***
– Лер Легран? – Изведнъж до него достигна напрегнатия глас на Айра.
– Лейди? – Отговори учтиво елфа.
– Моля, останете на мястото си и се опитайте да не мърдате, добре? Тук се появи непредвиден проблем.
Учителят издаде озадачено мърморене, но послушно спря.
– Какъв е проблема, мога ли да попитам? – Той отново се огледа, като се опита да застане така, че да е под светлината на магическия пламък, защото от собствен опит знаеше, че хищните растения предпочитат да се крият на сянка.
Наблизо се чуха забързани стъпки и иззад буйния храст на Мелхиор се появи разтревожена Айра.
Елфът погледна въпросително спретнатата ѝ рокля, която този път прилягаше точно на фигурата ѝ. Той с недоумение откри четирикратно сгънатата роба, която тя държеше като рибарска мрежа. Момичето беше запъхтяно и почервеняло, бяло-русата ѝ коса беше излязла от дългата ѝ плитка и сега един люляков кичур от нея се мяташе над челото ѝ, блестящ предизвикателно под фалшивата светлина на магическите светлини.
Айра се огледа бързо.
– Кер, потърси го. Не може да е отишъл далеч.
Една белка веднага скочи от врата ѝ и изчезна в тъмнината.
– Какво се случи? – Все още учтиво попита елфа, благоразумно оставайки на мястото си.
– Листик… – Каза Айра нетърпеливо. – Той отново избяга, негодника! Вече половин час не мога да го намеря! А той не отговаря!
– Какъв Листик?
– Листовикът – въздъхна тя, а после изведнъж чу тихо писукане в храстите, размърда се и се втурна в тази посока. – Кер, хвани! Хвани го, преди да се е измъкнал! Листик, спри! Не наранявай никого! Чуваш ли ме?!
Лер Легранд онемя, когато на десетина крачки вдясно от него безформена буца, която приличаше на гигантски рак или на грозна сепия, пъргаво се стрелна иззад една вана. Тя постоя за миг неподвижна и със стърчащи в неговата посока антени изведнъж се втурна с изумителна скорост към друго легло.
Едва когато непонятното нещо пресече тясната ивица светлина, нещастно се огъна и зашумя с острите си листа, той се отдръпна и със закъснение осъзна, че това не е нито пухкав октопод, нито сепия, нито морска звезда, избягала от аквариума на лер Лоур. Това беше просто драстично променен Листовик, който се беше измъкнал от саксията и пъргаво бягаше от преследващата го стопанка.
При вида на елфа цветето изведнъж се обърна и с явна заплаха се вдигна на корените си, заемайки изправено положение. Корените му, след като се напрегнаха, пъргаво се заровиха в земята и все така удържаха забележимо обраслото тяло. Дългите стъбла се изправиха, достигайки височина колкото половин човешки ръст. А месестите листа се раздвижиха встрани и освободиха яркожълта пъпка, която приличаше на очарователни женски устни, готови за фриволна целувка.
Лер Легран усети как косата му настръхва и инстинктивно се отдръпна, но в същия момент Айра изскочи от храстите след Листовика и с вик на радост хвърли робата върху цветето. Тя стисна Листовика по обичайния си начин и като вдигна без затруднение буйното, но доста леко растение, извика заплашително:
– Спри! На кого е казано да спре да се крие?!
Листовикът се дръпна вяло и послушно се успокои.
– Ще се изплюя върху теб! – Отново заплаши Айра, като забеляза ярко оцветеното цвете. – Прибери го сега и не смей да гониш гостите!
Елфът едва не се задави, когато войнствения храст послушно увисна и пъргаво скри основното си оръжие – пъпка, готова да избухне в залп, след едно изплюване на който потенциалния враг можеше да си има големи неприятности.
– Сънотворен прах? – Попита предупредително учителя.
– Днес, да – каза ядосано Айра, обърна се и отнесе в мрака тихия Листовик. – Казах му да не плюе отрова – тук има хора, гости, ученици и учители. И Кер си играе с него… Не искам никой да пострада. И аз го предупредих за вас, но той така или иначе избяга. Предполагам, че е искал да ви проследи или сплаши, но не се е получило… Хайде да вървим, лер. Вече всичко е наред. Ще го върна обратно, ще го приспя, а после ще можем да се занимаваме.
Лер Легран кимна замаяно, а после бавно ги последва, съпровождан от белка и предпазливо шумолене на клонки, между които изведнъж започна да си представя нечии внимателни очи.
– Престани – каза Айра, когато едно упорито зелено пипало надникна изпод робата ѝ и закачливо я гъделичкаше по носа. – Листик, стига толкова! Минало е времето за лягане, а ти все още се перчиш!
