* * *
В хранилището, както винаги, беше тъмно и депресиращо тихо. В момента, в който Айра прекрачи прага, от тавана проблеснаха магически светлини и внимателно осветиха пътя ѝ към любимата колона на Марсо.
– Здравей, рано си дошла днес – появи се духа от въздуха.
– Тръгнах си по-рано от мадам Матис.
– И на какво дължа появата ти? Може би твоя малък приятел най-сетне е започнал да ме уважава. Или пък си решила да прекарваш повече време в учене? През последните дни идваш все по-късно и по-късно, а изведнъж такъв подарък!
– Научи ме на мислоречие – помоли Айра, следвайки обичайния път към центъра на хранилището.
Марсо се обърна с изумление.
– Моето момиче, не бързаш ли прекалено много? Адептите се научават да изказват мисли едва в края на втората година, за да не претоварват крехкия си ум. А това е измислено от елфите – по дяволите с тях – за да влизаш безпрепятствено в главите на другите хора, защото по време на речта трябва да разкриеш много неща. И не по-малко от това да се скрие. А ако не знаеш как, мислите ти бързо ще станат собственост на по-опитен магьосник. Между другото, нашия доблестен Легран днес дойде да ме види… И знаеш ли за какво ставаше дума?
– Не – каза тя изненадано.
– Помоли за някаква книга за метаморфите. Усещаш ли откъде идва вятъра? Той също така попита дали твоя Кер има сили, които могат да повлияят на естественото му блокиране.
Айра се намръщи.
– Какво общо има това с Кер?
– Спомняш ли си първия път, когато влязохте тук?
– Да. И?
– Не си забелязала защитните заклинания! – Каза духа триумфално. – Моите заклинания! Това е единствената причина, поради която те пуснах вътре и исках да разгледам аурата ти – такова явление не бива да остава незабелязано!
– Добре, така да бъде – съгласи се тя. – Но аз все още не разбирам.
– Глупаво момиче… Знаеш ли нещо за елфите?
– Е, няколко неща.
– И че те не привличат вниманието към себе си просто така, без причина, разбираш ли?
– Какво имаш предвид?
– Елфите, само да знаеш, имат специална дарба, която им позволява да спечелят доверието на всеки смъртен, вампир или виар. Между другото, точно това използва Завета на маговете, когато приключи войната с нечовеците: Маговете помолиха елфите да работят като посредници – каза Марсо, като си пое дъх. – Когато виарите и вампирите бяха притиснати в ъгъла, няколко елфи бяха изпратени да преговарят с тях в последния момент. И преговорите, разбира се, бяха успешни. По простата причина, че когато елфите поискат нещо, е невъзможно да им се откаже. Това е техния дар. А заедно с нечовешката привлекателност и склонността към съпричастност тази способност действа като чар. Така че спокойно може да се каже, че ако искаха, можеха лесно да завладеят целия Зандокар само с една усмивка.
Айра се изкашля с раздразнение.
Ето защо намира Легран за неустоим.
– Не знаех…
– Разбирам – каза духа намръщено. – Но за наше облекчение елфите не са най-големите гадняри. Нашето благоговение и очите на влюбено теле не им допадат, затова още от раждането си всеки от тях носи специална мрежа около себе си… Е, нещо като щита на Овси, но действащ в обратна посока. Не за да скрие мислите им, а за да им попречи да влияят на всички останали. Понякога, разбира се, това не е достатъчно, защото момичетата все още гледат остроухите с възторжени очи, но за повечето хора е достатъчно.
– Какво общо има това с мен?
– Легран се притесняваше, че се отдръпваш от него в клас – каза призрака. – Той подозира, че щита му не действа достатъчно добре върху теб.
Айра пребледня рязко.
– Знаеш ли, Марсо… Не мисля, че изобщо работи.
– Точно така! Точно както не действат собствените ми заклинания, или пък която и да е защитна мрежа в този смисъл!
– Ой!
– Ето ти на теб „ой“… Защо не каза нещо, а?! Защо не поиска съвет?! Сигурно вече си се изсулила по него, нали?! Намокри ли си възглавницата през нощта?! Отдаде ли глупавото си сърце?!
– Н-не – отвърна момичето и поклати глава. – Честно казано, не! Аз… Знаеш ли, просто се страхувам от него. Когато се приближи до мен, се чувствам неспокойна. Искам да избягам и никога повече да не го видя. Всъщност се опитвам да не го гледам в очите. Чувствам се така, сякаш ако ги погледна, ще умра.
