***
– Здравей, Бриер – усмихна се топло Айра, докато посрещаше младежа на полагащото му се място в любимия му ъгъл на тренировъчната зала. Отделен от всички останали и ужасно доволен от този факт. – Как върви?
– Не толкова добре – каза той кисело, като се приближи.
Тя вдигна вежди от изненада, но Бриер не изглеждаше в настроение за шеги – изглеждаше уморен, мрачен и откровено недоспал.
– Бриер? Случва ли се нещо?
– Нещо не е наред – кимна мрачно той и пусна робата си на земята. – Снощи учителя беше излязъл извън контрол. Снощи ми даде цял изпит, а днес ме събуди в ранни зори и поиска да види всичко, което съм научил през последния месец. С други думи, той наложи пълноценен магически дуел, и то три пъти…
Момчето докосна с длан дясната си страна и болезнено смръщи нос.
Айра се скова.
– Той те е ударил?!
– Повече от веднъж. Едва го избегнах веднъж и се изненадах от себе си. Ако не го бях направил, щях да прекарам един ден в лечебницата на господин Лоур. А майстор Викран щеше да добави, че съм слаб и невеж човек, който не е научил нищо от последния изпит насам. О-хо-хо… Горките ми ребра… Едно хубаво нещо: Все още съм жив, мога да ходя и, слава на Всемогъщия, дори съм стигнал дотук, представяш ли си? Днес не мога да тренирам, но ако нямаш нищо против, двамата с теб ще направим малко разтягане. Не мога да направя много повече от това. Какво ще кажеш?
Момичето стисна устни.
– Ще кажа, че твоя учител е чудовище.
– Не – усмихна се криво Бриер. – Той е любезен. Ако се учех от неговия учител, щях да си имам неприятности. Както и да е, майстор Викран се смили над мен и не ме уби, макар че можеше да го направи. Имам смътно подозрение, че просто искаше да ме попита нещо.
– Какво беше то?
– За теб.
Айра получи лошо предчувствие в стомаха си.
– Защо би го направил? Какво искаше да знае?
Бриер се усмихна криво.
– Нищо конкретно. Просто искаше да знае дали съм виждал някой като теб при Дербер.
– И какво? – Тя съвсем замря.
– Казах, че съм виждал, и дори ѝ помагам да усвои трудната наука на намушкването и самозащитата. С разрешението на господин Дербер, разбира се.
– А той какво?
– Той попита за напредъка ти. Но без особен интерес, както ми се стори.
– И слава на Всевишния, че без! Само това ми липсваше! Какво друго?
Момчето сви рамене.
– Искаше да знае как изглежда Кер, а аз му казах, че твоя метаморф е пораснал и има хубав набор от зъби, които могат да захапят рапирата ми с една хапка. След това изведнъж ми каза, че днес ще имаме тест за издръжливост и ме е гонил по полигона в продължение на половин нощ, принуждавайки ме да дам най-доброто от себе си. В резултат издържах шест атаки от десет, малко се изпържих, посинях, жестоко се уморих и не спах. И след като всичко това се повтори тази сутрин… О-о-о. Иска ми се да бях умрял вчера!
– За мен дер Солен не попита ли отново? – Замръзна неспокойно Айра.
– Попита – каза Бриер и внимателно седна на пейката. – Не точно за теб, а за това къде се шляя вечер и защо изведнъж започнах да сдържам ударите си.
Момичето преглътна конвулсивно.
– Не съм в пълна сила с теб – усмихна се уморено Бриер и се облегна назад на стената. – Винаги те наблюдавам и се опитвам да не те ударя прекалено силно, така че свикнах. И той забеляза това. И съответно попита за всичко.
– Какво каза за вечерите?
– Нищо. Макар че, разбира се, трябваше да лъжа… Не можеш да го излъжеш. Така че се измъкнах, както можах, като казвах всичко, което можех, и намеквах, че понякога може да се разхождам на лунна светлина с някое красиво момиче.
– Какво? – Задъха се Айра.
