***
Изправен пред трите огромни виара, младия вампир трябваше да се оттегли в ъгъла, опитвайки се да застане така, че те да могат да атакуват само по един.
Разбира се, всички те добре знаеха, че сблъсъците са строго забранени, но вековната вражда така и не стигна доникъде, въпреки мирния договор и заплахата от изключване от академията.
Колкото и тъжно да беше да се признае, все още имаше сблъсъци. В Солвиаре, където млади вампири от време на време идваха да дразнят виарите. На границата с Нипар, където същите млади и нетолерантни вълци редовно се промъкваха, за да търкат кръвопийците по косите. В горите. В градовете… Където и да се срещнат двама потомци на един и същ създател, със сигурност ще последват неприятности.
Разбира се, академията се беше погрижила да отдели непримиримите врагове един от друг, доколкото е възможно. Те бяха преследвани до изтощение, така че да не им останат сили за борба. Умишлено бяха разделени на потоци. Бяха безмилостно наблюдавани и сурово наказвани за най-малкото неподчинение. Но дори и това невинаги даваше резултат.
– Ами? – Попита Керг почти ласкаво, когато момчето, което се оглеждаше напрегнато, бе опряло гръб в стената. – Здравей, пиявице… Защо си сама днес?
Вампирът се огледа, но беше ясно, че никой няма да му помогне – хората нямаше да застанат на пътя на виарите. Той можеше само да се бори до последно и да се надява, че братята му ще чуят кръвния му зов и ще му се притекат на помощ.
– Какво искаш? – Попита той хрипливо.
– А ти? – Върколакът изръмжа, оголвайки горните си зъби в гневна усмивка. – Защо си тук? За да смучеш кръв?
– Не.
– Тогава защо си дошъл? – Зачуди се втория виар. – Тук има хора. Горещи, живи… Не ти ли се иска да захапеш нечия нежна шия?
– Ние не пием кръв – каза вампира мрачно и видимо се изправи.
– Пиете… Пиете… Затова сте пиявици, за да паразитирате върху другите.
– Отстъпи, куче! – Момчето съскаше заплашително, показвайки същите дълги, но по-остри, подобни на игли кътници. Очите му се свиха, в черните зеници пламнаха пламъчета. Тънките му пръсти се свиха, изстрелвайки навън криви нокти – беше готов на всичко. Истината беше, че нямаше никакъв шанс да се справи с тези тримата. И всички прекрасно осъзнаваха това.
Керг се усмихна.
– Уау, пиявицата се закани да отвърне на удара. И изглежда, че ще се бие? Лес, видя ли това?
– О, да… Вижте дългите зъби на пиявицата!
– Не е добре – усмихна се меднокосото момче, а в гласа му се долавяше отчетливо ръмжене. – По-добре да му ги изтръгна, за да не плаши никого.
Върколаците се преместиха по-близо, притискайки вампира в ъгъла, и схрускаха демонстративно кокалчетата си. В този момент обаче Айра достигна широките им гърбове и заповяда тихо, макар че всички я чуваха в оглушителната тишина:
– Не го докосвайте.
Керг се обърна, загледан с нескрито изумление в нахалната малка смотанячка, която му даваше заповеди.
– Кое, по дяволите, е това малко отроче?
– Не го докосвай – повтори Айра мрачно, изучавайки виара с присвити очи. В същия момент я настигна Бриер, която се задъхваше от вълнение, и набързо я дръпна за ръкава. Айра обаче не обърна внимание и застана пред триото изненадани виари, сякаш наистина се интересуваше от един напълно непознат.
– Недей – изсъска Бриер, като напразно се опитваше да я отдръпне. – Хайде. Това не е наша работа!
– Това е – изръмжа Айра. – Не се изисква кой знае каква интелигентност, за да нападнеш трима срещу един. Особено когато противника ти е наполовина по-млад от теб.
– Те ще се справят чудесно и без теб. За първи път ли е?!
