***
Вейр се опомни от водата, която се изливаше отгоре – студена, чиста и вкусно свежа. Той преглътна жадно и отвори очи, загледан в мекото синьо небе, в което ослепително яркото слънце висеше като кехлибарена капка.
Той остана да лежи няколко секунди, взирайки се учудено в това чудо, а после рязко седна.
– Събуди се? – Въздъхна с облекчение Даст. – Най-накрая. Мислех, че никога няма да се опомниш и ще трябва да те дам на Зег, за да нахрани рибите.
– Къде сме ние? Какво стана?!
Южнякът се усмихна язвително.
– Нищо особено. Просто един обикновен портал, който ни изхвърли от Белозеро и ни запрати право в Топлото море.
– Къде бяхме изхвърлени?! – Вейр се дръпна, оковите му зазвъняха, завъртя се настрани, трескаво се огледа, после се успокои. – Боже…
Огромната лазурна шир се разстилаше пред него като гигантска покривка, обсипана със слънчева светлина. Нямаше бряг, нямаше остров, нямаше скала – докъдето погледа стигаше, имаше безкрайна синева, в която само един самотен кораб се поклащаше в такт с тихото дишане на морето.
Младият мъж болезнено притисна пръсти към дървената дъска и изстена.
Топлото море! Беше почти на края на света!
Дървената дъска под ръцете на ковашкия син скърцаше жално.
Проклятие… Проклятие… Хиляди проклятия върху главата на този гад Крат! Колко хитро беше измислил всичко! Как смело се промъква под носа на краля и неговите стражи! Но защо никой досега не го е разбрал? Защо никой не се е замислил? Защо не заподозряха намесата на магьосника?! Колко години са минали, толкова много е откраднал, толкова много мъртви и осакатени е имал на съвестта си, толкова много разбити съдби…
Вейр стисна зъби.
Толкова по въпроса за „още не“. Толкова за „твърде рано е, трябва да изчакаме“. Това е морето! Няма гори, няма пътеки, няма дълбоки оврази. Няма скали, няма острови, няма мъртви рифове. Не можеш да се измъкнеш оттук. Или ще те хвърлят във водата и ще храниш акулите за пиратите. И никога няма да успееш да стигнеш до брега. Може би бих могъл да доплувам до брега с лодка, но къде е лодката? Не я виждам в запасите на пестеливия и благоразумен Крат.
В душата на юношата се надигна вълна от жестока омраза.
– Ей, какво правиш? – Прошепна Даст с тревожен шепот. – Не смей да се хвърляш – никой няма да те извади от водата!
Хиг кимна утвърдително и се обърна, като се наведе да разтрие болните си глезени, както му беше навик. После отново промърмори нещо на себе си и както обикновено се оттегли от ситуацията.
Вейр изръмжа приглушено.
– Няма ли да го направят?! Предпочитам да умра така, отколкото да гния в окови и да превивам гръб пред тези….
– Замълчи и седни! Те ще те чуят.
– Не ме интересува дали някой ще чуе! – Разгневеният младеж почти изкрещя, но широка длан затисна устата му навреме. Силни ръце го издърпаха от пейката и го притиснаха към дъските, а тежкото тяло на съседа му се стовари върху него, докато гневния шепот удряше ушите му:
– Глупак! Ще умреш за нищо! Мислиш ли, че Крат ще се разстрои? Мислиш ли, че някой ще заплаче за теб? Помисли за майка си, ти, дребнаво отроче! И колко сълзи ще пролее тя, ако не се върнеш! Ти имаш майка, нали?
Вейр се загледа яростно.
– Не казвай и дума, кученце! Оттук няма измъкване, това е вярно. Но всеки кораб рано или късно стига до брега. Крат има дупка, и то не много далеч оттук, иначе щеше да се помъчи да си набави още храна и вода. Това, което е останало в трюмовете, ще стигне най-много за седмица. Тук има твърде много хора! Което означава, че той има скривалище някъде наблизо. Сега не е време за отчаяние! Скоро ще се върнем на сушата и тогава ще имаме своя шанс, разбираш ли? Чуваш ли какво ти казвам?!
Младият мъж съскаше яростно, но послушно спря да се разкъсва по своя воля. Само се озърташе неистово, стискаше юмруци и стискаше зъби, за да не изплюе някоя обида към човека, който за втори път бе спасил живота му.
– Какво се случва отново? – Зад гърба на Даст прозвуча ленив глас, последван от грохот на стъпки.
Южнякът неохотно се изправи.
– Нищо, сър. Просто отрочето отказва да гребе с останалите.
– Така ли е?
Вейр стисна зъби още по-силно, когато погледа на Зег се плъзна по зачервеното му лице, пропътува стария белег на лявата му буза, оцени омразния поглед в очите му, а после месестите устни на пирата се разтеглиха в злобна усмивка.
– Отново ли прояви темперамента си?
