***
– Яж, каквото ти харесва. Те дават от цялото си сърце и това ще им достави удоволствие.
– Вземи. – Кимнаха в знак на съгласие Лиза и Лейла. – Всичко това е за теб. Моля, изяж го.
Кер облиза замислено устните си, без да знае какво да прави. Но той бързо пробяга с очи по безплатното богатство, което беше грях да откаже, изръмжа доволно и жадно подуши въздуха. Колко много… Колко вкусно… И колко силно миришеха: Огън, Вода, Въздух…..
Огънят, разбира се, беше най-хранителен, но Водата имаше най-дълготрайно действие, Въздухът беше най-слаб, но се усвояваше най-добре, а Земята имаше най-вкусен аромат!
Кер се стрелна напред и изпразни три длани наведнъж.
– Ауч! – Лейла, Тери и Бейра издъхнаха едновременно, докато губеха приносите си. Междувременно Кер обикаляше кръга, като събираше лакомствата. Той накара Берт, Рю и още няколко души, които притежаваха Земята, да се усмихнат. Дори бедният Ейл, който се беше почувствал неудобно последния път, се усмихна неловко, тъй като пъргавото животно не го пренебрегна и уверено облиза зеленикавия пламък, без да показва признаци, че си спомня неприятния инцидент в болницата.
– Уау…
– Той го изяде!
– И моето също!
– Кер, искаш ли още?!
За нула време масата стана шумна и весела. Момчетата и момичетата се надпреварваха кой ще нахрани най-бързо и най-добре гладния метаморф. Те се надпреварваха и се кикотеха щастливо, когато успяваха да победят по-малко щастливия си съсед. Дори се опитваха да се подредят в редица, за да запазят справедливостта, но не можеха, защото винаги се намираше някой достатъчно нетърпелив, за да се промъкне напред и безсрамно да подхлъзне дланта с примамливо горящия пламък.
– Лира! Не смей!
– Ами аз? Ти беше там!
– И какво от това! Влез в редицата!
– Ей, Берт, не препречвай пътя.
– На него му харесва Земята, така че го оставете да си я вземе.
– Между другото, аз също имам Земя.
– Моята е по-добра!
– Не спорете, момчета. Той така или иначе вече е ял при мен.
– Лейла!
Айра само се усмихна, докато гледаше как Кер се мята наоколо, щастлив, че е получил безплатна храна. Той се стрелкаше от една длан на друга, но не безцелно, както можеше да изглежда на пръв поглед, а внимателно избираше, облизвайки само онези светлини, които бяха по-ярки и силни. Предпочиташе, разбира се, Земята, която наистина правеше девет души щастливи. От време на време обаче, било от вълнение, било от удоволствие, той атакуваше и останалите – Огън, Вода, Въздух, което правеше масата оживена до последния момент.
Едва когато малкия плъх беше толкова пълен, че едва можеше да ходи, Айра го взе на коленете си и побърза да спре приятелите си да си тръгнат. Защото, първо, сериозно се страхуваше за Кер, второ – за спокойствието на съучениците си, и трето – за това, че те самите, погълнати от играта, все още не бяха хапнали.
Наложи се да скрие хлипащия метаморф под масата и да успокои хазартно шумните съученици. Беше изненадващо, че досега никой не им беше обърнал внимание. Но явно подобно забавление беше в реда на нещата тук. Или пък, което беше по-вероятно, външните хора просто не можеха да видят детайлите на това, което се случваше зад плътно притиснатите гърбове на второкурсниците.
Накрая тълпата се успокои. Осъзнали, че Кер няма да яде повече, момчетата се бутнаха встрани, а след това насочиха гладните си очи към нормалната храна, спомняйки си със закъснение, че от сутринта не са слагали маково зрънце в устата си.
Бедната маса – изглежда, че не беше издържала на такава масивна атака от основаването на академията. Как не се беше счупила, не можех да разбера, но сега ми беше ясно защо шефовете са се погрижили да поставят толкова здрави мебели в трапезарията.
Айра само се ухили, погали закръгленото коремче на плъха, леко погъделичка ушите му, като подигравателно намекна, че апетитите на някои същества са несъразмерни с размера на тялото им. Кер подсмръкна сънливо и се зачуди дали следващия път да не дойде на вечеря в образа на вълк. Защото вълка щеше да пасне повече, а и суматохата щеше да е много по-забавна. Но господарката чу и поклати глава.
„Заповядано ни е да не привличаме внимание. Мислиш ли, че дер Солен се е шегувал с наказанието? Така че никакви вълци.“
Кер въздъхна със съжаление и, проснат под ръцете ѝ, заспа. Айра също се беше успокоила и разсеяно похапваше сладка франзела. Но в същото време се оглеждаше внимателно наоколо, опитвайки се да отгатне дали има виари и вампири. И ако имаше, дали имаше такива, които тя познаваше добре.
Доста бързо откри първия вампир – тънък, приятен, тъмнокос младеж с неестествено бледа кожа и леко болнави черти, който привлече вниманието ѝ още щом влезе. Той беше сам, което ѝ се стори доста странно. А и не изглеждаше да се чувства твърде уверен, сякаш беше тук за първи път.
Разбира се, никой не се уплаши от него и никой не грабна осиков кол.