– А не е ли така? – Въздъхна Бриер. – Ти си красиво момиче. И в парка се виждам с теб почти всеки ден. Друго нещо, че не е на среща, но той не трябва да знае за това. Освен това не ни е забранено да излизаме през нощта, така че не съм лъгал. Малко поизлъгах, но той май долови това… После ми направи щастливо събуждане. До такава степен, че все още едва мога да пълзя.
Айра преглътна.
– Благодаря ти, че не ме издаде.
– Няма за какво – усмихна се Бриер и нежно повдигна болните си крака. – Но не мисля, че трябва да си на наша територия в продължение на няколко дни. Ами ако майстора реши да види що за момиче съм си намерил? Някак си не мисля, че ще е много щастлив от откритието си.
– Уверена съм, че не. Защо не си починеш малко тази вечер?
– Не мога – каза той със съжаление и се изправи с въздишка. – От мен искат после да напиша отчет. Така че стани, жертво на справедливия ми гняв, и след този сеанс ще изпълзиш оттук на ръце и колене.
– От нас ще излезе хубава двойка – прокашля се Айра. – Аз ще пълзя, а ти – разтягаш… Просто красиво.
Той се ухили с последни сили, после посочи властно към земята.
– Това е всичко, приключихме с разговорите. Сядай. Сега ще те измъчваме.
Само след половин час Айра беше изпитала какво представлява ада във всяко едно отношение.
Бриер, едва приключил със загряването, майсторски започна мъчителното изтезание, наречено „разтягане“. Принуждаваше Айра да стига с чело до коленете, да придърпва краката си към гърдите и по всякакъв начин злоупотребяваше, без да слуша тъжните стонове и оплакванията: „Може би е достатъчно?“
Не му беше достатъчно, че умореното момиче буквално падаше след поредното му разтягане. Не му беше достатъчно, че до края на урока тя едва се държеше на краката си и че молбите ѝ с всеки изминал път ставаха все по-тихи и по-искрени. Не. Това безмилостно чудовище я бе настанило на земята, накара я да разтвори широко крака, опря краката ѝ от вътрешната страна на бедрата и като я хвана за ръцете, започна да я дърпа към себе си, сякаш искаше да удължи китките ѝ поне три пъти! И това след почти два часа безкрайни мъчения върху постелките!
Айра, неспособна да се сдържи, изрева тихо, но той не спря дори тогава. И едва когато тя успя да достигне с носа си до катарамата на колана му, той я пусна с доволна въздишка.
Но ѝ се стори, че главната причина за милостта на Бриер не беше нейният успех, а просто края на търпението на Кер, който скочи на рамото ѝ и оголи кътниците си.
– Това е всичко – Бриер сякаш не забеляза гневния метаморф. – Сега можем да приключим.
Айра се срина точно там, където беше, а Кер подсмърчаше тревожно на върха на главата ѝ и мърмореше сърдито на младия мъж, който беше накарал господарката му да се почувства неудобно.
– Бриер, ти си чудовище като учителя си – изстена изтощеното момиче. – Ако ми оставаха сили, щях да те убия, без да чакам той да го направи.
– Млъкни, неблагодарнице – каза величествено Бриер, помогна ѝ да се преобърне и да легне по гръб. – Между другото, измъчвали са ме много по-зле от това. Майстор Викран просто завърза ръцете и краката ми по време на разтягането и дърпаше въжетата, докато не беше доволен от резултата. Така че оцени моята доброта и усети разликата, както се казва. Ако беше той, а не аз, щеше да плачеш и да молиш за милост.
– Няма да стане – промърмори Айра, като се мъчеше да се изправи.
– Да видим какво ще кажеш след една година, когато дер Солен, а не Дербер, ще отговаря за бойната подготовка.
– Няма да кажа нищо. Никакви любезности.
– О, изглежда, че изпитваш най-топли чувства към него! – Възхити се Бриер, на което тя погледна мрачно и намръщено мълчеше. – Но това е нищо! Казват, че е отгледан от западните елфи, а те, както е известно, презират болката. И изобщо към раните и смъртта. Така че мисля, че на нашия майстор му е било дори по-зле от нас двамата по онова време.
