***
Денят беше минал прекрасно: Айра беше оцеляла блестящо на разпита на лер де Сигон, беше изпълнила правилно всичките си задачи, беше избегнала капаните и се беше измъкнала през вратата пред одобрителния поглед на учителя си.
Тогава мадам дер Вага, която преподаваше отвари от втора година, беше доволна от появата ѝ. Тя се зарече да я посети след часовете. Наслади се на атрактивността на Кер по време на вечерята, след която хлапето отново беше пълно. Накрая се извини на момичетата, че няма да може да присъства на вечерните събирания, и като се оправда с работата в оранжерията, избяга.
Разбира се, Бриер вече беше там. Разбира се, че беше много нещастен. Освен това беше дошъл по-рано и, разбира се, си мислеше, че е бил измамен.
– Рано си дошла – каза рязко младежа, докато Айра се втурваше към заветната гадинка.
– Не, не съм рано, навреме съм – каза тя, като се задъхваше. – Ако не си забравил, трябва да се покажа на госпожа Матис, преди да се е задействала алармата. И да те видя чак в полунощ, за да те попитам: Защо се дуеш?
Бриер я погледна недоверчиво.
– Каква е твоята работа с Дакрал?
– Ние нямаме никакви отношения с него – каза Айра, искрено изненадана. – Виждала съм го няколко пъти, това е всичко. Веднъж влезе в оранжерията, като ме изплаши до смърт, а после дойде отново, за да ми каже да си мълча за това. А после… Ах… Не знам как да го обясня.
– Ти се опитай – каза той с насмешка в гласа. – Освен ако, разбира се, няма някаква ужасна тайна.
Айра за миг се зачуди какво да каже и какво да премълчи, но после забеляза, че момчето наистина е обидено, затова се предаде.
– Само те предупреждавам: Ако кажеш, ще ме изядат жива.
– Кой?
– Ти знаеш – промърмори тя, но му разказа за златната гора, за това, че е играла на надлъгване с неразбиращите виари, и само за Никс премълча, не искайки да плаши приятеля си. А също и че Кер е див метаморф, а не метаморф на охраната. И не спомена, че Викран дер Солен беше този, който я беше ударил пръв. Останалото разказа, колкото можа, и остана безмълвна, като наблюдаваше тревожно променящото се лице на приятеля си.
Бриер мълча дълго, опитвайки се да си представи колко шокирани трябва да са били виарите, когато са срещнали първата вълчица в академията от много години насам. Но сега най-сетне разбра защо лицето на Керг днес беше толкова разтроено, защо двамата му приятели се взираха в косата на Айра по такъв неприличен начин и защо Дакрал се беше скарал толкова силно с тях преди време, злорадствайки сега, че е направил всички на глупаци.
– О, сигурно се шегуваш с мен! – Издиша Бриер, когато осъзна какво е чул. – За това е необходим… Цял месец… И никой не е знаел! Айра, защо не ми каза?!
– Нямам представа – призна момичето, като смутено подръпна подгъва на робата си. – Мислех, че е много лично. Освен това отначало си мислех, че е просто сън.
– Нима метаморфите могат да правят това? – Момчето примижа подозрително. – Знам, че могат да усетят носителя си. Че носителя на свой ред може да усети метаморфа, но да прехвърлиш съзнанието си в тялото на звяра…
Айра леко подсмръкна с носа си.
– Кер е много умен. Сега ще трябва да бягам, иначе мадам Матис сама ще излезе да ме посрещне. Промени ли вече решението си да ми помогнеш с Иглата?
– Не – въздъхна Бриер. – Ще се върна към полунощ. Обещах.
* * *
Айра прекара дълго време в оранжерията и приключи чак в полунощ. След това тя напусна оранжерията под строгия надзор на суровата билкарка, оттегли пълзящото растение и тръгна тихо към жилищните блокове, в случай че мадам Матис заподозре нещо.
А по пътя си мислеше усилено за един много важен въпрос: Как да стигне до хранилището? Беше забранено да се отдалечава на повече от пет крачки от Шипи. Това означаваше, че Айра вече няма да може да стигне до тайния проход и следователно няма да може да влезе в трезора.
Разбира се, дер Солен не знаеше за Марсо, но успя да направи такава бъркотия, че Айра едва не кипна, докато се връщаше, и мислено го прокле по всички възможни начини.
– Какво става? Готова ли си? – Бриер, незабележим в черния си тренировъчен костюм, изведнъж се появи от тъмнината. – Хайде да щурмуваме крепостта ти… Искам да кажа нашата стена?
Тя само въздъхна.
– Хайде.
– Защо си толкова тъжна? Уморена ли си от моята компания?
Айра се обърна изненадано.
– Бриер, какво съм направила, за да те обидя, че първо ме подозираш в нещо, а сега се съмняваш, че имам нужда от теб като от въздух?
– Съжалявам – сгърчи се старшия ученик. – Този вампир ме изкара от равновесие… А чара му… Знаеш ли, че чара му е като на хищник, който скача от засада? Механизъм за ловуване? Примамка? И до сравнително неотдавна това беше начин вампирите да привличат храна… Искам да кажа, плячка… Вампирите го използваха много?
– Знам, но върху мен не действа.
– Не действа на теб? – Младият мъж беше изненадан.
