***
Блажена тишина. Гъст мрак, който ме обгръща нежно от всички страни. И уютно легло, което сякаш е създадено, за да не ставам от него.
С изключение на това, че тя не можеше да усети тялото си. Не можеше да усети възглавницата от треви и миналогодишни листа. Не се движи. Почти не диша. И не чува нищо друго освен биенето на нечие огромно сърце, идващо някъде отдалеч.
Тя просто лежи в нечие гигантско тяло като в удобна люлка. Но в същото време живее и има странни сънища.
Ден… Нощ, които се редуват със завидна редовност. Слънцето и луната, ден след ден изминават досадно дълъг път по небесния уморително дълъг път.
Често вижда проливния дъжд, който пада със сила върху покривите на града и яростно удря керемидите с големи, чести капки. Вижда как скоро той е заменен от слънцето, което се усмихва ласкаво и играе ярко върху синята лента на реката на хоризонта.
Понякога виждаше гори, които изглеждаха като огромно зелено море пред очите ѝ. Понякога сред тях има малки островчета – горички, полянки, просеки и дори обработваеми земи, зад които се виждат стари, понякога изоставени гробища. А също и – градове, села и махали, където кипи смътно познат, но малко разбираем за нея живот.
Почти всеки ден стотици лица преминават пред очите на съзнанието ѝ, променят се за една нощ, като странни, чужди на разбиранията ѝ картини. Стари, млади… Красиви и грозни… Те следват едно след друго толкова бързо, че е напълно невъзможно да ги запомни. Но ако се вгледаш в очите им дори за миг, можеш да видиш цял един живот, а после да го изживееш от първия дъх до последния стон. И да се потопиш в него, забравяйки, че всъщност е само един пъстър сън.
Тя не се страхува да надникне в чуждото минало и често вижда как хора, които са ѝ абсолютно чужди, живеят, изграждат нещо и после по някаква причина го разрушават… Карат се, помиряват се… Понякога се лъжат, мамят, подиграват се. Бягат за някъде, винаги закъсняват. Правят нещо, суетят се, разболяват се. А после така или иначе умират, често без да са свършили и една десета от това, което са искали да направят.
Тя също така чува гласове. Понякога приятни и радостни. Понякога студени и гневни. Които пронизително, отчаяно спорят или болезнено стенат, или дори си шепнат нещо разпалено, вероятно мислейки, че никой няма да го чуе…
Около нея не е нито горещо, нито студено. Не е светло, но не можеш да го наречеш и пълен мрак. Няма вятър. Дневната светлина не я дразни с прекалената си натрапчивост. Но накъдето и да погледне, има гъста мъгла, която обгръща тялото и душата ѝ. Странна лилава мъгла, която постепенно се промъква и се завива там, където някога е туптяло живо сърце. Внимателно и постепенно, сякаш се страхува да не навреди, тя става все по-гъста и по-близка с всеки дъх. А понякога започва да пулсира, подчинявайки се на същия настойчив ритъм, благодарение на който съществуват всички живи същества. И само понякога се разделя, позволявайки на умореното от неподвижността тяло да се раздвижи малко. Помага му да изправи ръцете си, да обърне главата си с избледняла коса, повяхнала без ободряващата слънчева светлина. Дава възможност да си поеме дълбоко дъх, но заедно със самото дишане се връща, постепенно прониквайки все по-дълбоко и по-дълбоко.
Не живот и не смърт.
Не болка или радост.
Не лято, не зима.
Нещо странно се случва около неподвижно лежащото момиче. Тя сякаш спи, но очите ѝ са широко отворени. Диша тихо, но дишането ѝ няма ясен ритъм – то е рядко, като на спяща мечка, или твърде често, като на бягаща от опасност мишка.
Тя не се притеснява от лилавите листа, които падат от огромното дърво. Нито бурите, нито гръмотевиците, нито дъждовете могат да я събудят. Тя спи спокойно в люлката на Света. Просто едно малко момиченце, за което едно далечно, но толкова скъпо Сърце бие така отмерено и тихо в тишината…
Господин Лоур внимателно затвори вратата на лечебницата и сбърчи сиви вежди в знак на загриженост. В същата секунда в коридора се чуха бързо приближаващи се стъпки, а след това до малкия лечител, сякаш от празнотата, се появи плътна черна сянка.
– Как е тя? – Попита тихо Викран дер Солен.
– Не е добре.
– Дали се е влошила?
– Не – отвърна господин Лоур, като стисна устни. – Но няма и подобрение. Тя не става, не говори, не реагира на нищо и почти не диша.
– А метаморфа?
– Също така.
– Лер Алварис няма да е доволен – замислено каза бойния маг. – Той иска това момиче. Много силно. И за предпочитане живо.
– Как смеете! – Неочаквано избухна почетния лечител. – Тя умира пред очите ви, а вие казвате, че това е само „лошо“?! Какво сте ѝ направили, че аурата и е станала като решето?! Какво сте ѝ направили, че тя не иска да живее?! Какво ѝ направихте, че няма сили дори да вземе лекарството ми?!
Викран дер Солен се намръщи.
– Няма нищо нередно в аурата ѝ. Проверих.
– О, проверихте?! – Господин Лоур съвсем се вбеси и разтърси гневно брадата си. – Какво установихте, бих искал да знам!
– Че аурата ѝ е напълно наред.
– Наистина?! – Изсъска ядовито стария маг. – Знаете ли, че аурата ѝ изглеждаше по същия начин в деня, в който дойде при мен на преглед преди месец?! Знаете ли, учителю, че нито един лъч в тази аура не се е променил от онзи ден насам! Може би можете да ми кажете как е възможно това?! И може би можете да ми кажете защо вашата ученичка лежи зад тази врата и изживява последните си дни?!