– Наистина? – Момичето изхърка недоволно. – Той може би притежава заклинания като тях?
– Не – въздъхна със съжаление Бриер. – Ако имаше заклинания, щеше да е препълнен с ученици. Но както е тръгнало…
– Казах ти, че е чудовище.
– Не, не е. Ако знаеше какви способности имат истинските елфи, никога нямаше да кажеш това.
– Не ме интересува – Айра отново се изхрачи, но после се оживи: – Какви способности? Не ми казвай, че е върколак!
На нея изведнъж ѝ стана неспокойно.
Защо? Приличаше на него: Страшно лице, черна козина, студени очи. Боже, ами ако беше такъв?
– Не – Бриер поклати глава и момичето въздъхна с облекчение. – Сред елфите няма преобръщачи. Те нямат нужда от това: И без това са твърде променливи. Толкова много, че биха могли да се превърнат в истинско дърво, ако поискат, ако не смятат, че е под достойнството им.
– Интересува ме от кого ли си взел навика да окуражаваш учениците си, че в миналото ти е било много по-трудно? Дали не си го взел от скъпия си учител?
Бриер повдигна вежди от изненада, когато Кер изсъска нелюбезно след господарката си.
– Може би и той обича да се хвали с послушния си нрав и голямото си търпение. И периодично казва, че е много мил с учениците си, но те, неблагодарни отрочета, изобщо не го оценяват!
– Айра, ти какво? – Попита тихо момчето, като внимателно се отдалечи от разгневения метаморф.
– Нищо – отвърна тя уморено и Кер веднага скри зъбите си.
После погледна момчето многообещаващо, изненадващо многозначително, което го накара да се почувства неудобно, и нежно облиза бузата на господарката си. След това изръмжа нещо тихо, а после премина в белка и се уви около врата ѝ.
– Съжалявам – отвърна накрая Айра. – Не исках да те обидя. Просто и аз не спах добре.
– Няма страшно, случва се – дипломатично каза Бриер. – Тези дни всички бяха малко нервни. Учениците се ядосват на учителите, учителите се мръщят, виарите се бият с вампирите, вампирите оголват зъбите си срещу виарите… Лудост е. Може би луната ни влияе.
Айра замръзна.
– Какво си казал?
– Сякаш всички са полудели! – Възкликна с внезапно раздразнение Бриер. – Сякаш сме в разгара на истинска война!
– Не това имах предвид – прекъсна го тя нетърпеливо. – Какво каза за вампирите и виарите?
– О… Все едно, че те имат поредното повторно разделение. Тази сутрин Дакрал и Керг едва не се сбиха в столовата.
– За какво? – Попита Айра със свито сърце.
– Кой знае? Предполагам, че отново са се скарали. Керг беше поискал нещо от вампирите, а Дакрал не му го даваше. Или не му е казал? Но те бяха толкова ядосани, че си помислих, че ще се сбият като кучета за кокал и директора ще трябва да ги изгони и двамата от академията.
– Керг е виара? – Уточни момичето за всеки случай, макар че вече знаеше отговора.
– Да. Той е главния. След лер Борже, разбира се. Той е нещо като втори лидер. А вампирите съответно се подчиняват на Дакрал. И двамата са в петата си година и ако тези двамата се скарат, останалите няма да останат настрана. Резултатът ще е такава схватка, че останалите ученици по-добре да се изпарят оттук. Добре, че в този момент покрай тях минаваше Борже: Той беше обсадил Керг и беше изхвърлил него и приятелите му навън. Не се занимаваше с Дакрал, макар че вампирите дълго време му говореха за нещо. Но не мисля, че този разговор завърши с нещо, защото вампирите не изглеждаха много кисели, след като върколаците си тръгнаха. Напротив, бих казал, че изглеждаха като победители. Мисля, че за каквото и да не се бяха разбрали, не отстъпваха, дори пред Борже.