– Може да умреш – каза Марсо и внезапно забави ход. – Не знам кой ти е казал, но наистина не трябва да го гледаш. Дори и под щит, елфите имат нечовешки очи, пълни с очарование и ненужно привличане. Когато искат да произнесат заклинание, те винаги гледат втренчено, като вампири. В това отношение те имат много общо помежду си. Така че си права, че избягваш Легран. Изглежда обаче това не му харесва много.
Айра въздъхна.
– Миналия път на практика избягах от час. А предишния път му казах много неприятни неща. Не знам какво ще се случи по-нататък, но урока ми по Земя е вдругиден и нямам представа как ще се оправдая пред него. Може би трябва да попитам лер Алварис.
– Алварис е в командировка – меланхолично каза Марсо. – От два дни, а изглежда, че и за дълго. Сега на негово място временно е лейди Беламора, а за сигурността и учениците, разбира се, отговаря дер Солен. Но не мисля, че ще се обърнеш към него за съвет.
Айра потръпна и поклати глава.
– В никакъв случай!
– Какво ще правим?
– Какво си казал на лер Легран за мен?
– Казах му да не се опитва да ти отнеме метаморфа – каза сериозно духа. – Или да го изгони от клас, защото това няма да помогне – устойчивостта ти към чара на елфа се дължи преди всичко на факта, че сърцето ти е докоснато от Занд. А метаморфа е друго нещо. Вярно е, че не казах на Легран, че познавам ученичката лично. Но се опитах да му втълпя в глупавата глава, че трябва да те пази и да ти помага по всякакъв начин в заниманията ти. Дори и само защото такава Земя като твоята не съм виждал в живота на никого. И не мисля, че и Легран е виждал, иначе нямаше да дойде тук загрижен за поведението ти.
Айра погали мълчаливия Кер.
– Знаеш ли, понякога ми се струва, че той иска да каже нещо. Но после размисля и си тръгва. А понякога сякаш подозира нещо, защото понякога го забелязвам да подновява охранителния кръг в оранжерията. Но всеки път го прави малко по-силен.
– Не те е питал нищо?
– Не – поклати глава тя. – Той нямаше време да пита: Първо бях болна, после не ми разрешиха да тренирам, сега мога да ходя на тренировки, но той няма да пита нищо в клас. Освен ако не беше след часовете? Но Кер ми помогна веднъж – предупреди го, тогава го вбесих, после избягах… Но се страхувам, че скоро ще намери начин да стигне до мен и тогава… Не знам. Не знам дали мога да се справя с присъствието му. Единствената ми надежда е Кер и Легран да направят нещо с неговия щит.
Марсо се ухили.
– Между другото, ти също имаш едно предимство. Не ти казах преди, но сега мисля, че трябва да го направиш, защото е по-добре да знаеш предварително, отколкото ако трябва да се занимаваме с неприятностите по-късно.
– Какво имаш предвид?
– Искам да кажа, че… – Призракът изведнъж се смути под погледа ѝ. – Ти също имаш някакви сили. Като тези на Легран, само че няколко пъти по-слаби. И си помислих, че може би затова се интересува от теб. Ти си човек, момиче, едва излязло от тийнейджърска възраст, и въпреки това изобщо не усещаш щита му и упорито се съпротивляваш на чара му. Мисля, че това едновременно го дразни и изненадва. А елфите… Те са… Ами, те са много егоистични. Знаеш ли?
Айра замръзна смаяна.
– Чародейства? Като неговите?!
– Е, почти – призна Марсо смутено. – Но те бяха толкова слаби, че дори аз разбрах твърде късно. Аз съм злобен, горчив, надменен старец, който някога е имал само едно желание: Да се махне оттук. Но когато ти се появи… Знаеш ли, никога не съм се чувствал толкова жив. Не съм предполагал, че мога да се променя и да видя живота от толкова различен ъгъл. Когато ти си наблизо, искам да се усмихвам и да помагам, да съм щастлив и да ти дарявам радост, да прощавам, да се смирявам, просто да живея, без да мисля за утрешния ден….
– Марсо!
– Аз съм глупак, нали? – Усмихна се нещастно призрака. – Но това е вярно. Дълго време си мислех, когато за първи път заспа в стола ми, да гледам, да изучавам аурата ти. Едва усетих, че нещо не е наред. И тогава разбрах, че само когато заспиш, заклинанието изчезва напълно. Или когато си много далеч. Например горе в оранжерията или в класната стая. Знаеш ли, ако не бяха те, нямаше да те пусна в хранилището онзи ден. На следващия ден сигурно щях да те докладвам на Алварис. Или дер Солен. Но не можех, вярваш ли? Някак си не исках да те разстройвам. А също така си мислех, че ако го направя, няма да дойдеш отново и аз отново ще остана на тъмно… Сам… Ядосан и много нещастен. Съжалявам, момиче. Може би трябваше да ти кажа по-рано?