Облак се спусна над безстрастното лице на Викран дер Солен. Сините му очи потъмняха, погледа му се стрелна към вратата, по високото му чело пробяга дълбока бръчка, а очите му се стесниха недоброжелателно.
– Искаш да кажеш, че съм направил грешка?
– Да, проклет да сте! – Изкрещя разгневения лечителя. – Да, и без теб знам, че аурата ѝ изглежда нормално! Но, слава богу, аз съм лечител от повече от половин век, така че съм в състояние да разбера, че това е просто трик! Всъщност тази аура не е нищо друго освен парчета, разкъсани парцали, жалки отломки! Това, че не мога да го видя, не означава, че го няма!
Бойният маг се намръщи още по-силно и като отвори вратата, влезе безцеремонно вътре. Мълчаливо се приближи до леглото, наведе се над неподвижната ученичка, чийто цвят на кожата почти не се различаваше от снежнобелия чаршаф, който покриваше тялото ѝ и отдалеч напомняше саван.
Но Айра не отвори очи. Тя наистина едва дишаше. Скулите ѝ се бяха изострили, устните ѝ бяха безкръвни, кожата ѝ беше почти полупрозрачна, а светлосивата ѝ коса лежеше на гъста вълна върху възглавницата, но дори ярколилавата ивица на върха на главата ѝ не можеше да я оцвети.
Свитият на гърдите ѝ плъх също не реагира на непознатия. Изглеждаше слаб и измършавял, изобщо не приличаше на смелия звяр, който беше готов да се хвърли на глутница виари. Сивата му козина беше натрупана на кичури, а дългата му опашка висеше безпомощно на леглото. Очите му бяха затворени. Малките му лапички бяха прибрани в корема му, сякаш постоянно мръзнеше. И ако не бяха честите движения на гърдите му, спокойно можеше да се каже, че е мъртъв.
Магът сканира аурата на момичето, като внимателно провери цвета, формата, дори ширината ѝ, и прехапа устни.
– Аурата е непокътната – подхвърли той сухо през рамо. – Не е нужно да умират. Тя е непокътната и при двамата. Точно както беше и преди два дни.
– Както беше и преди месец! – Подхвърли господин Лоур раздразнено, като се изправи до него. А после задържа отворената си длан над главата на Айра и след като изчака във въздуха да се появи зеленикаво сияние, изхърка недоволно: – Точно това, което ти казах: Никаква промяна. Вие, господине, може и да не сте лечител, макар да признавам, че сте научили много в моето изкуство, но дори и за вас трябва да е ясно, че картината на тази аура не отговаря на реалното състояние на нещата!
Майстор Викран странно стисна устни.
– Илюзия?
– Не – успокои се малко лечителя. – Бих могъл сам да се справя с една илюзия и вие нямаше да я пропуснете. Изглежда, че някой е променил щита ѝ така, че вече не показва истинската ѝ аура – добра или лоша. И сега няма как да разберем какво наистина се случва с нея. Щитът, както осъзнаваш, не може да бъде премахнат – той е твърде здраво свързан с дарбата, а гадаенето на чай….
– Тя не би могла да го направи – недоверчиво каза дер Солен.
– Не. Разбира се, това е било работа на архмаг.
– Но лер Алварис не би…?
– Сигурен ли си? – Старият лечител го погледна и бойния маг отново се намръщи.
– Вече не съм сигурен в нищо.
– Какво знаеш за нея?
– Същото, което знаеш и ти – промълви майстор Викран.
– В такъв случай, лер, въз основа на моя опит трябва да ви кажа, че сме в голяма беда: Това момиче най-вероятно е почти изгоряло на клада.
Бойният маг слабо потрепери.
– Казвам „почти“ – обясни равномерно лечителя – само защото щита ѝ все още работи. Ако той угасне, това ще означава, че дарбата е изчерпана и вероятно няма да можем да я върнем обратно. Но тъй като той е достатъчно силен, за да може на мен, а и на вас също, да се противопостави, можем да кажем, че аурата, макар и силно изчерпана, все още е в състояние да се възстанови. Или по-скоро тя все още е в състояние да се възстанови.
Старият маг се вгледа внимателно в неподвижното лице на майстор Викран.
– Питам ви за причината за това състояние, лер, защото именно вие я доведохте при мен преди два дни. И именно вие бяхте там в момента, в който метаморфа – надявам се, че знаете защо – реши не само да приеме нова форма, но и по някакво чудо не полудя след това. Нещо повече, не разбирам как е успяла да се опази от нападението. И защо под моя опека се оказа само една ученичка, а не целия клас, който в този момент е бил опасно близо до нея. Това, от своя страна, ме навежда на неприятната мисъл, че не сте ми разказали всичко, лер. А връзката между Айра и Кер е много по-близка, отколкото някой е предполагал. С други думи, те са били засегнати по приблизително един и същи начин. По едно и също време. С едно и също заклинание. И човек трябва само да погледне метаморфа, за да направи правилна прогноза за общото им състояние. А за здравето му, уви, има много какво да се желае.
Майстор дер Солен погледна дишащия плъх и се намръщи: Кер наистина изглеждаше зле. Беше толкова слаб, че имаше големи съмнения за жизнеспособността му. Но най-лошото беше, че през последните два дни състоянието му се беше влошило.
– Какво искате да кажете? – Попита внезапно бойният маг с дрезгав глас.
Господин Лоур се усмихна нещастно.
– Ако това момиче не се събуди през следващите двадесет и четири часа, нейния метаморф най-вероятно ще умре, тъй като той дава всичко от себе си, за да я запази жива. И ще го прави, докато е жив.
Бойният маг вдигна недоброжелателно светещ поглед.