„Значи не ме е издал – помисли си Айра със смесени чувства. – Керг трябва да е сивия. И сигурно е дошъл заради мен. Не ме попита за името ми… А дори и да ме беше попитал, не разбрах: Още не бях овладяла мисловната реч… Не исках да общувам с тях, затова ръмжах, хърках, проклинах. А Дакрал не е казал откъде ме познава, така че те са се скарали. Но все пак не ме е предал! Ще трябва да му благодаря, когато го видя.“
– За какво си мислиш? – Зачуди се Бриер, като забеляза, че приятелката му е странно мълчалива.
– О, нищо. Кажи ми, как изглежда Керг в човешки облик?
– Защо?
– Чудя се – сви рамене Айра възможно най-небрежно. – Никога досега не съм виждала човек от виар, затова съм любопитна. Това не е тайна, нали?
– Не – съгласи се той. – Но един виар си е виар: голям, висок, космат и намръщен.
– По-висок е от теб?
– Много по-висок. Косата му е дълга… Почти като твоята, но по-тъмна. Върколаците обикновено я връзват на конска опашка, за да не им пречи. Казват, че това е в основата на козината им. Ако я отрежеш, тя няма да порасне по време на смяната на облика или ще порасне, но много по-зле, затова не я подстригват. Веднъж ги видях в целия им блясък, без опашки: Смешна гледка, ще ти кажа – мъж с коса като на момиче. Само че косата на виарите е много твърда и груба, като филц. Но твоята е… – Бриер протегна ръка и оправи един сив кичур, който беше изпаднал от косата ми. – Твоята е като лигерийска коприна. Мека и топла.
Айра се почувства неловко под погледа му.
– Какви са очите на Керг?
– Сиви – каза Бриер след кратка пауза. – Много светли и понякога жълти.
– По-голям ли е от теб?
– Много по-голям.
– И по-силен, предполагам?
Бриер се усмихна внезапно.
– Е, това е въпрос на мнение. Ако се боря с него с ръце, да. Но ако използвам заклинание върху него, няма да стане двайсет и четири часа. Виарите не използват магии, а ако го правят, те не са виари, а магове, които променят формата си.
Айра леко потръпна, като си спомни за черния звяр.
– Преобръщачи?
– Да – кимна момчето. – Нямаме много от тях, но можеш да ги срещнеш в гората в тъмна лунна нощ. Учителят ми казва, че скоро и аз ще мога да го правя. Ако, разбира се, успея да овладея трансгресията и престана да зациклям върху факта, че съм човек.
– Сега вече има смисъл – промълви тя, спомняйки си вълната от дива сила, която беше дошла от този вълк. – Тогава магьосник. Бриер, познаваш ли някакви преобръщачи?
– Разбира се.
– Ходят ли те през онази гора, която са отделили за виарите?
– Защо не? – Зачуди се той. – Само че преобръщачите нямат постоянна форма. Те могат да бъдат вълци, лисици или хиени… Някои като мечки, други като росомахи. Виарите ги уважават. Дори съвсем младите и неопитните не ги докосват. Нашият Борже е един от преобръщачите. Когато го видиш, ще разбереш каква е разликата между тях.
– Да – потвърди Айра с треперещ глас, като отново си спомни аурата на властта, която бе обхванала водача и черния маг. – Някой ден ще го видя.
„Освен ако, разбира се, не ме открие по-рано и не ме издаде на дер Солен. “
Бриер се усмихна извинително.
– Съжалявам, но вече трябва да тръгвам. Ще успееш ли сама да стигнеш до стаята си?
– Разбира се, че ще стигна.
– Не се връщай утре, добре? – Напомни ми той, като за всеки случай вдигна от земята плаща си. – Ще бъда пред очите на учителя няколко дни, а после ще ти съобщя, когато мога.
Айра кимна отново и поклати скръбно глава, докато го гледаше как се запъти към изхода с тих стон и съскане.
– Така е, приятелю мой – тя погали смирения метаморф. – Оказа се, че двамата с теб сме се сблъскали с един преобръщач. Представяш ли си какво щеше да стане, ако ни разпознаеше?
Кер скри виновно очите си.
– Не те обвинявам – каза тя. – Само че сега е по-добре да стоим далеч от виарите. Нещо ми подсказва, че за разлика от вампирите, те няма да скрият името ми.