***
В продължение на цяла седмица никой не я безпокоеше, не ѝ досаждаше, не изискваше да отиде някъде или да направи нещо. През това време Айра се беше сприятелила с класа, свикнала да посещава трапезарията по три пъти на ден, да се смее за компания, да се надпреварва нетърпеливо да получава най-добрите места в класните стаи. Отиваше в класовете, разменяше вицове с момичетата, без да се обижда, да отговаря на шегите на момчетата. Привикна, че не ѝ се налага да се крие в стаята си на разсъмване като гул в леговище, а после да брои часовете до зазоряване, като всеки път напрегнато се чудя: Забелязал ли я е някой или не?
При звука на протяжния гонг тя отваряше очи с усмивка, втурваше се надолу и се бореше като всички останали за открадната четка за коса или свободен умивалник. Много бързо научи, че всъщност Лизка не е толкова злобна. Лира всъщност обича да я дразни, но също така много я подкрепя и ѝ помага с домашните, доколкото може.
Научила е също, че Зиза, както всички южняци, отлично се справя с огъня. Диса и Ойла имат умения с Вода. Мълчаливата Бейра обича да пее, а Тери съчинява някои истории вечер.
Айра лесно разговаря с Бимб и Бомб, които се оказаха ожесточени спорещи. Тя беше убедена, че те са отговорни за почти всяка гадост, като например жабите, хвърлени в прозореца на момичетата, или ордите от мокрици в басейна. Понякога в пакостите участваше и Ейл, понякога се включваха и някои от другите момчета, но никога Хорт или Рю. Първият – заради тихия си характер, склонността си да е малко бавен и тежката си походка, която го правеше невъзможен да напусне навреме мястото на престъплението. Вторият, като истински карашевец, пък имаше твърди принципи, които нямаше да наруши.
С преподавателите също всичко беше изненадващо гладко.
Лер Оге вече не се притесняваше от анкетите, очевидно впечатлен от първия си опит. Зорг не се опита да се качи на пейката с всичките си стърчащи игли. По принцип Кер не го преследваше, но когато нахалния гущер се приближаваше твърде много или ставаше натрапчив, той му напомняше за приличието. И тогава засрамения дракон се връщаше под бюрото на господин Оге с унил поглед.
Досега Айра не беше имала особени проблеми с лейди Беламора. Нямаше проблеми с нея и сега – Гръмотевичната лейди никога не правеше разлика по отношение на пола и произхода на учениците си. Всички те получаваха едно и също наказание за провиненията си. За верните отговори обаче получаваше същата равна награда, така че Айра оставаше с добра репутация, без да губи нищо във формата.
Лер Иберия беше толкова искрено доволен от вида на новия ученик, че дори отмени анкетата, като посвети първата половина на часа на това да си припомни бурната си младост и да забавлява по всякакъв начин отпуснатите ученици. За този си подвиг Айра бе обявена за спасителка, обсипана с обилни комплименти и от нея бе поискано да повтори подобно безобразие.
Госпожа дер Вага, която Айра виждаше в оранжерията всеки ден, също не беше особено притеснителна в час. Просто защото вечер, когато момичето идваше при иглата, билкарката имаше време да задава въпроси и да разказва за себе си, както и да се изцапа с Айра от главата до петите в почвата, за да може след това да ѝ стисне разочаровано ръцете и да избяга изневиделица по някаква спешна работа.
Беше виждала господин де Сигон само веднъж досега, още в първия ден от обучението си. В следващия урок (по сълзливата молба на приятелите си) тя дълго спореше с лер ла Роже за произхода на Зандокар и възможните версии за образуването на Занд.
Както се оказа, часовете по трасфигурация, некромантия и демонология започнаха едва през втората половина на годината. По същата причина това беше единствения момент, в който младите виари и вампири бяха въведени в клас, така че и тук всичко вървеше гладко.
Директорът Алварис все още беше някъде много далеч. Викран дер Солен издирваше непознат маг, а единствения клас по бойна и защитна магия се водеше от господин Уртос, когото Айра още от по-рано помнеше заради безстрастния му глас и неприятния му начин да не откъсва поглед от събеседника си по време на разговор.
Лер Лоур, след като прегледа за последен път „оздравяващия“, също остана доволен, а после даде цяла бутилка с някакво зелено вещество и нареди да се приема по половин чаша на ден.
Нямаше трудности и с бойното обучение, защото уроците не се водеха от лер Дербер, а от един сивокос, сивобрад и много едър магьосник, когото Айра лесно разпознаваше дори в човешки образ. Когато я видя, той се усмихна широко и я прегърна почти бащински.
– Радвам се да те видя, млада лейди. Надявам се, че моите отрочета не са ви обезпокоили твърде много?
– Не, лер. Вече се разбрахме.
– Браво. Кога смятате да ни посетите?
– Не знам – искрено въздъхна Айра, тъй като не беше сънувала от седмица. Може би беше зеленото вещество на господин Лоур, може би беше по вина на Кер, може би той не се беше възстановил, но ако излизаше през нощта, не ѝ казваше за това. Макар че понякога, когато момичето се събуждаше, мястото му на възглавницата беше празно.