– Да, господине – смирено се съгласи Даст и сведе очи. – Но аз вече го убедих да бъде по-приветлив.
– Дали?
– Точно така – южнякa ритна с внезапна сила крака на момчето, от което то падна на палубата с трясък. След това погледна въпросително към големия мъж, който нежно галеше любимия си камшик. – Виждате ли, сър? Дори не изпищя. Не мисля, че ще има повече проблеми.
– Няма да има – кимна Зег, замахна с камшика и прокара сръчно върха му по голия гръб на издигащия се Вейр. Той изтръпна от болка, усети капчиците кръв, стичащи се по лопатката му, усети отново прилива в себе си. Но Даст стъпи на крака му точно навреме и Вейр се сдържа. Той пребледня като лист и дишаше тежко, като едва успяваше да види палубата отвъд савана на лудостта, който бе обхванал очите му.
– Почивайте, пиявици – чу се далечен глас. – За ваше щастие днес има добър вятър, така че ще отплаваме. Радвайте се и се молете той да ви спести греблата през следващите три дни. В противен случай плаването по реката ще ви се стори леко забавление.
Вейр едва успя да седне на пейката, когато Зег се изплю мързеливо в краката му и бавно тръгна нататък, като от време на време риташе робите или галеше голите им гърбове с камшика си. Младият мъж буквално се тресеше от ярост. Пръстите му, стиснати в железните окови, бяха побелели от напрежение, устните му потрепваха, а в ясносините му очи проблясваха странни светлини, които караха дори Даст да потръпва.
– Хей, какво правиш?
Вейр бавно извърна глава и южнякa изтръпна, когато сините ириси бяха заменени от два бездънни, почти черни басейна с див гняв.
– Вейр? Не се ядосвай, а? Аз съм за каузата… Иначе Зег щеше да те убие, нали знаеш? Ей, чуваш ли изобщо какво казвам?!
Юношата кимна с явно напрежение и отново се обърна, за голямо облекчение на съседите си.
Хиг се отдалечи, за всеки случай, за да не го докосне дори с рамо, и Даст потръпна: Уау. Сякаш демон беше обладал момчето. Поначало не беше много послушен, но днес беше излязъл от релси. Сякаш беше изпълнен с неутолима ярост, кипеше от гняв, на път да избухне. И този гняв кипеше, плискаше се в очите му като развълнувано море.
Момчето едва ли разбираше какво му се говори сега – седеше така, сякаш е глътнало кол, стискаше греблото толкова здраво, че стогодишното дърво, полирано до блясък и осолено през цялото време, беше на път да се пропука. Скулите му бяха стегнати, веждите – събрани на върха на носа, белега на бузата му – бял. Русата му коса беше почерняла от мръсотия и стърчеше на страховити плетеници. От раната на гърба му все още се стичаше кръв, но той сякаш дори не усещаше болка. Изобщо не усещаше нищо. Не виждаше и не чуваше. Сякаш не е жив.
Южнякът, следвайки примера на Хиг, се премести до ръба на пейката за всеки случай, но Вейр не го забеляза – просто седеше и се взираше в необятното синьо море. Морето също потъмня под този втренчен поглед, развълнува се.
Но той дори не го забеляза. Взираше се в празнотата пред себе си, дишаше тежко и мълчеше… Като истински луд.
* * *
До вечерта никой не притесняваше затворниците. Някой минаваше покрай уморените от жегата роби, хвърляше в краката им шише с вода и като плюеше раздразнено, изчезваше в трюма.
Само един или двама от хулиганите на Крат бяха винаги на палубата и наблюдаваха окованите мъже, които нямаше къде да избягат от жаркото южно слънце. Дори Угар се появи само веднъж през целия ден, а магa, който бе създал благодатния вятър по време на прехода, не се виждаше никъде. Той се криеше като плъх в една от каютите, без да иска да изложи грозното си лице на палещото слънце.
Даст погледна скришом към Вейр, който бе станал подозрително мълчалив, и греховно се опасяваше, че може да направи някоя глупост. Можеше да скочи, да се взриви или да рискува да скочи зад борда, дори само за да се опита да отмъсти за унизителния си плен и редовните побоища със собствената си смърт.
Но не. Момчето не помръдна до тъмно – седеше в същата неестествена поза и се взираше втренчено в равнодушното море, което му бе откраднало последната надежда за спасение.
Не пророни и дума дори когато южнякa, разтревожен, се опита да го събуди. Не се обърна, за да разсее нарастващото безпокойство на съседа си, да не говорим, че дори не докосна грижливо оставената при него храна.
След това южнякa можеше да се радва, че никой не се интересува от упоритото момче в тази адска жега. Включително робите, лежащи на палубата, на които сякаш изобщо не им пукаше: Повечето от тях, ако не бяха онемели, вече бяха приели съдбата си. Никой от тях не се опитваше да се възмути от нея. Ядяха послушно, когато им даваха храна, пиеха жадно вода, седяха или лежаха безучастно, когато им разрешаваха, и гребяха също толкова безразлично, ако се налагаше Крат да увеличи скоростта си.
