***
– Както разбирате, не им е останал никакъв резерв – въздъхна стария лечител. – Дал ѝ е дори онова, което е натрупал през времето, когато са били заедно. Малкото, което е взел за такъв спешен случай. А сега ѝ дава жизнената си сила, която, както разбирате, не е останала много. И тъй като основната му храна е била и все още е магията, колкото и да се опитваме да го храним или напояваме, няма да е от полза. Точно както е безполезно да се опитваме да събудим господарката му: Момичето просто не може да го понесе. Единственото, което мога да направя за нея, е да я прибера в още по-дълбок сън с надеждата, че някъде ще намери сили да се възстанови.
– А какво ще кажете да се опитам да я подхраня отвън?
– Щитът – напомни му господин Лоур. – В момента не мога да се справя с него, без да навредя на момичето: Рискът нещата да се влошат е твърде голям. Освен това е силно селективен и пропуска само метаморфи. А и нямам никаква гаранция, че това заклинание няма да засегне жизненоважни области на дарбата ѝ или че и най-малкото дестабилизиране на дарбата ѝ няма да ускори смъртта ѝ. Ръцете ми са вързани, лер. Единственото, което ми остава, е да седя до леглото на момичето и да се любувам на тази греховна илюзия, докато не избледнее. А когато това стане, вероятно ще е твърде късно да направя нещо по въпроса.
– Тя не трябва да умира – каза дер Солен с дрезгав глас.
– Да, знам, че нашия директор се интересува много от нея.
– Той не е единствения.
– Наистина – каза господин Лоур с внезапно засмяно изражение. – Очевидно момичето е толкова ценно, че самия лер Легран е благоволил да я посети отново и да се поинтересува за нейното благополучие.
– Той е идвал тук? – Попита Викран дер Солен рязко и се извърна толкова рязко, че ниския лечител трябваше да отстъпи назад, за да не бъде пометен настрани.
– Да. Вчера. И днес също.
– Реагираше ли тя на него?
– Не.
– Защо не ме уведомихте?
– Наистина ли беше необходимо? – Намръщи се лечителя. – Какво би променило това?
– Опитваше ли се да направи нещо? – Сякаш магьосника не го беше чул.
– Разбира се. Отне ни часове, за да докараме поне метаморфа до съзнание. Елфическата магия може да прави много неща, нали знаете, а нашия колега се смята за доста добър в нея… Макар че трябва да призная, че бях изненадан от интереса му. И особено това, че лер Легран беше готов да опита дори пряко заимстване.
Дер Солен се усмихна лукаво.
– Защо не го допуснахте?
– Защото – намръщи се лечителя – никой не знае какви ще са ефектите от това заклинание, дори за опитен маг. А момичето и без това е достатъчно слабо. Няма да има голяма радост, ако оцелее, но полудее или остане вечно нещастна.
– Какво друго може да се направи?
– Нищо. Направих всичко, което мога. Лер Легран също се опита, но без резултат – щита не го пусна да премине. Тя не реагираше и на близостта с източника. Не реагираше и на гласа или на контакта с чуждата аура. Метаморфът понякога се събужда, но не за дълго: Силата му едва стига, за да промени позата си и да се върне там, където го виждате сега. Макар че според мен би бил по-полезен, ако легне в областта на стомаха.
Майстор Викран леко смръщи вежди.
– Може би той знае по-добре от нас какво прави.
– Може би – съгласи се неохотно лечителя. – Но засега нямам какво да ви кажа. Ако лер Алварис се интересува от съдбата на своята ученичка, горещо бих го посъветвал да се намеси.
– Лер Алварис е в командировка.
– Това е жалко – каза доста сухо господин Лоур. – Можеше да съобщи за случая на Завета и да ѝ намери по-умел лечител от мен. Сред елфите, например.
– Не – рязко се обърна дер Солен. – Не може да го направи: Заветът няма да допусне метаморф в академията. Особено не метаморф като този.
– Така че той умира. И тя умира с него. Ако обаче имате някакъв друг вариант, готов съм да изслушам всяко предложение.
Майсторът на бойните изкуства се обърна обратно към момичето, което лежеше неподвижно: Нищо не се беше променило, откакто я беше намерил в двора на академията – все така слаба и бледа. Само чертите на лицето ѝ се бяха изострили и дишането ѝ бе станало много по-слабо учестено.
После си помисли, че по време на нападението над метаморфа тя просто е спяла в леглото си и е сънувала красив сън. Чудесен, необичаен, удивителен сън, в който имаше толкова много от реалността.