– О, не протакайте това, лейди – отвърна лер Борже престорено. – Глутницата едва може да се държи в подчинение. Скоро съвсем ще ме свалят от поста ми и тогава не знам какво ще правя!
Айра се изкашля неловко, без да знае как може да се случи това, но кимна за всеки случай и се върна в редиците, като вече не се чувстваше неуместно. След това, разбира се, целия клас я разпитваше и не се успокои, докато момичето не им напомни, че има строга забрана от майстор Викран да разгласява тази информация.
Едва тогава момчетата разочаровано отстъпиха. Всяка сутрин обаче, когато един или друг виар се мотаеше край женските помещения, Айра си припомняше всичко. И ѝ се налагаше отчаяно да отбива подигравките и безкрайните нападки на Лира, Лизка и, разбира се, Лейла, които не случайно си бяха спечелили прозвището Триумвирата на язвата.
Като цяло живота бавно се подобряваше.
След часовете Айра се криеше в оранжерията и си кореспондираше с Марсо, чието вълшебно листо имаше полезното свойство да се изчиства, когато наоколо имаше непознати. Често ходеше в библиотеката и безброй пъти се вмъкваше в учебниците и в собствената си памет, защото създаването на собствен портал за втората година беше непосилна задача. Вечер се опитваше да се добере до иглата, а после, за разочарование на Бриер, бързаше да се върне. После се промъкваше тихо в стаята си, заключваше се и набързо довършваше онова, което не беше свършила предишния ден. Докато Кер довършваше новата си мрежа, която щеше да предпази и двамата от ненужни проблеми.
Беше и много работа, защото Айра, по съвет на Марсо, трябваше да постави допълнителна защитна мрежа по свое изобретение от вътрешната страна на стаята. Добави към нея няколко компонента, като например способността да разсейва остатъците от заклинания, да предупреждава за приближаващи се натрапници, да поглъща външните звуци за строго определен период от време, да усложнява собствената плетеница на Бриер… И така нататък, и така нататък. Достатъчно е да се каже, че до настъпването на нощта момичето беше изтощено, сякаш се беше борило на живот и смърт. Макар че в известен смисъл беше така, тя беше решена да превърне стаята си в сигурно убежище, където дори от Викран дер Солен щеше да бъде в безопасност.
Разбира се, тя виждаше Керг и много от неговите виари ежедневно. Разбира се, че един или друг от тях, извинявайки се мимоходом, настойчиво я разпитваше за здравето на Кер. Досега обаче метаморфа беше твърде зает, за да прекарва нощите навън, така че Айра трябваше само да махне с ръка за довиждане, доволна, че въпросите се ограничиха до това.
Не липсваха и неприятни случки. Разбира се, това беше свързано със същите виари, които не искаха да виждат „бледокожи пиявици“ в близост до новата си приятелка.
Вампирите, разбира се, още при първия намек изпаднаха в ярост и едва не се сбиха посред бял ден. Веднъж едва не се превърна в пълноценен бой, защото Керг настояваше Айра да не се доближава до „кръвопийците“, а Дакрал не искаше да отстъпи, държейки я за ръка като стар познат.
При подобна обида виарите, разбира се, изпаднаха в ярост. Вампирите дръпнаха своите. Айра едва не беше разкъсана на парчета, за искрен ужас на Бриер, който се беше включил в кавгата. Но в крайна сметка с вой, ръмжене, викове и съскане проблема беше решен. На виарите строго им беше напомнено обещанието, че може да прави каквото си поиска. На вампирите ядосано бе казано, че нямат право да оголват зъбите си към чужда жена. И тогава възмутената и леко уплашена Айра изръмжа, че не иска да участва в това и ако нечовеците не се успокоят, тя повече няма да дойде при никой от тях. След това си тръгна, затръшвайки шумно вратата, под смаяните погледи на учениците и озадачено намръщения лер Уртос, който случайно видя тази сцена…
Разбира се, дори и след това нечовеците не се примириха, продължавайки да си правят различни гадости, но щом Айра се появи в трапезарията, нечовеците станаха изненадващо миролюбиви. Злостните им усмивки изчезнаха безследно, кътниците им се прибраха, краката им се размърдаха, а гласовете на Керг и Дакрал престанаха да звучат като животински гласове.
– Добро утро, Айра – Всеки ден звучеше учтиво и от двете страни.
Тя кимна в отговор и се редуваше, като се уверяваше, че никой не се е обидил, да дойде да поговори малко.
И изглежда, че това даваше резултат.
Единственият от учителите, към когото все още изпитваше двусмислени чувства, беше лер Легран, за когото класа се появи в последния ден от седмицата.
Айра не го беше виждала повече от две седмици. След онзи ден в болницата той нито веднъж не беше влизал в лечебния блок. Нито веднъж не го беше срещала по коридорите, нито веднъж не го беше засичала по време на разходките си в градината. Така че, отивайки на Земя с оживено разговарящите си приятели, момичето по някаква причина се притесняваше.
Тази сутрин обаче беше и решаваща за Айра, защото заедно с Марсо планираха днес да отворят първия ѝ портал. И този факт нямаше как да не се отрази на поведението ѝ.