***
– Марсо, защо всички виари в академията са момчета? – Айра размърда щастливо крака, възхищавайки се на гладката фуния на телепорта: Тесен люляков лъч се простираше към него от искрящия източник, подхранвайки и насочвайки потока от енергия. Втори лъч със същия цвят се отправи към празнотата над ръба на басейна. Той завърши в нейната стая, като не нарушаваше мрежите за сигурност и осигуряваше напълно надеждно средство за достъп до хранилището, с което тя наистина се гордееше.
Призракът се понесе към ръба на масата, на която седеше момичето, и тихичко зажужа:
– Какво, харесва ли ти?
– Ужасно много – призна Айра. – Само че по някаква причина аз имам люляков, а не син като този на дер Солен.
– Ти самата си люлякова, значи и той е люляков.
– Да? – Тя го погледна подозрително. – Всичките ми заклинания ли ще бъдат такива?
– Това е следа, оставена от Занд – обясни Марсо. – И тя ще те следва до края на живота ти. Когато щита работи, той е почти невидим. Но днес трябваше да го сваля, защото ти е за първи път и защото ти отне цялата сила, за да направиш портала. След това ще го сложа отново, така че следващия портал ще бъде с какъвто цвят искаш. Стига да го направиш както трябва.
– А този?
– Той ще си остане такъв. Когато се върнеш, сгъни фунията в зърното, но не я изключвай напълно. Не е нужно и да я захранваш – тя е свързана директно с източника, а там има достатъчно енергия за хиляда такива фунии.
Айра се усмихна признателно.
– Благодаря ти. Не бих могла да го направя без теб.
– Да, можеше – уверено каза призрака. – Но не сега, а по-късно.
– Но ти беше този, който ме научи.
– Сега се надявам да осъзнаваш колко е важно да имаш добър наставник.
Лицето на Айра потъмня мигновено.
– Иска ми се ти да беше моя наставник.
– Кхм… – Духът се изкашля странно. – Страхувам се, че нямам способността да го направя, така че все пак имаш нужда от учител. Колкото по-опитен, толкова по-добре.
– Какво намекваш? – Момичето ядосано поклати глава. – Този Викран дер Солен е по-подходящ за мен?!
– Не. Но поне се опитай да се разбереш с него.
– Той няма нужда от това. И изобщо, не отбягвай темата. Казах, защо тук няма нито едно момиче – виар?
– Защото те нямат магия – обясни Марсо с въздишка. – Те са по-малко агресивни, по-малко разсъдливи, по-малко склонни към преобразяване… Искам да кажа, че не променят формата си много често, и то най-вече когато имат… Е, каквото и да е. А ако го правят, са много по-спокойни от мъжките. Ето защо са уважавани. За какво ни трябват женски? Те не са ни от полза, няма какво да научат тук, е, през повечето време, затова си стоят вкъщи. В Солвейр. Ето защо си предизвикала такова вълнение в глутницата.
– А вампирите? – Момичето се обърна с интерес. – Техните момичета могат ли да се преобразяват?
– Да. Но при тях е точно обратното: Трансгресията на момичетата-вампири е хаотична, зле контролирана и много нестабилна. Те се преобразяват неволно, в моменти на силна емоция. Почти винаги губят контрол над себе си и са способни да причинят много разрушения, преди да се успокоят.
– Значи те се държат почти като виари?
– Ами… Нека бъде така. Но те имат една обща черта: Момичетата на вампирите също нямат магия. Ето защо те са защитени дори повече от момичетата на виарите: Както защото могат да се сменят във всеки един момент, така и защото, въпреки че са красиви до мозъка на костите си, все пак са доста уязвими. Особено за желязото.
Айра се надигна от изненада.
– Защо желязо?
– Това е особеност на вида – обясни Марсо. – Ако прободеш обикновен вампир с железен прът, това е лошо за него. Ако направиш същото с вампирско момиче, то ще умре. Именно това са използвали по време на войните и почти са накарали клановете да изчезнат. Ако не беше способността на вампирите да съжителстват с хората, те нямаше да оцелеят.
– По какъв начин?
– При определени условия сдържан вампир и човешка жена в добро здраве биха могли да създадат семейство.
Можеха дори да имат деца, ако тя се съгласеше на ритуала Преобразяване, за да отблъсне човешкия мирис, а той преминеше на еликсири.
Айра си спомни за втората поява на Дакрал и вътрешно потръпна.
– Подобна жена трябва да е в наистина добро здраве, за да не умре от страх, ако една нощ се събуди и открие до себе си вампир в истинската му форма. Ами децата?
– Полукръвни – кимна призрака. – Живи, с розови бузи и руменина. Вампирите не са немъртви: Те имат кръв, биещо сърце… Две от тях!
Единствените разлики са начина им на живот и редица нужди, които ние нямаме. Вярно е, че децата в такива семейства са доста необичайни: Те наследяват красотата на баща си и склонността му към жажда – ако се роди момче, момичето ще е най-обикновено. Без никакви лоши навици.
– Уау!
