***
„Дакра-ал… О, мамо! Хвани! “
Вампирът, чул раздиращия ухото писък направо в главата си, размърда цялото си тяло и машинално вдигна ноктестите си ръце. След това се загледа в сърдитата, пищяща сива буца, която се беше срутила отгоре, с нещо смътно познато в гласа ѝ.
„Уф! Благодаря, че ме хвана! Знаеш, че не е много забавно да паднеш от такава височина!“
Дакрал зяпна неприлично.
– Всемогъщи Боже… Пак ти?!
– Какво имаш там? – Попита подозрително господин Уртос, приближавайки се към вампира отзад. Дакрал трепна за втори път, пресрещна дивия поглед на виолетовите очи… Същите като преди, само че малки и уплашени… И като внимателно вдигна находката си по-високо, отговори със странен глас:
– Мишката е моя. Ръководство.
А после прихвана озадачения поглед на куратора, който забеляза двете мънички крилца, които тя успя да развие, докато падаше, и набързо добави:
– Летяща. Намерих я в гората, когато бях на патрул, така че я затоплих. Това е втория път, в който ме търси, макар че аз някак си… Хм… Я отблъснах.
– Летяща? – Кураторът се вгледа в Айра с още по-голямо подозрение, но Дакрал събра дланите си, за да не се досети, че мишката е обикновена сива мишка. Само че с крила, които, между другото, вече бяха започнали да изчезват. После кимна набързо, пъхна я в пазвата си и се закашля почти виновно.
– Да. Но тя е много срамежлива. Страхува се от непознати.
„Не ми харесва – поправи го сърдито Айра, недоволна от кавалерското отношение. – Но благодаря, че не ме издаде. Ще ти бъда задължена.“
Той потръпна от чутото, после набързо се поклони на господин Уртос и се запъти към гъсталака. Когато се отдалечи на доста голямо разстояние, той се огледа трескаво, скочи в един овраг и едва тогава извади от пазвата си една пищяща мишка.
– Ти луда ли си да се появиш тук в този вид?!
„Пусни“ – измърмори Айра и се измъкна от хватката му. – „И прибери зъбите си, станали са по-големи от тези на виарите! Кой те е пуснал в академията такъв?“
– Какво правиш тук?! – Изсъска вампира. – Знаеш ли как ме разтърсиха заради теб?! Вчера толкова ни разпитваха, че трябваше да се заровим в земята! А сега виарите те преследват, искат да знаят коя си и откъде си дошла!
„Не крещи. Не съм те издала.“
– Не са те разпитвали на разпит!
„Ти си бил измъчван! Трябвало е да им кажеш тогава! Защо не го направи? “
Дакрал се намръщи и се загледа гневно в надутата мишка… Не, плъх… Всъщност той вече не беше бързо растящ гризач, а много голям вълк. Със същата сребриста козина, хищни жълти очи и ярка люлякова ивица покрай шията.
„Е? – Тя изръмжа недоволно. – Защо си толкова тих? Не съм приела от теб кръвна клетва, че няма да ме издадеш. Трябваше просто да му кажеш… На кого, между другото? “
– Не си го разпознала?
„Не. В края на краищата, можеше да излъжеш!“
– Не можеш да излъжеш Майстора – въздъхна вампира и се облегна назад на полегатия склон. – И не можеш да спориш с него. Ако само разбере, че съм го измамил…
„С кого? – Вълчицата изведнъж се отдръпна. – К-кого каза, че няма да излъжеш?!“
– Майстор Викран. Познаваш го? Той е този, който дойде да пита за теб. Той отговаря за бойната подготовка на висшите курсове, включително на виарите и на нас. Той отговаря и за бойните и защитните магии. Започва във втори курс и приключва едва на последния изпит. Трябва да се изправям лице в лице с него още две години. Знаеш ли? А ти – още по-дълго.