Обаче нито осиков кол, нито среброто имаха някакъв ефект върху вампирите, а те имаха две сърца. Благодарение на тази особеност някога се бяха родили легендите за тяхната неуязвимост. Но беше вярно, че два пъти годишно те се нуждаеха от свежа кръв. Нуждаеха се не от самата кръв, а от съдържащата се в нея жизнена сила, която успешно бе заменена от еликсирите, изобретени от Завета.
Айра не се страхуваше от вампирите. Нито се страхуваше от виарите. Ето защо не показа, че е забелязала появата и на двете. В трапезарията имаше само един вампир, но пък имаше три виари.
Те се движеха в добре координирана тройка: Единият, най-големия, вървеше отпред, а другите двама – на крачка зад него, като обичайно прикриваха гърба на водача. И тримата имаха гъсти, къдрави коси, смътно напомнящи вълча козина, които надничаха изпод нарочно разкопчаните им яки. Същата коса, само че много дълга, беше прибрана в небрежни конски опашки и вдигната високо, за да не им пречи, когато се бият. Точно както беше казал Бриер, тя беше твърда, прибрана плътно в тила му, за да смекчи дори много силен удар.
Първият върколак приличаше повече на стегната буца мускули, отколкото на нормален човек. Беше невероятно, застрашително едър и широк в раменете. Този отляво имаше по-светла коса и изглеждаше малко по-приятелски настроен, но не достатъчно, за да му се усмихне в отговор. А този вдясно от него беше напълно червенокос. Но той изглеждаше не по-малко свиреп от водача и сякаш мълчаливо питаше дали в околността има смелчаци, които биха рискували да се изправят на пътя му.
Досега никой не беше рискувал. Напротив, пътят пред усмихнатото трио беше разчистен толкова бързо, сякаш работеше невидима метла. Адептите забързано се отдръпнаха встрани, преместиха маси и столове, отведоха момичетата по-близо до стените. Те много внимаваха да не влизат в очен контакт с върколаците, защото знаеха добре, че това означава незабавен призив.
Айра сбърчи нос от неприязън при вида на непознатите.
Тя все още не харесваше виарите. Те бяха причината да се сблъска с охранителя. Заради тях едва не бе нападнала учителите си. И беше преместена във втори курс, за да може Викран дер Солен да малтретира безпрепятствено новата ученичка.
– Ей! Здравей! Защо си толкова мрачна? – До ухото ѝ достигна весел глас и към масата се приближи един много доволен Бриер. Делано не забеляза изненаданите погледи на съученичките си, но придърпа един стол и се настани на него, като погледна любопитно метаморфа, който се беше раздвижил сънливо. – Какво си направила на Кер? Той прилича на лаком питон, който е погълнал слон! Откъде имаш толкова сила?!
Айра изгледа мрачно приятеля си.
– Ти какво правиш тук?
– Та-а-ка – каза младежа войнствено, като улови няколко недоволни погледа. – Какво става? Имаш ли неприятности?
– Засега не.
– Тогава защо си толкова ядосана?
– Нищо – Айра дръпна неприятно рамото си. – Спомних си нещо лошо. И Кер е добре. Просто е ял прекалено много. Ще заспи след няколко часа, ще потича наоколо и ще се върне за още.
Бриер се наведе над скута ѝ с подновен интерес и безстрашно пъхна пръст в косматия корем на плъха.
– Мм-хм. Слушай, той е малко… – Кер изведнъж отвори очи и щракна със зъби, което накара нахалника да отдръпне ръката си и да се изхили подигравателно. – Не, това е само впечатление. Той е добре. Как мина първия ти урок?
– Поносимо. Макар че лер Оге беше озадачен, че съм се появила тук. Не беше ли предупреден?
– Не знам – Бриер сбърчи вежди в недоумение. – Учителят би трябвало да го е уредил.
– Забавно – каза Айра, като разсеяно погали тихия Кер. – Седя си тук, дадоха ми стая, дадоха ми толкова много дрехи и обувки, че не мога да ги износя дори за една година…
– Харесва ли ти?
– Да, благодаря ти. Но учителите не знаят, че съм второкурсник. Лер Оге беше толкова изненадан, че едва не си глътна езика. Бриер, как да разбирам това?
Младежът само разпери ръце.
– Нямам представа.
– И защо ли не съм изненадана? – Въздъхна Айра, после погледна настрани и изведнъж попита: – Слушай, на виарите е забранено да се бият, нали?
– Да – отвърна Бриер, озадачен. – Правилата са строги. Ако някой се забърка в бой, е под арест.
– Тогава защо тези трима побойници толкова явно дебнат?
Старшият ученик се обърна и лицето му мигновено се промени, когато погледна вампира, който бавно се отдръпна от тримата виари, надвиснали над него.
– По дяволите… Керг е полудял!
– Кой? Керг? – Лицето на Айра изведнъж се промени лошо. – Кой е той, можеш ли да ми кажеш?
– Най-големият, разбира се! Ох, само това ми трябва!
– Прекрасно – Усмихна се злорадо Айра и като остави Кер да спи на масата, се изправи. – Знаеш ли, исках да си поговоря малко с него. Ще ми правиш ли компания?
– Какво?! Не!!! – Бриер скочи от масата с гръм и трясък, като искаше да дръпне момичето обратно, но беше твърде късно: Айра вече целенасочено бързаше към източника на скорошните си неприятности.