Айра онемя.
– Ти знаеше от самото начало?! За чара и за това, че може да привлече нечие внимание към мен?!
– Съжалявам. Помислих си, че няма да се зарадваш, ако знаеш.
– Разбира се, че не! Но почакай! Това не може да е вярно! Грей не може да ме понася. И Аранта. И всички останали. Ако наистина имаше чар, това нямаше да се случи, нали? – Тя погледна с надежда към въздишащия дух.
– Само в този случай, ако ти сама го искаше.
– Не разбирам…
– Ако много харесваш някой от тях, те няма да те наранят – обясни той. – Такива са силите на елфите… И на твоите… Чарове. Изучавал съм ги навремето. Не бих могъл да сбъркам. Така че щом не можеш да понасяш съучениците си, те ще се отнасят с теб по същия начин. А с елфите, повярвай ми, е същата беда.
Момичето се свлече на стола си разочаровано.
– Значи, ако мразя някого, този човек ще ме намрази в замяна?
– Или пък да обичаш.
– Не искам това – рязко се обърна тя. – Не искам това! Не искам и тези чувства! Те са… Те са празни и откраднати! Като това, което идва от лер Легран!
– Знам – въздъхна разбиращо Марсо. – Но се опасявам, че това вече не зависи от теб – Занд е оставил твърде голяма следа върху теб. Така че само елфите могат да бъдат истински свободни от твоите прелести. И то само защото те ще ги блокират със своите собствени. Мисля, че Легран е усетил това, ето защо е дошъл. Но както обикновено, той премълча истинските причини, а аз, разбира се, не ги уточних, за да не те издам. Съжалявам, че съм мълчал толкова дълго време. Но ако се обидиш и си тръгнеш, аз ще те разбера.
Призракът замръзна с недоволен поглед, очаквайки думите ѝ като присъда. Но Айра само въздъхна тежко.
– Няма да си тръгна, освен ако не ме отпратиш.
– Благодаря ти.
– Къде трябва да отида? В оранжерията? В класа на Бриер, за да го подхвана с тези проклети заклинания? Какво ще кажеш за посещение при вампирите? Или при виарите, за да ги изненадам? Или може би трябва да се отбия при дер Солен, за да може той да разреши цялата тази история веднъж завинаги. Сигурно и той не може да ме понася, нали? Да? Щом присъствието му ме кара да се чувствам неудобно, значи той наистина не ме харесва?
– Не мисля така – поклати глава призрака. – В случай че си забравила, в него има много елфическа кръв, така че ще бъде честен с теб. И Легран също. А останалите… Това зависи от теб. Ако искаш, те ще те заобичат. Ако не искаш, ще те намразят също толкова силно.
Тя потръпна.
– Нима няма друг начин? Ами ако се отнасям към всички еднакво? Ами ако не обичам никого и се опитвам да не го мразя?
– Мисля, че и това би било отговор. В края на краищата досега не си чувствала нищо необичайно, нали?
Айра въздъхна малко по-свободно.
– Не.
– Тогава този подход е работещ. Но можеш ли да спазваш дистанция?
– Елфите спазват дистанция, нали? – Възрази тя. – Лер Легран стои настрана, когато задава въпроси, и никога не се приближава на по-малко от три крачки. И с какво съм по-лоша? Освен това чара ми е много по-слаб. Така че ефекта би трябвало да е много по-малък. Може би две крачки, или дори една крачка, ще са ми достатъчни.
Марсо сви рамене.
– Може би. Струва си да опиташ, не мислиш ли?
– Ще опитам – промърмори тя, после отново се сети за Бриер. – Ще направя всичко по силите си. Главното е да не го оставям да се приближи твърде много и да го спра навреме, ако нещо се обърка. Дори не е нужно да питам останалите – те няма да дойдат сами. А гората… Е, там не съм сама. А в нечие друго тяло може би изобщо не работи.
Марсо повдигна скептично вежди, когато Айра разтърка уморените си очи, и мълчаливо протегна купчината книги, които беше избрал за вечерта. Той я погледна въпросително, сякаш я питаше дали е сигурна, че иска да продължи да учи, но момичето само махна с ръка. Тя заспа бързо, без да си спомня за разговора или за нелепите чарове, за които до днес дори не знаеше.
– Благодаря ти – въздъхна призрака, докато се отпускаше в дланта на ръката си. – Благодаря ти, че ми даде още един шанс.