„Господи… – Лапите на Айра изведнъж отслабнаха. Тя се свлече на земята и скри муцуната си в тревата. – Как може да е така? Казваха ми, че елфите не могат да стават сменящи се!“
– На него това не му се налага – скръбно каза вампира. – Елфите имат естествената способност да се преобразяват в зверове, птици или дори морски обитатели, като твоя метаморф. Те нямат еднороден външен вид, твърде непостоянни са. Те са единствените, които не искат да го правят. Мислят, че изглеждат по-добре, отколкото изглеждат, затова повечето от тях остават двукраки. А ако се променят, то е само за да се хранят от дърветата или да лекуват смъртна рана. Майстор Викран е този, който не се притеснява да се заиграва с нас и броди като звяр, за да ни накара да разберем това по-добре. Той е обучен от западните елфи. Знаеш ли колко много са необходими уменията му в Занд? Той прекара там десет години, след като се върна от Защитената гора! А след като го раниха, директора го убеди да остане, така че новите пазители израснаха тук. Между другото, това са негови ученици! И виарите го уважават. Той дори преподава два дни в седмицата за нас и два дни за тях. Плюс останалите старши ученици. А сега е оставен да отговаря за лер Алварис, за да поддържа реда. Директорът ни му се доверява, но аз го разбирам – с майстор Викран не можеш да си изпускаш нервите или да играеш игри.
Дер Солен… Студен като целувката на смъртта. Безстрастен, безчувствен и безразличен. Същият маг, който беше готов да унищожи Иглата без нито една дума. Който дори погледна кръвожадно към Кер! Преследваше го като диво животно. И нямаше нищо против да избие собствените си ученици. Той нямаше милост към никого. Нито към виарите, нито към вампирите, нито към момчетата. Ето защо Бриер се страхуваше толкова много от него, а върколаците и вампирите се разбягваха, когато видеха тъмната му сянка!
Но какво искаше той от мен?!
– Ами, това е той, нашия майстор Викран – въздъхна Дакрал. – През седемте години, откакто е тук, той никога не е губил от никого. Поне аз не съм чувал за такъв случай.
Айра стисна гневно челюстите си.
„Защо тогава го измами, щом е толкова добър?! “
– Аз… – Дакрал внезапно се поколеба. – Аз не знам. Мислех, че си направила нещо лошо и ще те накажат, когато те хванат.
„Аз, ако ме хванат, сигурно ще бъда изключена – информира го сухо тя и отмести поглед. – Затова съм ти много благодарна за помощта. Готова съм да ти върна услугата. И смятай добрите пожелания на майстор Викран ти ми ги придаде точно. Бях предупредена и строго инструктирана да отида при него на заколение.“
– Хей, къде отиваш?
Тя не се обърна – твърдо решена да не влиза повече в проклетата гора, вълчицата се разтърси, отмахвайки листата от сребристата си козина, изръмжа несигурно и след като безпогрешно определи накъде е реката, уверено се отдалечи.
Миналата седмица беше направила няколко проучвания и беше установила, че реката, която заобикаляше гората, наистина работи като портал. Естествено, по целия бряг имаше добра защита, но Кер можеше да преминава безпрепятствено и в двете посоки, което му позволяваше да остане неразпознат.
Едно лошо нещо – съзнанието на Айра беше изхвърлено от животинското ѝ тяло в момента на прехода, така че тя не можеше да проследи накъде бяга по-нататък нейния малък метаморф. Сега обаче това не я интересуваше – трябваше да се върне в хранилището и да разбере какво знае Марсо за този пазител, който ѝ залагаше капани на всяка крачка. Първо почти я беше хванал на скалата, а сега почти я беше хванал при вампира.
„Няма как – мрачно си помисли Айра, прескачайки познатия поток. – Няма начин да му се покажа. Нека прави каквото си иска, но аз няма да се върна отново тук. Чуваш ли ме, Кер?“
По някаква причина метаморфа не отговори: Той неспокойно хлипаше, предупреждавайки господарката си за опасността. А няколко минути по-късно едва не изрева, когато тя избяга на полегатия бряг и се загледа онемяла в тържествената делегация на виарите, които пъргаво изскочиха от гъсталака и ѝ препречиха пътя към водата.
„Е, здравей, наша мистериозна бегълка – Викран дер Солен, който беше пристъпил напред, разтегли устни във вълча усмивка. – Дълго време успяваше да ни заблудиш, но този път няма да можеш да се скриеш. “