* * *
На следващия ден Айра беше необичайно разсеяна и невнимателна. Няколко пъти пропусна въпросите на учителите, което не ѝ се беше случвало от много време насам. Веднъж сбърка един отговор. Три пъти успя да се сблъска с Грей Асгрейв в коридора, за голямо неудоволствие на последния. Накрая изяде два пъти повече, отколкото обикновено в трапезарията, и спря едва когато Кер, който беше хапнал твърде много, започна шумно да се дави.
Айра го взе на ръце и си тръгна, опасявайки се, че животното, чувствително към настроението ѝ, ще умре от лакомия. Когато обаче стигна до урока на госпожа Беламора, тя отново беше потънала в мисли. Вместо необходимия въздушен вихър, тя създаде воден стълб, като го усука в тясна спирала като свод. След това подпря главата си с ръка и се загледа в празнотата, като разсеяно си играеше с водата, а с другата ръка галеше станалия хладен от ситост метаморф.
– Лейди Айра? – Гръмотевичната лейди я извика тихо. – Чувате ли ме?
Момичето едва успя да се откъсне от размишленията си.
– Лер Иберия със сигурност ще се радва да види напредъка ти по неговия предмет, но ти си в клас по Въздушна магия – напомни ѝ дребната учителка с такъв тон, който накара Айра да настръхне: Дребната магьосница умееше да всява страх у учениците си. Понякога я поглеждаше с поглед, който караше сърцето ѝ да отиде в петите.
Момичето премести поглед към искрящия дъгообразен водопад, в който се бе превърнал нейния стълб, и потръпна, осъзнавайки, че отново е допуснала грешка в заклинанието. Тогава тя набързо унищожи заклинанието и създаде въздушен вихър. Но отново сгреши в пресмятането и го направи твърде голям, което накара страниците на учебниците да зашумят по съседните чинове, а моливите да паднат с трясък на пода.
Трябваше спешно да го поправя, да променя потоците, да се върна към състоянието на Озарение в движение и след това да го създам отново, с по-малко енергия и по-малко магия…
Лейди Беламора кимна доволно и продължи напред с плавна походка, като в притихналата класна стая се чуваше щракането на токчетата ѝ. Където и да минеше, разговорите мигновено заглъхваха, учебниците се затваряха, листовете за проверка се измъкваха от джобовете и се изнасяха през отворения прозорец с тихо шумолене.
Кер лениво отвори едното си око и веднага го затвори отново: Нямаше никаква опасност за господарката му. А Айра, която най-сетне се бе справила с вихрушката, отново бе потънала в мисли.
Снощният сън беше твърде реален, за да бъде отписан като бурно въображение. Кер отново беше тръгнал нанякъде. И нямаше как да сбърка това рошаво трио с някой друг.
Значи е било истинско?
Айра погледна внимателно метаморфа.
„Кер? – Тя извика внезапно, както бе правила в сънищата си. – Кер, чуваш ли ме?“
Плъхът дръпна дясното си ухо и отвори предпазливо едното си око.
„Мъниче, разбираш ли ме? “
Той набръчка забавно носа си.
„Кер? – Извика настоятелно Айра. – Кер, моля те, отговори ми! “
Плъхът най-сетне поклати глава и се заслуша изненадано.
„Това съм аз, добрия ми! Аз! Чуваш ли ме? Това съм аз, която те вика!“
Метаморфът погледна несигурно към господарката си и замръзна, когато Айра се усмихна и безмълвно го увери, че го обича, разбира го и е много щастлива, че го е намерила. Известно време Кер просто седеше така, сякаш се настройваше на вълна, която чуваше само той, а след това изръмжа щастливо и се сгуши в ръката ѝ с тих писък, заравяйки муцуната си в дланта ѝ.
– Хубавият ми, сладур… – Айра го придърпа към гърдите си, чувайки за първи път любящия пулс на сърцето му, усещайки откликващата му радост и готовност да се подчини.
И това беше толкова изненадващо и същевременно толкова познато, че тя стисна очи, къпейки се в чуждите емоции като в топлите вълни на морето. Събуди се едва когато острите токчета затропаха многозначително и се разнесе мирис на гръм, както винаги, когато лейди Беламора се ядосваше.
Трябваше да пусне метаморфа и да се върне в прекъснатия час, за да не получи индивидуална задача за следващия урок.
Айра честно се опита да направи всичко, както ѝ беше заповядано, но магьосницата все пак се намръщи и прие вихъра ѝ с голямо напрежение, напомняйки, че липсата на практика може да провали в решаващия момент и не младите, опитни магове. Тя ѝ каза да изучи тридесета и тридесет и първа глава от учебника, както и фундаменталното произведение на господин Игероа „За създаването на небето“. А след това да докладва писмено за разбирането си на този трактат за следващия урок.
Айра само кимна, улавяйки злорадите погледи на Аранта и червенокосата Зира, но нямаше какво да се направи. В противен случай нямаше да бъде допусната до следващия урок, което означаваше още един пропуск, още работа и една пропиляна вечер, през която можеше да прекара три или дори четири книги в стола на Марсо.
