***
Отчаяният вик на момичето се повтори за трети път, като проряза като нож задушния въздух и накара замаяния Хиг да потръпне. В отговор се чуха съгласуваните крясъци на разгорещени от похотта мъже. След това се чу разкъсване на плат, приглушен писък, звуци от отчаяна борба, по време на която Даст безнадеждно търсеше сили да се изправи.
Най-сетне вратата на каютата на Угар се отвори и от нея се измъкна с вик младо момиче, тънко, крехко, с разпилени по лицето златисти къдрици и огромни сини очи, горящи от див ужас.
Роклята ѝ беше разкъсана, едното ѝ рамо оголено, а другото посинено. Беше без обувки, босите ѝ крака се хлъзгаха по мократа палуба. Леко подпухналите ѝ устни трепереха, а по миглите ѝ набъбваха едри сълзи.
Угар, разтегнал устни в доволна усмивка, излезе бавно, гол до кръста и невъоръжен. Той погледна момичето, което се беше хвърлило настрани, и се усмихна доволно. Не обърна внимание на дюдюкането на пиратите, които надничаха от трюма, оправи косата си, която се беше разрошила по време на боя, и лениво тръгна след него, приличайки на добре нахранена котка, която си играе спокойно с уплашена мишка, която няма къде да избяга.
Момичето, което отново изпищя, отчаяно се затъркаля по палубата, но навсякъде се натъкваше на усмихнатите лица на пиратите. Хвърляше се наляво, надясно, като избягваше алчно протегнатите ръце. Трескаво притискаше към гърдите си разкъсаната дреха, опитвайки се да задържи това, което беше останало от нея. Оглеждаше се трескаво наоколо, гледаше с надежда към окованите мъже, които можеха да я защитят, но като разбра, че няма къде да отиде за помощ, се разплака.
Накрая реши, че е по-добре да се хвърли зад борда, отколкото да се превърне в играчка в ръцете на пиратите, и с тихо ридание се втурна към кърмата. Точно там лежеше неподвижно могъщия южняк и наблюдаваше с безсилен гняв приближаването на Угар.
Крат не изглеждаше изобщо обезпокоен от бягството на пленницата, напротив, играта стана още по-интересна. Той равнодушно пристъпи през лежащите на палубата тела, даде знак на хората си да не се намесват и бавно, уверено се отправи след нещастната жертва.
Когато момичето стигна до пейката, то се спъна в робската верига и, губейки равновесие, се срина върху проснатия южняк. Плачещите ѝ очи го погледнаха, аромата на кожата ѝ докосна ноздрите му, нещо потрепери в гърдите на Даст и тогава… Тогава нещо се случи. Или с него. Или на света. Защото безумната тежест, която безмилостно го притискаше отгоре и му пречеше да помръдне, изведнъж изчезна, а нечий стабилен глас каза сухо:
– Не я докосвай.
Даст замръзна онемял, когато най-сетне успя да вдигне глава и видя, че Вейр се е събудил от странния си ступор. За пръв път от цял ден той се обърна от морето и се вгледа в смаяния Угар.
Южнякът изтръпна вътрешно от ужасно промененото лице на юношата, в което не беше останало нищо човешко: За миг му се стори, че в тъмните му като морето очи проблясват две сини мълнии. Особено когато сведе поглед и дълго и внимателно гледаше плачещото момиче в краката си. А след това със същия равен, ужасно умъртвен глас повтори:
– Не я пипай.
Крат присви недоброжелателно очи, осъзнавайки, че не всички се влияят от магиите на магьосника, и с кратък знак каза на Зег да уреди въпроса. Той веднага скочи от моста, откъдето наблюдаваше наглия младеж с кръгли очи, изпълнени с изненада. С още по-голяма изненада се вгледа във внезапно събудилия се Даст, който внезапно се бе надигнал и бе преградил пътя на общата им плячка. С ъгълчето на окото си забеляза, че третото момче се движи вяло. Най-сетне той се приближи забързано и замахна широко с камшика си, като го извади зад гърба си.
– Ах, ти малко кученце.
Даст видя само как почернелите очи на Вейр леко се раздвижиха и изведнъж усети, че около него се случва нещо странно. Усети силата на упорития младеж и едва имаше време да се скрие, защото водата зад борда изведнъж се надигна. Тя се издигна над мачтата и замря за миг, покривайки със сянката си немалкия кораб. След това със заплашителен рев се спусна надолу, като мигновено помете Зег, тримата му помощници и дори един глупак, който бе измъкнал глава от трюма.