– Значи това е, от което се страхуваш? Че съм се взирала в него прекалено дълго? – Айра изведнъж изхърка. – Ако му се бях поддала, той щеше още в оранжерията да ме драсне с нокти и настойчиво да ме посъветва да си държа устата затворена. И аз щях да го направя, защото силата на чара му, доколкото знам, е толкова силна, колкото и на лер Легран. Но тъй като не се получи, Дакрал трябваше да се огъне. Особено след като Иглата го побутна учтиво в мекото място и Кер тихо изръмжа.
Бриер гледаше онемял приятелката си няколко секунди, но после се разсмя гръмогласно.
– Ти си поискала Иглата да го бодне в задника! Нищо чудно, че те уважава толкова много! Ох, да бях го видял! Керг би дал половината си живот, за да узнае подробностите от срещата ви.
– Тихо! Нощ е! – Изсъска Айра.
Бриер послушно млъкна, но дълго се кикотеше. После, като стигна до стената, той изсвири тихо, хвана се за трънливите клони, простиращи се от другата страна, издигна се пъргаво нагоре, внимателно носен от Шипи, и оттам зашепна силно:
– Всичко е наред! Хайде!
Айра се поколеба за миг, но после измисли начин, изтръгна от гъстата зеленина едно листо, дадено с готовност от игликата, надраска върху него няколко думи с нокът и го подхвърли в зъбите на метаморфа, който се изправи въпросително на крака.
– Бягай при Марсо, добри ми приятелю. Кажи му, че съм под обсада. Кажи му да погледне картите на Академията, да види дали има друг път към хранилището оттук, по който мога да мина, без да нарушавам мрежата. След това се върни в стаята. Не искам Бриер да заподозре нищо.
Кер послушно изчезна. Тя въздъхна тежко при мисълта, че отново ще трябва да крие нещо от него, хвана в ръка вдигнатата от радост игла и бързо се издигна в тъмното небе.
* * *
Едва на сутринта, когато Айра вече беше напуснала корпуса и беше започнала да се тревожи, Кер донесе новината от Марсо. На вратата обаче един доволен метаморф изпусна от устата си четирикратно сгънат лист хартия, който падна в ръцете ѝ от пустотата.
– Какво, съобщение от любовника ти? – Попита Лизка с нескрита насмешка.
– Не – отвърна Айра и набързо разтвори скъпоценната хартия. – Поздрави от стар приятел.
– Тогава защо е толкова празна?
Момичето завъртя листа, но той наистина беше девствен. Никакви надписи, никакъв подпис, никакъв знак, че Марсо е разбрал и ще се опита да намери изход.
– Няма страшно, случва се – захили се Лира и метна гъстата си плитка зад гърба си. – Казват, че мълчанието понякога е по-добро от думите, защото можеш да си представиш всичко, което би искал да ти каже.
Айра прибра листа в джоба си и кимна разсеяно.
– Да. Разбира се.
– Защо? Не съм ли права? Между другото, виж – имаш още един ухажор!
– Какъв друг… – Айра спря, когато масивната фигура на Керг се отдели от съседната сграда. – Момичета, да се махаме оттук. Не искам да си развалям настроението.
– Какво иска той? – Лейла и Зиза го погледнаха любопитно, но Айра само въздъхна. После отбеляза колко бързо може да се движи виар дори в човешки облик, пресметна колко секунди ще му трябват, за да ги настигне, и въздъхна обречено.
– Ще разберем.
– Добро утро, дами – усмихна се учтиво виара и се появи пред ятото ученички сякаш от подземния свят. Те изпищяха и се отдръпнаха – Керг беше плашещо голям. Вълкът не беше нищо и отдалеч човек можеше да си помисли, че това е просто измама на окото. Но когато беше така, нос до нос…
Айра трябваше да вдигне глава, за да го погледне в очите, и после се намръщи от усещането за тежест, която я притискаше отгоре и която само се засилваше от сянката, паднала върху лицето ѝ.
– Какво искаш? – Попита тя мрачно, като се отдръпна за всеки случай.
– Дойдох да се уверя – отвърна уклончиво виара, като погледна момичето надолу. И особено внимателно разгледа метаморфа, който се беше навел заплашително, с оголени зъби и недоволно размахана опашка.
– За какво точно?
– За това, че ти си ти – каза Керг, като погледна многозначително към момичетата наблизо. – И че звяра ти наистина е направил това, което е направил.
– Направил е – потвърди Айра със същата намръщена физиономия, опитвайки се да мине покрай обемистия мъж. – И ще го направи отново, ако не ме оставиш да тръгна. Дръж се настрани, закъснявам за час.
– Имаме още десет минути.
– Аз нямам десет минути! – Прекъсна го тя и се отдалечи.
Но това не се случи, защото Керг се завъртя, хвана я за ръката и я задържа. Но не пресметна силите си и едва не я повали, което накара очите на Айра да проблеснат, а в тихия глас, през който прозвуча свирепото ръмжене на Кер, прозвуча истинска стомана.
– Пусни ме, виар. Ще стане по-лошо.
Върколакът послушно пусна ръката ѝ и благоразумно се отдръпна, когато разярения плъх не само се превърна в белка и стана забележимо по-висок, но и се приготви да скочи. Бяха му пораснали остри зъби и нокти, толкова големи, че дори виара предпочете да отстъпи.
Айра се обърна раздразнено, като едва в последния момент чу тих глас:
– Съжалявам за това.
Тя не се обърна. Пое си дъх едва когато зае мястото си в учебната стая, когато входната врата се затвори плътно и строгия глас на лейди Беламора каза властно
– Добро утро, клас…