– Да, лейди – каза тя тъжно, когато Гръмотевичната лейди попита дали е била разбрана правилно.
– В такъв случай не смея да ви задържам повече.
***
Айра въздъхна и влезе в оранжерията, единственото място, където винаги беше добре дошла, не изискваше нищо и беше щастлива просто да влезе.
През тези няколко седмици игликата беше пораснала още малко и бодливите ѝ клони бяха запълнили не само специално отредения ъгъл, но и цялото пространство, където не се простираше защитния кръг на лер Легран.
Айра бе успяла да го разшири малко, но не прекалено – елфа или мадам дер Вага можеха да го забележат и тогава разпита щеше да е неизбежен. Но пък успя да скрие друго от любопитната билкарка – онзи ден Иглата имаше първото си семе: Малко, бодливо и много твърдо. Момичето срамежливо ѝ го подаде и много благоговейно я помоли да намери подходящо място за него.
Айра мислеше много дълго, обикаляйки целия двор, градината и дори парка на старшите ученици, докато чакаше Бриер. Но накрая реши да го засади близо до майка му. Само че извън оранжерията, така че бебето да не бъде забелязано веднага, да не бъде наранено от глупави заклинания или унищожено, както някога Иглата.
Айра внимателно покри мъничкото кълнче с бодили, хвърли отгоре му малко трева и боклуци и дори премести една стара кутия, оставена от Листик, за която госпожа Матис отдавна беше забравила. И сега тя редовно проверяваше бебето, поливаше го и го хранеше.
Вярно, че това трябваше да се прави късно вечер, когато лереса дер Вага отиваше по работа. Но си заслужаваше, защото скоро самия Викран дер Солен нямаше да може да навреди на малкия Шипи. Дори и да искаше.
А той определено щеше да иска – Айра беше сигурна в това, затова правеше всичко възможно, за да запази игликата колкото се може по-дълго неузнаваема. Също така му каза да не расте нагоре, а да се разпростира по земята и да не разваля стъклото. И той послушно се разрастваше на широко, като се придържаше с пипала към съседните храсти и се криеше от любопитни погледи в сянката на магарешкия бодил. Той също така промени окраската си, за да не се откроява в тревата, и заби острите си тръни дълбоко в земята, така че дори отблизо да не могат да се видят.
Само веднъж на ден с надежда повдигаше листата и освобождаваше острите бодли – вечер, по тъмно, когато стопанката му идваше и му позволяваше да излезе за малко от тревата. Сега, когато чуваше стъпките ѝ, той се раздвижваше възбудено и изхвърляше силните си пипала на стената. Най-накрая то изпълзя до височина почти колкото човешки ръст и зашумя с листата си в знак на поздрав.
– Здравей, Шипи – прошепна Айра, промъквайки се в ъгъла. – О, ти отново си пораснал. Вчера беше до брадичката ми, а днес вече не мога да те достигна!
Игликата гордо се изправи, ставайки още по-висока, и пусна две нови издънки на стената, бързайки да се закрепи и да заеме колкото се може повече място.
– По-късно – момичето го погали нежно. – Когато израстеш с десет стебла, ще можеш да се покажеш. Но засега все още си слаб. А аз не искам нищо да ти се случи. Разбираш ли?
Шипи въздъхна почти по човешки и послушно прибра мустаците си обратно. Той обаче не се лиши от удоволствието да се облегне на стопанката си и веднага уви пипалата си около ръцете ѝ. Айра разтвори дланите си, позволявайки му да изтегли малко магия, а след това внимателно го отстрани от стената и внимателно го положи на земята, покривайки го с трева и клони като с одеяло.
– Спи, мъниче, набирай сили. Имаш да растеш още дълго време.
Шипи заспа спокойно.
Айра няколко секунди изучаваше околността, проверявайки дали отнякъде не се е откъснал остър трън, но не откри следи от „престъпление“ и побърза да се върне в оранжерията, където Бриер я чакаше пред вратата.
Обучението ѝ вървеше невероятно бавно, макар че тя много се стараеше да бъде прилежна ученичка. Но това вероятно беше най-трудната наука, която някога бе учила в академията.
Беше се научила да държи дръжката правилно и вече не изпускаше оръжието си, когато Бриер случайно докоснеше ръката ѝ. Уверено преминаваше от една стойка в друга и се бе научила да се защитава доста добре – за първокурсничка, разбира се. Но младежа се смееше всяка вечер, когато отбягваше несръчните ѝ атаки отново и отново. А после я караше да повтаря един и същи удар стотици, хиляди пъти. В резултат на това Айра вече не изглеждаше толкова срамно в сравнение със съучениците си. Въпреки че, разбира се, все още беше далеч от това да може да борави с оръжие.
– Е, готова ли си? – Намигна Бриер, готов за битка, докато задъханото момиче изтича на познатата поляна. Айра, задъхана, само кимна и хвана рапирата, която ѝ беше хвърлил. – Добре. Измръзнах, докато те чаках!