– Не ми пука. Нека си тръгнат.
– Ха! – Керг изведнъж се усмихна. – За пръв път виждам момиче да се застъпва за вампир. При това толкова малко и дребно, че си е помислило, че може да се разхожда тук самотно и безнаказано. Ей, сополивке, откъде си дошла?
– Не е твоя работа, косматко! Не се занимавай с него!
Виарът се намръщи и направи крачка по-близо, оставяйки вампира сам.
– Или какво? – Попита нежно Керг, надвесен опасно над Айра. Но Бриер пристъпи между него и момичето.
– Или ще трябва да се разправяш с мен.
– Наистина? – Гласът на виара се промени по лош начин, стана груб, лаещ, ръмжащ. А лицето му започна да се гърчи, сякаш вълка, който живееше в него, се изтръгваше, искаше да разкъса нахалния човек на място. – Твърде слаб си за мен, момче. Не мисли, че учителя ти те е обучил достатъчно, за да се изправиш на този бой.
– Нищо. Ще се справя.
– Смело момче – изръмжа червенокосия, като разпери мощните си ръце. – Смел, но глупав. Ние тримата ще те свалим.
– Ще видим.
Върколаците се плъзнаха неуловимо встрани.
– Назад – изсъска Бриер, когато усети как Айра се дърпа зад него. Той приклекна, а устните му бяха стиснати толкова плътно, че почти изчезнаха от решителното му лице.
Айра обаче нямаше намерение да стои настрана. Тя посочи вратата и застана рамо до рамо с Бриер, с намерението да се бият докрай.
Виарът се усмихна още по-широко и пристъпи напред, игнорирайки избягалото момче. Но в последния момент по някаква причина се спряха, вдигнаха косматите си глави, присвиха опасните си жълти очи и се вгледаха в нещо зад гърба на Айра. Замръзнаха, сякаш очакваха нов, много по-сериозен противник.
– Какво е това? – Изведнъж познат глас промърмори зад гърба на Айра. – Керг, пак ли стискаш зъби? Какво става? Вчерашното престъпление не ти дава покой? Все още ли ти се иска да бях изгонил твоята шайка от страната? Значи си го изкарваш на някой по-слаб?
Айра се обърна смаяно.
– Здравей, скъпа – кимна ѝ Дакрал, като изглежда не се изненада, че я вижда. – Чух, че имаш проблеми?
– Дакрал?
– Радваш се, че успях да дойда навреме?
Вампирът стоеше облегнат небрежно на стената и прокарваше плоско камъче по ужасяващо дългите си нокти, от чиято гледка и дълбока чернота биха тръгнали тръпки по гърба на неподготвения наблюдател.
Както винаги, облечен елегантно, той беше подчертано спокоен, но на устните му имаше такава дяволска усмивка, че беше ясно, че вампира е бесен. Зад него се бяха скупчили петима вампири – вероятно най-силните в района – с решителни лица. А до тях момчето, което беше избягало, се беше надигнало гордо на носа си и злорадстваше, докато изучаваше разочарованите лица на виарите, които бавно осъзнаваха, че вълната се е обърнала.
Айра се взираше мрачно в безгрижно усмихнатия вампир.
– Откъде си дошъл?!
– Просто минавам.
– Наистина? И пак случайно? – Попита ядовито тя.
– Не, разбира се, че не – усмихна се меко Дакрал, което накара ученика на майстор Викран да отвори неприлично уста. – Брат ни беше в беда, затова се наложи да се намеся. Дир, добре ли си?
– Да, мой тар – подсмръкна момчето.
– Чудесно – чаровната усмивка на вампира, който показваше великолепните си кътници, беше толкова широка, че Айра се намръщи и виарите отстъпиха назад. Гласът му обаче все още излъчваше учтивост. Докато ирисите му бяха станали кървавочервени, зловещи. – Тогава засега нямаме причина да ритаме по хълбоците тази орда.
Изведнъж той отново се обърна към Айра.