овси, беше обяснил той вчера. И резултат от намесата на метаморфа, който направи колебанията и цвета на аурата напълно невидими, но и направи щетите безопасно скрити, както потвърди днес господин Лоур.
Това е едновременно добра и лоша новина, защото, от една страна, дори Викран дер Солен няма да може да открие влиянието на Занд в аурата ѝ, но от друга, дори опитен лечител няма да може да открие никакви дефекти. Така че оттук нататък Айра беше оставена сама на себе си, когато ставаше дума за безопасността на магията.
Не затова беше попитала за днешния ден, а защото и предстоеше урок с лер Легран, а тя не искаше да се сблъсква с него. След нахалството, което си бе позволил миналия път, елфа едва ли щеше да запази същия интерес към нея. Но и не искаше да изпитва недоволството му.
Тя влезе в класната стая, както обикновено, една от първите, и за изненада на съучениците си седна не на последното, а на един от първите чинове. Колкото се може по-далеч от прозореца. И така, че от любопитния поглед на елфата да бъде почти изцяло закрита от ваза с цъфтящ Мелхеор.
Вярно, учителското бюро сега беше много по-близо, но елфа не обичаше да преподава оттам. И Айра се надяваше, че малкия ѝ трик ще ѝ позволи да общува с учителя изключително отдалеч.
– Добър ден, клас – долетя внезапно мелодичен звук откъм вратата и Айра неволно се стресна.
Всемогъщи… Колко рано се беше появил днес! Ако не беше побързала предварително, щеше да се блъсне в него в коридора. Или на вратата.
Тя набързо сведе поглед и се изправи заедно с изненаданите ученици. Но дори и така да стоеше с гръб към вратата, упорито гледайки покрай нея и стараейки се да не диша, тя усети финия аромат на кожата на елфа и почти чу закачливото: „Ще ми дадеш ли сърцето си?“
Айра стисна здраво очи, за да отблъсне неканеното видение.
– Седнете – стигна до нея като през памук. – Всички ли са готови за час?
– Да, лер Легран – промърмори класа предпазливо.
– Отлично. Каква е темата?
– Свойства на трансформиращите заклинания и как да ги използваме – плахо отговори едно от момичетата.
Айра, която все още не вдигаше очи, протегна ръка и настани Кер в скута си, като се нуждаеше от подкрепата му повече от всякога. За щастие, това помогна – проклетото видение най-сетне се отдръпна и руменината се върна на бузите на момичето, като ѝ попречи да изплаши съседите си със смъртоносната бледност на лицето си.
Тя дискретно си пое дъх, без да се вслушва много във въпросите, които се задаваха на учениците.
Само ако той не я забелязваше, само ако не се доближаваше до нея, само ако забравяше, че тя изобщо съществува… Само ако можеше да прочете мислите ѝ и да разбере, че иска да избяга. Поне да му позволи да прочете всичко, заедно с това видение, и да се засрами от глупавата си сила, която я караше да не е себе си.
– Лейди Айра? – Омагьосващият глас на лер Легран долетя отблизо. – Лошо ли ви е?
Айра отново потръпна, като едва сега осъзна, че все още стиска с пръсти ръба на бюрото си. И Кер съскаше застрашително, когато учителя се наведе, отблъсквайки листата на Мелхеора от себе си.
Всемогъщи… Каква беше тази мания? Накарай го да си тръгне! Моля! Нека се отдалечи колкото се може повече оттук и да прави всичко друго, но не и да я докосва!
Лер Легран се намръщи недоумяващо, но послушно махна ръката, с която искаше да докосне свитото момиче. Но метаморфа не се задоволи с това – той продължаваше да съска и да оголва заплашително зъбите си. Дотолкова, че на учителя му се наложи да направи крачка назад.
– Лейди Айра?
Тя се надигна от скамейката на забавен ход, като в лош сън, трескаво си спомни въпроса, който беше задал по-рано, и трескаво сграбчи по-тежкия, забележимо по-възрастен Кер. Тя изчака най-лошото и остана мрачно безмълвна, усещайки внимателното разглеждане от всички страни.
Лер Легран нетърпеливо замахна към нея с намерението или да повтори въпроса, или да вдигне лицето ѝ за брадичката, но Айра, буквално усещайки нещо нередно в червата си, се отдръпна толкова рязко, че едва не преобърна бюрото.
Елфът се отдръпна в недоумение.
Към него се отнасяха както той искаше – обожаваха го, преследваха го, изпращаха му изразителни погледи, намигаха му, въздишаха вяло, открито го питаха, настояваха, негодуваха, дори го мразеха и се опитваха неумело да го очароват… Но да се страхуват? Може би никога досега не му се беше случвало. И тя наистина се страхуваше от него до степен да трепери. А това не беше нещо хубаво.
– Кога ви е позволено да започнете да се упражнявате, лейди? – Попита сухо учителя, като се опитваше да не плаши още повече ученичката.
– Утре – отвърна Айра, без да вдига очи.
– Искахте ли да ми кажете нещо?
Тя стисна зъби: Дали той беше прочел мислите ѝ? Дали беше видял нещо? Усещаше ли го?
– Не, лер.
– Тогава можете да напуснете класната стая. По някакъв начин мисля, че трябва да потърсите помощта на лер Лоур. Изглеждате уморена.
Айра примигна учудено, без да вярва на ушите си.
Пускане?! Сега?! Дали е разбрал нещо?!
Тя почти направи грешката да го погледне в упор, но се опомни навреме.
– Извинете, лер. Не ви разбрах съвсем.
– Свободна сте да си вървите – потвърди безгрижно учителя и се обърна с рязко движение. Айра се поклони забързано, грабна нещата си и се втурна от стаята, като забрави да затвори вратата след себе си.
Не се обърна. Но когато наметалото и бялата ѝ коса се развяха зад прозореца, той се огледа, полуслушайки отговора на въпроса на учениците.
С изненада видя на върха на главата на момичето необичаен люляков кичур, който тя винаги бе държала грижливо скрит. Още по-изненадан беше да види как малкия метаморф се превръща от плъх в белка и обратно три пъти, радвайки се заедно с господарката си. С леко раздразнение си помисли, че от него досега нито веднъж никой не е изпитвал такова облекчение да избяга. След това я видя как бяга към оранжерията и се замисли за дълъг момент, почти забравил за тревожно тихия клас.
После кимна разсеяно, позволявайки на Рева, която се суетеше край дъската, да седне, смръщи красивото си чело и като направи отбелязване в безупречната си памет, се върна към прекъснатия урок.