Когато стигна до края на пътеката, тя уверено се обърна, намери една кутия в ъгъла и като я вдигна с другата си ръка, се обърна извинително.
– Съжалявам, лер, но ще трябва да взема този мошеник със себе си. Той така или иначе ще избяга и ще се промъкне зад мен. Той е малко ревнив. Затова ще го сложа до Иглата и той ще се успокои. Нямате нищо против това?
Елфът отново кимна, чудейки се дали някой знае как това странно момиче наистина общува със своите подопечни.
Знае ли Матис? Знаеше ли лер Алварис? Дали дер Солен осъзнава, че тя е нещо, с което никой от тях не се е сблъсквал досега?
Листовикът я приема. Играе си като дете, разглезва я и дори се опитва да я защити. Никой дори не си е помислял, че това е възможно, но той наистина я слуша и е готов да скочи от саксията, само за да бъде с нея още малко.
Когато Айра стигна до Иглата, тя постави тежката кутия на земята с въздишка на облекчение. Без да изпуска листовика, тя хвърли малко пръст от съседната леха, изкопа дупка и едва тогава, като свали мантията от непослушното цвете, го пъхна вътре. Напъха корените му в рохкавата почва, зашлеви го отгоре и строго му размаха пръст.
– Седни спокойно!
Листовикът се поразмърда, като се настани удобно, и като размаха всичките си листа, седна доволно. След това разтвори клоните си и потъна, щастливо, че ще бъде по-дълго време близо до стопанката си.
Лер Легран изпитваше смесени чувства към игликата, която беше израснала на цялото свободно пространство, и осъзнаваше, че все още няма достатъчно място за нея. Игликата, която не можеше да се разшири, неволно бе започнала да се протяга нагоре и отдавна се бе сгушила в плътна зелена маса близо до тавана.
Вместо едно мощно стъбло сега имаше няколко десетки и стъклената стена на оранжерията беше изцяло покрита от него, без да пропуска нито един лъч светлина. Многобройните бодли бяха станали няколко пъти по-дълги и вече бяха с размерите на две длани от ръцете на възрастен човек. Листата също увеличиха размерите си, станаха много по-дебели и се наляха с отровно лилав цвят, който ставаше толкова по-забележим, колкото по-високо растяха листата.
Върхът на иглата се опираше в опорните греди. Корените ѝ явно бяха проникнали далеч в земята. Безброй пипала се движеха непрекъснато, като се обръщаха предпазливо при най-малкия шум.
Елфът се стресна, защото само преди две седмици, когато поднови заклинанието, тя не беше толкова мощна. Но тя растеше толкова бързо, че ако не беше кръга, можеше да заеме по-голямата част от оранжерията! Не напразно дер Солен протестираше срещу експеримента.
– Как е пораснала… – Прошепна омагьосано елфа, като гледаше Игликата.
Айра, след като приключи с Листик, кимна с готовност.
– Да, тук вече ѝ е тясно.
– Дали вече е цъфнала?
– Кхм – прокашля се момичето, трескаво мислейки как да обясни, че е цъфнала, но не за толкова дълго, че самата тя да може само да гледа учудено, когато получи в ръцете си прясно узряло семе. Но после се измъкна от това.
– Аз не съм го видяла.
– Добре – каза лер Легран, като бавно заобиколи иглата, която го наблюдаваше предпазливо. – Как се държи тя?
– Отлично – отвърна Айра с готовност. – Не е наранила никого, винаги се подчинява и не разваля стените. Лереса дер Вага е много доволна от нея и всеки ден разговаря с нея. Иглата е много умна, лер. Тя разбира всичко.
– Не се съмнявам в това – каза елфа с треперещ глас. – Ами тръните?
– Имате предвид отрова?
– Да.
– Е, има, разбира се. Госпожа Матис вече е взела няколко проби, но доколкото знам, тя не убива, а само обездвижва.
Лер Легран се намръщи.
– Това е лилава игла, нали?
– Да.
– И отровата не е смъртоносна?
– Смъртоносна – призна с неохота Айра. – Но, както се оказва, само по горните шипове, тези, които са черни или лилави. Това е нейната защита. Долните, зелените, отделят вещество, което не убива, а само лишава тялото от подвижност.
Елфът огледа внимателно горните клони и едва сега забеляза, че там цвета на бодлите, както и на листата, е по-наситен.
– Искате ли сам да се убедите в това? – Айра изтълкува мълчанието му по свой начин. И преди той да успее да отговори, тя безстрашно излезе извън пределите на охранителния кръг, протегна ръка и извика:
– Игла?