Хиг също беше замълчал. Той се наведе почти до палубата, подгъна крака под себе си и търкайки вяло дебелите си вериги, продължаваше да мърмори нещо неразбираемо под носа си.
Но още по реката Даст бе забелязал, че хората бяха различни. А на сутринта сякаш над него бе надвиснала мъгла. На няколко пъти се улавяше, че си мисли: „Има ли значение?“ – Но после упорито я прогонваше, макар че с всеки изминал час тя все по-често се появяваше в главата му.
Все по-безразлично гледаше зад борда, все по-малко си спомняше за миналото и все повече мислеше за бъдещето, което го очакваше в жилището на неизвестния господар, където Угар като вярно куче водеше послушното стадо овце, примирило се със съдбата си. А също така непрекъснато усещаше в главата си някакъв натрапчив шепот, който го съветваше да плюе на всичко и да се подчинява, да не поема рискове, да оцелява, защото живота е всичко, което му остава…
И с всеки изминал час му ставаше все по-трудно да му се противопоставя.
В съзнанието си Даст знаеше всичко. Виждаше как лицата на съседите му се изпъват, раменете им се отпускат, очите им се изпълват с все по-голямо безразличие и те все по-покорно изпълняват заповедите на Зег. Дори и това осъзнаване обаче не беше от голямо значение. То просто се рееше на ръба на съзнанието му, чукаше леко в главата му, изтласкваше настрана досадния глас в ушите му за момента и само искрената загриженост за упоритото момче все още му пречеше да се свие на дъските и да забрави, че някога е искал да измъкне и него оттук.
Даст прехапа кръвнишки устните си, за да се отърси от безразличието. Почти с удоволствие усети соления вкус в устата си, почувства как неестественото спокойствие неохотно се отдръпва и упорито се обърна обратно към Вейр.
– Остани буден, хлапе! – Изръмжа той повече на себе си, отколкото на него. – Не се поддавай! Това е просто магия! Трябва да сме по-силни! Не можем да се предадем!
Младият мъж дори не обърна глава. Хиг се плъзна плавно към палубата и се загледа в ръцете си, които не бяха освободили тежката верига.
– Живей! – Извика южнякa, страхувайки се, че е закъснял и че и Вейр скоро ще изпадне в този сънлив ступор. – Живей, на кого говоря! Каквото и да се случи, живей! Хей! Хиг! Не смей да заспиваш! Момчета, събудете се!
Хиг поклати неразбиращо глава, едва осъзнавайки къде се намира и какво се случва. Но Вейр оставаше безразличен и Даст с хлад осъзна, че момчето е усетило магията много по-рано.
Сигурно беше по-чувствителен към подобни неща и южняка не разбра веднага… Не се разтревожи… Не се замисли за факта, че вероятно не за първи път Крат използва тази магия, за да накара пленниците си да забравят за бягството си. Странно, разбира се, че не го беше направил още първия ден. Но може би не искаше да оставя ясна следа след себе си – не искаше да рискува да обърка заклинанието, преди кораба да е станал непроследим.
– По дяволите… – Изстена Даст и стисна юмруци с всичка сила: Странната магия действаше твърде бързо, буквално пред очите му, обгръщаше съзнанието му, лишаваше го от воля, правеше го слаб, объркваше мислите му, изтриваше паметта му.
Другите роби вече се бяха свлекли на дъските до него, усмихваха се безсмислено и се взираха в празнотата като обезумели.
Само Хиг все още седеше там, буквално поклащайки се на ръба на забравата. Но беше очевидно, че още малко и никаква сила не би могла да задържи бързо изтъняващото му съзнание.
Изведнъж въздуха над кораба бе прорязан от момичешки писък.
Даст потръпна и с огромно усилие извърна глава, за да погледне по посока на каютите. Едва след няколко секунди, когато писъка се повтори – дълъг, отчаян – той разбра, че последната плячка на Зег изглежда е много по-разнообразна, отколкото си беше помислил.
След още миг дори успя да си спомни за стегнатия „пакет“, който гадината с мазната усмивка бе влачила на рамото си. След това да сравни тези два факта и да осъзнае какъв „подарък“ е бил скрит там. И накрая да свърже всичко това с неестественото безразличие, което бе обхванало пленниците, и с ужас да осъзнае, че нито един от тях – нито сега, нито след час, нито след ден – нямаше дори да стане, за да помогне на нещастното момиче! Нямаше да я пощади, когато я разкъсваха за косите, първо от самия Угар, а после и от останалите членове на екипажа. И никой от тях няма да помогне, когато измъчената и полумъртва жертва, след като е изиграна достатъчно, бъде равнодушно изхвърлена зад борда.