***
На Вейр и Даст им отне почти половин час да се спуснат по скалата, като се подхлъзваха и изхвърляха клони от лицата си.
Заливът долу изглеждаше девствен, сякаш бе недокоснат от първия ден на сътворението. Високите скали, които го заобикаляха от всички страни, не пропускаха нито един порив на вятъра. И навсякъде цареше прекрасно усещане за спокойствие, което караше човек да се отпусне и да диша блажено ухаещия на море въздух, наслаждавайки се на всеки миг, всеки дъх и усещане за принадлежност.
Даст, който пръв стъпи на топлия бряг, поклати глава от изумление.
– Невероятно…
– Колко красиво! – Издиша с възхищение Мира, когато Вейр най-сетне я пусна. – Никога не съм знаела, че има такава красота. Това е чудо!
Южнякът вървеше покрай брега на водата, ритайки невярващо меките вълни. После загреба шепа от най-чистата вода и я плисна в лицето си.
– Топла! – Той се обърна онемял. – Няма да повярвате: Топла е!
Момичето потропна нетърпеливо с босите си крака и, без да се сдържа повече, се затича към водата. Стигнала до кръста, засмя се радостно, защото строгия Нахибец беше прав, плисна шумно водата с длани и се обърна щастливо.
– Вейр, виж! Наистина е топла!
Но младежа изведнъж се намръщи: Нещо го тревожеше. Е, не можеше да бъде в природата, че на същия бряг, на разстояние по-малко от един ден път, може да се случи такова чудо. Вчера бяха замръзнали от студения вятър и едва не умряха в морето, а днес… Това?
Той се намръщи още повече и внимателно постави дланта си във водата. Но почти веднага се убеди, че Мира е права: Водата беше неестествено топла. Но защо?
Вейр бавно прокара ръка по вълните, чувствайки се измамен. Не можеше да проумее мисълта, която го държеше нащрек, но продължаваше да гали морето с дланта си, да слуша тихия му шепот, да се опитва да разбере и разпознае нечий друг глас в този шепот… И тогава рязко се надигна.
– Хайде да си вървим – каза той рязко на Мира, която се обърна с неразбиране. – Колкото е възможно по-далеч. Сега.
Тя размаха мигли в захлас, а Даст, дочул познатия заповеднически тон в гласа на младия мъж, избърса мокрото си лице и се обърна въпросително.
– Какво става?
– Нещо не е наред – каза бавно Вейр, загледан в необятния хоризонт. – Не ми харесва тук.
– Усещаш ли нещо? Дали магията отново се е събудила?
– Не е това… Просто водата е развълнувана. Не иска да е топла. Не е наред, затова трябва да си тръгнем. Морето не може да се е затоплило изведнъж след това, което ти и аз видяхме. А ако е така, има само една причина.
– Магия – южняка потъмня мигновено и Вейр наклони глава в знак на съгласие.
– Мисля, че някъде тук има маг, който е направил това място годно за живот.
– Не искаш да го срещнеш – намръщи се Даст.
– Знам.
– Магьосник? – Мира погледна изненадано мъжете. – Но тук няма никой! Няма хора, няма лодки, няма къщи! Защо би го направил, ако никой не живее тук?!
Вейр всмука с ноздрите си соления въздух и като долови някакъв аромат в него, прошепна:
– Това, че не виждаме никого, не означава, че крайбрежието е безлюдно.
– Прав си, да вървим – каза Даст свенливо и започна да се измъква от водата. – Мира, навий си полата. Вейр, ако усетиш нещо, продължавай да се вслушваш в себе си. Всички на тревата! Напуснете пясъка! Ще се опитам да прикрия следите ни!
Момичето, разтреперано от толкова резкия преход от нежност към почти предишния си страх, се втурна към брега и изтърси мокрия си подгъв. След това погледна с нарастваща тревога към безкрайно далечните склонове, по които трудно щяха да се изкачат обратно, и се сви вътрешно.
– Всемогъщи… Няма накъде да се върви оттук!
– Има проход между скалите – каза Даст, а погледа му се спря на пролуката в стената от дървета, отвъд която имаше също толкова широка пролука във високия скалист хребет. – Вейр, какво имаш?
– Все още нищо.
– Ако усетиш нещо, кажи ми. Следвай ме.
– Не – каза тихо, но твърдо Вейр. – Аз ще отида първи. Ако се натъкнем на маг, по-добре остани назад.