Лер Легран потръпна, когато десетки, ако не и стотици пипала се стрелнаха към момичето, което се усмихваше небрежно, бързо се увиха около стройната ѝ китка, настойчиво я привлякоха към себе си, обгърнаха я, плениха я. В същото време горната част на иглата се движеше лошо, издаваше остри бодли, уверено маркирайки отворената длан…
Той усети как го свива в гърдите, като си представи как тази зелена маса ще се срути с цялата си тежест, погребвайки безопасно под нея глупавото момиче. Струваше му се, че знае защо личния му щит не ѝ подейства. И тогава не можа да повярва на очите си! Защото Айра се обърна съвсем спокойно, отдръпна едно особено настойчиво пипало от лицето ѝ и кимна:
– Тя се съгласи да ви се покаже, лер. Искате ли да се приближите?
Лер Легран едва намери сили да кимне.
– Знае ли лереса дер Вага, че влизаш тук? – Попита той с внезапно хриптящ глас.
– Разбира се, че знае. Тя също идва понякога, когато ѝ трябва проба.
– През кръга?!
– Да. Преместваме го малко… Така, – Айра изтри една от линиите с върха на обувката си. – Тогава можете да влезете и да вземете каквото ви трябва.
От гърдите на елфа се изтръгна неволен стон.
– Как го направи?!
– Защо не трябва ли? – Притесни се момичето. – Но аз не съм повредила нищо, лер. Ще го поправя по-късно! Няма за какво да се притеснявате!
Но едва не се хвана за главата, когато разбра, че заклинанието му се е отклонило не веднъж и не два пъти по най-невероятния начин. Лесно, сякаш не беше положил много усилия за него! Измамно лесно, сякаш не съществуваше никаква защита! А след това и възстановено, макар че за да го направите, трябва като минимум да сте поне на ниво младши майстор!
– Как го направи?! – Той прошепна невярващо, взирайки се в смаяното момиче. Тя сви рамене и също толкова небрежно нарисува прекъснатата линия с обувката си.
– Имате толкова добро заклинание, че то само по себе си завършва кръга. Мен не ме притеснява, но мадам Матис много се радваше, че сте помислили за това предварително. В противен случай нямаше да можем да вземем пробите. Честно казано, мислих дълго и упорито и все още не разбирам как го направихте, но ви благодаря много. Бяхте ни много полезен.
Елфът се отпусна на лицето си и дори сякаш се олюля. Очите му се разшириха диво, гърдите му се размърдаха, сякаш искаше да каже нещо, а по слепоочията му се появи студена пот.
– Лер Легран, не ви ли е добре? – Айра беше доста разтревожена. – Нима Листик в действителност е имал предвид това и се е изплюл, докато не съм го гледала?
– Н-не…
– Може би е по-добре да седнете? Игла, къде е моята пейка?
Айра набързо изтри същата тази линия, позволявайки на Иглата да се простре напред с няколко клона. После нещо твърдо и взискателно се затъркаля в краката на елфа, което го накара да се наведе и да се вгледа в истински шок в бързо отдалечаващото се зелено пипало, което изобщо не трябваше да е там.
– Благодаря ти, скъпа – Айра погали иглата. – Чувствате ли се по-добре, лер?
Лер Легран избърса уморено челото си.
– Как общувате? – Попита той накрая.
– Като с всички останали – усмихна се Айра. После се приближи до елфа, който я гледаше отдалеч, без да забелязва, че цял куп стъбла, листа, тръни и мустаци я следват, готови всеки момент да я вдигнат, прикрият или да се забият в непознатия, ако той направи едно-единствено погрешно движение.
Момичето взе едно от трънчетата, без да го погледне, и го протегна.
– Докоснете го, лер. Не е опасно. Нужно е само да сме сигурни, че Иглика ви е запомнила и няма да ви нарани случайно следващия път. Особено ако дойдете тук без мен. Моля ви, опитайте. Тогава тя също ще ви познава, както госпожа Матис, и никога няма да ви сбърка.
Той погледна тревожно зад гърба на Айра, където една голяма белка се беше покатерила на иглата. Погледна ученичката си с объркан поглед, погледна в странно горящите ѝ очи, в които необичайни люлякови искри пламваха и после гаснеха толкова бързо, сякаш в ритъм с ударите на сърцето ѝ. Стори му се, че те странно приличат на лилавите петна на Иглата и ирисите на Кер. Съпостави. Замря в недоверие. Забеляза бледия връх на главата ѝ, разделен на две от същия неестествен цвят. Накрая си спомни защо този вид игла се наричаше лилава, мислено се нарече глупак и предпазливо, недоверчиво протегна ръка към него.