***
Смътно, разбира се, на ръба на усещането. Но все пак беше в състояние да го направи. Нещо повече, дори успя да схване, че пред него ще се появи истинска река. Мощна, широка, с неравно дъно, претрупана с бързеи, така че никой луд не би се осмелил да я преплува.
Именно тази река привлече вниманието му. Тя го примамваше, обещавайки му защита и спокойствие. И именно към нея той реши да се отправи, защото почувства нещо близко до себе си.
– Сигурен ли си? – Попита колебливо Даст, когато Вейр спря и отново замълча, вслушвайки се внимателно в сетивата си. – Хей, чуваш ли това? Казах, сигурен ли си, че е безопасно?
Младият мъж най-сетне се събуди и поклати глава.
– Или така, или в дивата природа, където не знам дали ще намеря нещо подобно.
– Ако няма път през реката, защо да отиваме там?
– Мога да я успокоя – бавно каза Вейр. – Да, мисля, че мога. Усещам го.
– Какво има от другата страна?
– Не знам. А какво е от тази страна?
– Прав си – въздъхна Даст. – Няма никаква разлика, освен че от другата страна може да няма никакви магове. Води по пътя. Надявам се, че инстинктите ти са правилни.
– Аз съм по-силен до Вода – замислено каза Вейр. – Реката ще ми помогне. Тя може да ме чуе дори оттам. И аз мога да я чуя. И това е толкова странно.
Мира, притаила дъх, го дръпна любопитно за ръкава.
– Никога ли не ти се е случвало това преди?
– Не – поклати глава той. – Все пак бях момче и никога не съм излизал от водата. В близост до къщата ни имаше много езера. Случвало ми се е да се скитам из блатата, но все пак… Не знам. Сега започвам да си мисля, че още тогава съм усещал нещо, но не съм разбирал защо ме влече там. Веднъж баща ми ме изкара от една вана с вода, защото се гмурнах, бях още бебе, тъкмо започвах да ходя. И майка ми каза, че още тогава, когато ме изваждали, съм ритал и блъскал, а после винаги съм влизал на неподходящи места… Може би това е било?
Даст сви рамене.
– Защо магьосниците от Завета те изпуснаха?
– Мен не ме пуснаха при тях – усмихна се внезапно Вейр.
– Ето как е – замислено каза южняка. – Значи ти си самороден. Точно това търсят странстващите магове в четирите кралства. Взимат когото могат, учат го, а после го правят като себе си. Може би е добре, че не са те взели още тогава.
– Кой знае как е по-добре…
Мира изведнъж се сгърчи от притеснение.
– Даст, мога ли да се отдръпна за момент? Трябва да отида. Наистина, наистина.
Мъжете кимнаха едновременно, момичето порозовя и се скри в храстите. Опита се да се отдалечи, така че силуетите на мъжете вече дори да не се виждат зад буйната растителност.
Вейр, щом пукащият звук се отдалечи, погледна внимателно спътника си. Той се взираше толкова дълго, толкова втренчено, толкова не-младежки, че южняка, който беше видял много неща в живота си, се намръщи.
– Какво?
– Тя е хубаво момиче – каза момчето, сякаш случайно.
– Знам, че е.
– Не бих искал да ѝ се случи нещо.
Даст внезапно сви очи.
– Какво намекваш?
– Нищо – отвърна категорично Вейр, като отклони погледа си. – Просто казвам.
– По кого съдиш, дребнаво отроче? – Нахибеца замахна към него, стиснал юмруци. – По себе си? По приятелите си? Или може би от Угар?
Младежът отново го погледна за миг право в очите, срещайки яростно горящите очи на южняка, който изглеждаше наранен. За секунда той изучи изкривеното от гняв лице. С досада осъзна, че е реагирал прекалено остро. После въздъхна виновно.
– Съжалявам: Беше глупаво.
– Глупаво, казваш? – Попита Даст, почти нежно. – За такива думи бих те забил в земята до ушите, разбираш ли? Всеки друг път бих ти отрязал езика, без да трепна. Знаеш как е прието при нас да се плаща за набеждаване?!
– Не – Вейр неловко отвърна поглед.
– Ще ти кажа следното: За това, че ме сравняваш с Крат, ще те ритам толкова силно, че ще изкървиш до смърт. Трябва да легнеш в краката ми и да молиш за живота си. Но знаеш ли какво? – Изсъска разяреният Нахибец. – Няма да го направя. Но само защото наскоро ме освободи от плен. А също и защото това ще разтревожи Мира, а тя няма да ми прости, подлецо!
– Съжалявам – повтори приглушено Вейр, усещайки как непоносимия срам го гложди отвътре. – Съжалявам, не исках да го направя.
– Не ме интересува какво си искал! – Отряза южняка. – Не трябва да се притесняваш за момичето, никой няма да я нарани. Но бъди предупреден, ти, малко отроче, аз съм си платил дълга към теб. Напълно. И веднага щом се измъкнем оттук, ще поемем по различни пътища.