Може би не е осъзнавала, че през онази нощ действително е срещнала виари и вампири. Нито пък осъзнаваше какъв спътник ѝ е бил даден. И макар че вълчицата Кер се държеше разумно, действията ѝ приличаха повече на животински в способността им да бягат, да се крият и да объркват следите. Така че, когато беше ядосана и уплашена, тя просто беше объркана. А когато видя глутница вълци, реши, че е време да се защити.
Той уморено затвори клепачи.
Не, не можеше да разбере защо се е случило това. Как не беше успял да разпознае малката искрица човешки интелект в лицето на Никса? Защо я беше пропуснал? Защо не я беше усетил? Да, не беше очаквал Кер да е толкова бърз. Дори не можеше да си помисли, че под прикритието на плъх умело се крие възрастен, обучен и много силен метаморф. Да, това не можеше и не биваше да се случва. Но се беше случило. И той не разбираше и това.
Викран дер Солен отново въздъхна.
Но защо стария Борже я беше видял и разбрал? Защо бе рискувал да се обърне директно към нея, Айра? Към единственото същество, което имаше силата да спре боен метаморф? Как така бе успял да я убеди?
Магьосникът се наведе до самото лице на ученичката си и прошепна нещо тихо.
– Тя не може да ви чуе, учителю – въздъхна тъжно господин Лоур. – Това, от което се нуждаем тук, е източник, не прост – имам много прости – но такъв, който щита ѝ би приел. Източник, който ѝ е скъп по дух, по кръв, по произход…
– Какво казахте за източника? – Изведнъж се стресна Викран.
– Айра е изтощена – търпеливо повтори лечителя. – Опитах всички възможни източници в академията, включително Ключа, който познавате, но щита ѝ не го приема. В това е проблема, нали?
– Източник… – Дер Солен направи пауза, сякаш си спомни нещо важно, след което вдигна ученичката си на ръце и сложи метаморфа на врата ѝ, а очите му светнаха към колегата му. – Мисля, че знам къде е източника ѝ!
* * *
Вътрешният двор на академията беше потънал в мрак: По заповед на директора светлините на магическите фенери бяха угасени веднага след вечерния гонг, т.е. някъде около полунощ. От този момент нататък на адептите беше забранено да напускат жилищните сгради, но Викран дер Солен вече не мислеше за това.
Когато стигна до оранжерията, единственото светло петно в двора, той отвори с крак стъклената врата, като внимаваше да не наруши заклинанието, а след това тръгна енергично към най-отдалечения ъгъл, където се надяваше да намери единственото спасение за умиращата си ученичка.
– Би трябвало да подейства – промърмори той, като погледна притеснено към отпадналото момиче. – Веднъж е проработило. Би трябвало да проработи и сега. Ако учителя беше тук, можехме да го опитаме по друг начин, но него го няма, а аз все още съм отговорен за всяка смърт, така че един ден рано или късно… Айра?
Магът изведнъж си помисли, че миглите ѝ леко потрепват.
– Айра?! Чуваш ли ме?
Въздъхвайки тежко и осъзнавайки, че това е само игра на сенки и светлина, магьосника със смесени чувства вдигна бяло-русата ѝ коса, за да не се изцапа в земята. За миг докосна бузата ѝ, като се поколеба. След това погледна настрани, когато забеляза някакво движение, но отново не видя нищо подозрително и с нелюбезно споменаване на упоритата билкарка и нейните придирчиви любимци, продължи напред.
Намери бързо растението, което му трябваше – то отдавна се беше издигнало над съседите си, а лилавите му върхове опираха в тавана. Беше станало по-високо, по-дебело и имаше невероятно дълги, смъртоносни бодли, които можеха да пронижат всеки крадец, опитал се да открадне ценно семе от него.
Викран дер Солен почти се спъна, когато видя в какво се беше превърнала Иглата на Айра. А след това се спъна за втори път – върху празно ведро, забравено на пътя от разсеяната билкарка.
– Уф! – Магьосникът се изплю гневно, като почти падна на колене. После въздъхна накъсано и най-сетне предпазливо протегна отворената си длан към иглата.
При вида на нощния гост Игликата замръзна, сякаш и тя разпозна както нещастния си убиец, така и тежко дишащата си господарка. А после бавно, заплашително вдигна многобройни клонки и разгъна дълги иглички. Сякаш искаше да каже: не се осмелявай…
Магьосникът се напрегна, когато няколко десетки бодли от горните клони се насочиха към него. Той разпозна малките жълти капчици по върховете. Почти почувства, че тези иглички са готови не само да го ударят, но и да го прострелят на прилично разстояние. Но той не отстъпи – с мрачна решителност заличи края на светещата в тъмното линия и предпазливо протегна товара си.
– Помогни!