Южнякът потръпна от усещането, че току-що се е разминал със смъртта по чудо. Инстинктивно притисна към гърдите си момичето, което бе извикало, и се отдръпна зад странното момче, което бе събудило нещо неразбираемо.
Вейр сякаш стана по-висок, по-широк в раменете. Очите му се изпълниха с ледено спокойствие, което накара дори Даст да потръпне, а после бавно се обърна към мага, който бе избягал от каютата. Те се озариха от зловещи светлини. Накрая буквално избухнаха в пламъци от сила. Толкова много, че Даст, който бе осъзнал какво се случва, падна на палубата, покривайки със себе си треперещото и мокро момиче.
– Слез долу, иначе ще те удари!
Той се оказа прав: Зад гърба на юношата водната стена отново се издигна, готова да се стовари върху паникьосания маг. Тя увисна заплашително, леко се разклати, а после се стрелна напред с дузина водни пипала, като помете крещящите пирати, мокрите платна, както и балите и бъчвите. Корабът изстена, но водната колона за миг откъсна такелажа му и го накара да се върти около оста си като малка играчка в ръцете на неразумно дете.
– Спри го! – Изкрещя с пълно гърло Угар и с огромен скок се хвърли върху зашеметения маг. – Спри го, преди да е унищожил кораба! Побързай!
Магът скочи на крака и като разпери ръце, промълви нещо набързо. Веднага над него се сгъстиха оловни облаци, а откъм морето задуха силен вятър, който принуди някои от пиратите, излезли на палубата, да се върнат обратно в трюма. Крат изкрещя нещо властно, но никой не го чу през шума. Спасеното момиче изпищя жално, притиснато от могъщото тяло на Нахибеца. И тогава от небето удари първата мълния и кораба се разтресе из основи.
– Какво правят?! – Прошепна с ужас непознатата.
– Магьосничество – изхриптя Даст, като се вкопчи здраво в клатещите се страни. – Не виждаш ли? Те са просто магьосници, по дяволите!
Гласът му бе заглушен от силното пропукване и протяжното стенание на срутващата се мачта, която остави голяма дупка в палубата.
Момичето се разтрепери уплашено.
– Те ще унищожат кораба!
– Ще го направят. Но се страхувам, че не можем да ги спрем.
– Тогава им помогни!
– Как? – Южнякът се усмихна гневно и стисна зъби, когато някаква неизвестна сила рязко спря кораба да се върти около оста си, почти го смаза. – Аз не съм магьосник! И съм окован, ако не си забелязала!
– А той? – Тя погледна Вейр, който не изглеждаше впечатлен от падналата мачта.
Всъщност тя дори не го удари, въпреки че маскирания магьосник се беше прицелил в него. В същото време предизвиканото от младежа водно торнадо отново се бе приближило до кораба и се готвеше да се стовари върху него с нова сила.
Даст, като погледна бледото лице на момчето, се усмихна.
– Той е магьосник. Мисля, че е магьосник на водата. Но предполагам, че в момента не се интересува от нас.
– Чакай… – Прошепна хрипливо Хиг, докато се опомняше, мъчейки се да се надигне от палубата. – Ще се опитам да махна оковите… Само не ми пречи… Моля….
Нахибецът се обърна онемял.
– Какво?!
– Мога да го направя – просъска момчето, пропълзя по-близо и постави длани върху оковите на Даст. – Но това може да отнеме известно време.
– И ти ли си… Магьосник! – Момичето изпищя и почти избяга. Но мрачния мълчалив мъж, от когото Даст не бе видял никаква полза през целия път, стисна упорито зъби, сграбчи дебелия пръстен на крака на южняка и започна да шепне нещо набързо.
– Хиг! – Мъжът замръзна от изумление, забелязвайки ръждата, която се разпространяваше по оковите като някаква болест. – Не можа ли да го направиш още от самото начало?!
Хиг поклати глава, стискайки оковите по-здраво.
– Не, пестях си силите. Оковите са дебели, а аз съм много слаб маг. Дори нямаше да ме пуснат в академията. Казаха, че така или иначе не бих могъл да премина първата година. Не исках да губя паметта си заради това, затова не отидох в Арката втори път.
– Как попадна в робство?!