Изведнъж иззад храстите се чу уплашен вик на жена. Мъжете се спогледаха, чувствайки се по абсолютно същия начин, и едновременно се взряха в най-близките храсти.
Даст, забравил обидата си, кимна на бледия Вейр, грабна тоягата си и се почувства като дивак, който се готви да се бие с орда джуджета, облечени в здрави доспехи. Но после реши, че не му пука, и ускори крачка, нащрек за бързо приближаващия се шум и готов да се бие с всеки, който иска да отмъкне нещастното момиче. Почти изръмжа, когато чу същото яростно издишване наблизо, помисли си, че момчето изглежда е хвърлило око на нея. После изплю дори това и…
Той едва не падна, когато нещо малко, треперещо и живо се блъсна в него, докато тичаше.
– Мира! – Издиша южняка, като се мъчеше да се задържи на краката си.
– Т-там… – Погледна го с ужасено лице тя. – Аз го видях!
– Кой?!
– Какво стана? – Нагоре долетя задъхания Вейр, приличащ на разчорлен вълк. – Кой те нарани? Къде?
– Нещо ужасно – прошепна уплашено момичето. – Отначало не го осъзнах. Помислих си, че съм стъпила върху нещо. А когато се огледах, видях…
– Какво?!
– Отпечатък от крак. Огромен. Зверски.
Мъжете отново се спогледаха и без да говорят, се приближиха рамо до рамо.
– Каква е тази следа? Чия?
– Не знам. Но е голяма – прошепна тя, сгушена между телата на мъжете като мишка в дупка. – Стъпих в нея и едва не паднах.
– Къде?
– Там. Зад папратта. Там има голям камък и там е той. Има и втори, също толкова голям.
– Ще погледна – каза Вейр и южняка кимна мрачно.
– Направи го бързо. Мира, не се страхувай, ние сме тук. Няма да позволим да те наранят.
– Но той е огромен!
– Всичко е наред – Даст я погали успокоително по гърба. – Този звяр отдавна го няма, така че няма да си в опасност.
Той я прегърна през раменете и кимна изразително на Вейр, който изчезна в храстите. Но той изчезна за няколко минути, а когато се върна, лицето му беше толкова странно, че Нахибеца се зачуди къде са попаднали, щом дори свикналия с горите човек го гледаше така, сякаш е срещнал оживял кошмар.
– Какво? – Попита нетърпеливо Даст, като все още не пускаше Мира.
Вместо да отговори, Вейр му подаде плосък камък, върху който имаше неразбираеми знаци. На пръв поглед не бяха нищо особено – драскотини като драскотини, на някои места доста дълбоки, сякаш някой беше пробил малки дупчици в камъка. Четири от тях. От дупките надолу се спускаха прави ленти, сякаш неизвестния човек се бе опитал да изпили камъка, но по някаква причина бе изоставил тази неблагодарна задача по средата, и те се отчупиха в самия край, оставяйки след себе си гладки стружки.
Космите по тила му се раздвижиха, когато осъзна, че това, което вижда, не е нищо повече от следи от нокти. Опита се да си представи дължината и остротата им, големината на лапите, които бяха оставили драскотините, след което потръпна вътрешно и се загледа диво в бледото лице на младия мъж.
– Има още две следи – каза Вейр с безцветен глас. – Те са стари, поне на седмица. Едната е близо до другата и е смачкана, сякаш звяра е скочил отгоре, а по нея има следи от стара кръв, сякаш е ловувал. Втората двойка намерих под листата, а следващата… На десет крачки от нея.
– Казах ти – прошепна Мира с трепет, взирайки се с ужас в ужасния отпечатък. – К-кой е той? Какъв вид звяр е това?
Младият мъж внимателно постави камъка на земята.
– Прилича на вълчи, но е толкова голям…
– Хайде да вървим – напрегнато каза Даст, поемайки водачеството. – Който и да е там, по-добре да прикрием следите си и да се скрием. Наоколо може да има разни неща.
Вейр се обърна без повече приказки и, доловил изплъзващото се чувство за ориентация, потегли, като усилено се опитваше да държи страшното предчувствие далеч от ума си. Насили се да не мисли за това, защото нямаше как да е вълк. Нямаше такова нещо като вълк. По-точно казано, някога те съществуваха, всявайки ужас по всички околни земи. Но, първо, не навсякъде, а само на едно-единствено място, и второ, те бяха изтребени отдавна, освобождавайки тези земи от чудовищните създания на мрака.
„Солвиар – конвулсивно преглътна Вейр и се втурна нанякъде като горски пожар. – Значи сме били захвърлени в Солвиар. А следата е оставена от виари. Върколаци. Всемогъщи… Как може да е така?“
Даст погледна тревожно лицето на младия мъж, посивяло от внезапното осъзнаване, и отвори уста да зададе същия въпрос, но не му се наложи – отговора дойде. От необятните гори. От един непроходим гъсталак. От върха на една от скалите, откъдето внезапно до ужасените мъже достигна вълчи вой, дълъг, приглушен, изпълнен с нескрит триумф.