Даст кимна, хвана ръката на Мира и отстъпи назад. От своя страна Вейр се усмихна недоволно, осъзнавайки, че поема твърде много. Но не виждаше друг начин – не искаше да се среща с непознат маг. Не искаше и да бъде отведен насила в академията. Причината, поради която не искаше да отиде там, беше, че семейството му беше пострадало заради магове. Не толкова отдавна баща му го беше изгонил от къщата по същата причина и Вейр се беше зарекъл да се върне… На майка си беше обещал!
Но така и не го направи.
Затова сега Вейр се чувстваше двойнствено. От една страна, като момче, подобно на много свои връстници, той тайно си беше мечтал да се сдобие с магическа сила, но когато тази мечта най-сетне се сбъдна, се оказа, че тя не му е нужна за нищо. Особено ако трябваше да плати толкова много за нея.
Какво го владееше в момента? Разочарованието? Недоволство? Гняв?
Може би имаше доста и от двете, и достатъчно от третото. Но когато се замисли за робството си, Вейр не можеше да не признае, че без гняв нямаше да успее да подчини своенравното море. Или по-скоро в този момент той се бе превърнал в самото море – ромолящо, могъщо и безгранично. Той се превърна в свирепа буря. Гръмотевична буря. Ревящ водовъртеж. И едва ли щеше да успее да се изправи, ако не беше Мира и разширените ѝ очи, които по някакво чудо го бяха задържали на гребена.
Ето защо изпитваше толкова странни чувства към това момиче – желание да я защити, да и помогне, да я спаси. А също и огромна благодарност, примесена с искрена радост, че тя толкова много прилича на мъртвата му сестра.
Вейр въздъхна тежко.
През последния ден емоциите му се бяха уталожили. Раздразнението бе отшумяло. На негово място се появи необяснимо чувство за отговорност за хората около него.
Това беше помирило Вейр със самия него, а след това той беше стигнал до внезапното осъзнаване, че властта, каквато и да е тя, сама по себе си не означава нищо. Нейната същност се определя от този, който я владее. И той е този, който носи отговорност за последиците от използването ѝ. Тя беше просто инструмент, оръдие, камък, който можеше да бъде поставен в огнището или хвърлен по нечия нещастна глава.
А Вейр нямаше как да хвърли собствения си камък. Поне не и докато не бъде принуден да го направи.
* * *
Вървяха дълго и бързо, оглеждайки се наоколо, защото безпокойството на Вейр вече се бе разпространило върху Даст и особено върху Мира. Тя по принцип беше страхлива, но сега, когато трябваше почти да бяга, това се виждаше ясно.
Даст внимателно следеше всички нейни реакции, готов да я вдигне и подкрепи във всеки един момент. От другата страна на момичето беше Вейр, който се мръщеше и търсеше сред дърветата. По някое време на южняка му се стори, че момчето се движи не само с помощта на зрението си, но и се ослушва. Сякаш усещаше в червата си накъде трябва да върви и накъде не бива да завива.
– Трябва да издържим три дни – внезапно каза Вейр, като обърна леко глава. – Ще прекараме един ден в гората, после още един на прохода, който си отбелязал, и още един ден, за да слезем от другата страна. Няма смисъл да се връщаме, там няма хора. Но напред… Може би ще се натъкнем на някого.
– Откъде знаеш? – Погледна го предпазливо Даст.
– Усещам го.
– Усещаш какво?
Вейр свъси веждите си на върха на носа си.
– Не съм сигурен, но мисля, че под земята има слой вода, който се спуска към морето. Мога да го усетя. Не много добре, разбира се, защото лежи дълбоко. Едва ли мога да го използвам, не знам как. Но в нея има странен примес и бих казал, че това е следа от разумно същество, което неотдавна е прекосило реката напред.
Южнякът вдигна вежди от учудване, но юношата наистина не можеше да обясни: Наистина му се струваше, че земята на различни места е ту топла и даваща сила, ту студена и суха, в която силата се влива като в пясък. Преди да осъзнае какво не е наред, Вейр инстинктивно посегна към мястото, където се чувстваше добре, опита се да се придвижи по тази даваща облекчение диря, а после протегна мислите си напред и разбра: Река. Вода. Същият вид вода, която му беше помогнала в морето – даваше му сили, защитаваше го, поддържаше го, когато беше готов да се откаже, и го задържаше толкова дълго, колкото поиска.
Вейр пробва по този и онзи начин, измъчи се и получи сериозно главоболие, но накрая намери причината за странните усещания. Бе успял да открие реката, която течеше в дълбините на земята, и мислено проследи как тя изчезва в огромното море. А след това мислено се отправи и нагоре по течението, като начерта в главата си приблизителна карта на района.