– Като всички останали – усмихна се язвително Хиг, а по бледото му лице изби пот. Но развалената ключалка на оковите изскърца и секунда по-късно корозиралото желязо се разглоби. – Това е. Отведи момичето. Тя не може да оцелее без теб. Ще видя дали мога да помогна на Вейр.
Даст замръзна, внезапно заподозрял нещо нередно.
– Защо на него, а не на себе си? Не искаш ли да живееш?
Хиг вдигна поглед за миг и южняка бе поразен от пламналата там решителност. Но още повече го порази необяснимото спокойствие на непознатия човек, което не беше подходящо за един потъващ кораб.
– Имам своята съдба – каза тихо Хиг и накара Нахибеца да направи крачка назад. Той кимна към краката си, които вече не бяха оковани, и се усмихна. – Арката ми беше показала само два пътя: Единият беше да отида в Академията по магия и след една година учителите ми да ми кажат, че не ставам за нищо, след това да загубя паметта си и да се върна у дома опозорен… Или можех да се кача на този кораб и да помогна на трима бегълци, които скоро щяха да направят нещо важно. Или да умра във вериги, изгубил ума и волята си. Избрах второто. И ако побързам, ти ще имаш възможност да направиш това, което трябва. В противен случай… Не мисля, че искаш да знаеш какво още съм видял в предстоящото.
Южнякът объркано проследи посягането на Хиг към краката на Вейр, благодарение на което в морето вече бушуваше истински ураган, и потръпна.
– Ти го видя в арката! И ти знаеше, че ще бъде така?!
– Да, но не ти казах, защото какво щеше да стане, ако това не се сбъднеше? – Прошепна Хиг. – Но, както се оказа, арките не лъжат: Всеки от нас има своя собствена съдба…
Момичето се притисна към Даст.
– Ти също ли знаеше?
– Не – сви рамене южняка. – И аз не мисля, че Вейр осъзнава какво прави дори сега. Така че пълзи надалеч, иначе ще те удари и ще ти е трудно да докажеш, че просто сме били хванати на местопрестъплението.
Той побутна момичето, за да се увери, мислено учуден колко бързо се бе ориентирало и изпълзяло. След това пресече погледа на Хиг и забърза след нея, като се стараеше да не застава между Вейр, който изведнъж не беше на себе си, и противника му, който изстрелваше къси сини мълнии.
Досега имаше късмет: Мълниите, изстреляни от мага, бяха угасени, преди да го достигнат. Собственото му торнадо също се въртеше с нарастваща скорост, но, ако се съдеше по набъбналите вени на челото му, то не се получаваше.
Или този маг му пречеше?
Новият удар отново разтърси кораба до основи. Отблясъците на мълниите за момент заслепиха всички присъстващи. Чу се ясна миризма на изгоряло, а след това и дим. Омаломощените роби се люлееха безпомощно, без да могат да се освободят от заклинанието на разума. След това се чу силен пукот откъм левия борд, където бе достигнала поредната вълна на Вейр. След това се чу силен пукот на десния борд, където се завъртя торнадо, призовано от един от маговете. Най-накрая двете сили се сблъскаха с рев, смилайки палубата и всички на нея с гигантските си челюсти. След това се чу протяжното скърцане на срутващия се кораб, неистовия рев на водовъртежа под дъното. Светкавицата удари отново, заглушавайки виковете на екипажа във водата, и тогава…
Даст бе издухан от обречения кораб като пухкава топка и хвърлен игриво във водата. Той се завъртя, завихри се и потъна на дъното. След това се отпусна за кратко, сякаш се подиграваше и подканваше с надеждата за спасение. Но след това се появи отново.
Този път за дълго време. Ако не завинаги.
Последното, което видя, беше гигантски водовъртеж, в който бързо изчезваше разпадащият се кораб. Плащът на неизвестния магьосник, разрязан на две от камшика на водата. Ужасените лица на пиратите почти веднага изчезнаха в пяната на вълните. Безжизненото тяло на Хиг, подобно на счупена играчка, пронизано с парче дърво. А после устата на Угар се отвори в беззвучен писък, когато втората мачта се срути върху него с дълъг стон. Лицето на Вейр беше мъртво от умора, а очите му блестяха със зъл триумф. И още един вихър започна да се върти около неподвижната му фигура. И от него няколко полупрозрачни, зловещо извиващи се пипала се протегнаха уверено към давещия се южняк…