– Да, но това се случва всъщност рядко. Е, сега вече рядко. Но имаше време, когато вампирите го преживяваха тежко. Така че след онази война клановете им са се разделили на по-стари кланове, в които никога не е имало полукръвни, и по-млади кланове, в които кръвта е смесена с човешка. А твоя приятел Дакрал, между другото, е чистокръвен.
– А това момче изглежда е полукръвно – внезапно осъзна Айра, спомняйки си случката в столовата. – Ето защо го изпратиха в академията толкова рано и ето защо беше невнимателен: Мислеше, че примеса на човешка кръв ще направи виарите по-сговорчиви!
– И така ли е било? Сработи ли? – Марсо се усмихна заинтересовано.
– Не.
– Нищо чудно. Непримиримостта на виарите към вампирите е легендарна. Така че те никога не биха приели полукръвни, смесени или такива, които имат и най-малкия примес.
Айра изведнъж се ухили.
– Нищо. Сега трябва да се примирят дори с чистокръвните.
– О! – Призракът придвижи цялото си тяло към нея. – Кажи ми, кажи ми какво си направила. Не знам подробностите, но нямам търпение да разбера къде е имало такъв смелчага, който би рискувал да постави собствените си условия.
Момичето се намръщи, но после отново се захили.
* * *
Новият ден обещаваше да бъде един от най-хубавите дни в живота ѝ – изпълнен с радост и осъзнаване на огромните ѝ успехи. Ден, в който най-сетне щеше да може да свие портала и да го зарови под един от камъните, върху които Кер веднага бе хвърлил новата си мрежа.
Беше страхотен ден – Айра се събуди толкова щастлива, че почти целуна по бузата сияещия Марсо, забравяйки, че той отдавна няма тяло. Тя скочи от страната на басейна, помаха за довиждане на призрака и с лекота се промуши през портала към стаята си.
Тази сутрин Айра се радваше на всичко: На яркото слънце зад прозореца, на вятъра, който поклащаше завесите в учебната стая, на гласа на лер Оге, който обясняваше поредната формула, на натрапчивото внимание на Зорг, който щастливо слюноотделяше по обувките ѝ. Зарадва се, когато я попитаха. Когато практикуваше. Когато седеше в столовата с останалите от класа и за първи път жадно поглъщаше горещи питки.
Радваше се, че Бриер беше прекарал цялото хранене на масата до нея. Че Керг най-накрая си беше облякъл нова риза. Радваше се, че Дакрал е довел само двама, а не петима спътници, за да потвърди високото си положение.
Радваше се, че не се скараха при вида си, а се поклониха мирно и размениха няколко доста съмнителни любезности. Като например: „Добър ден и на теб, лер Бледа пиявица“ или „Поздрави и на теб, лер Куче, моля предай искреното ми уважение към глутницата… „.
До сблъсък обаче не се стигна и Айра, преизпълнена с щастие, прегърна и двамата нечовеци, а после, в същата еуфория, отлетя, оставяйки ги зашеметени.
„Ние го направихме! – Айра избяга от трапезарията и се завъртя по коридора във възторг. – Кер, разбираш ли?! Успяхме! Аз го направих! И е запечатано така, че никоя жива душа да не узнае за Марсо! Вече не е нужно да заблуждаваме никого, за да се виждаме!“
Но гръмотевицата, както винаги, се разнесе внезапно. И то от посока, от която Айра изобщо не го беше очаквала. Нещо повече, не го беше очаквала и днес, защото тази сутрин курса по бойна магия беше проведен от лер Борже, което я остави сигурна, че двамата с Кер имат още няколко дни без Викран дер Солен.
Айра толкова дълго се радваше на този факт, че до късно вечерта бе забравила да мисли за нещо лошо. И когато до дясното ѝ ухо се разнесе звънец, тя просто го пренебрегна. Отмина го с махване на ръка. И едва когато звъненето стана натрапчиво и взискателно, тя се намръщи озадачено, а после, свита от неприятно предчувствие, вдигна глава.
– Игла, чуваш ли го?
Игликата тревожно шумолеше по клоните си, търсейки причината за безпокойството на господарката си. Напоследък Айра бе станала толкова добра в усещането, че дори се учудваше – винаги знаеше кога Иглата е гладна, кога е по-добре да не я докосва, кога може да поиска малко магия за Кер или да пусне острите бодли в дланите си, за да подкрепи енергията, изразходвана за портала.
Този път обаче Иглата се разтревожи и това накара Айра да остави настрана избягалия от земята стрък, да се изправи и да се огледа внимателно.
Звънът в главата ѝ започна бързо да се усилва.
– Какъв демон… Боли!
След няколко мига неприятния звук стана толкова силен, че момичето се задъха и се поколеба.
– Всемогъщи, какво става? Да не би Марсо да се обажда? Работи ли мрежата ти, Кер?
Вместо да отговори, метаморфа се притисна към врата ѝ и по някаква причина замълча.
Момичето поклати глава, но после се придвижи към оранжерията, опитвайки се да осмисли усещането. Скоро забеляза, че звъненето е утихнало малко, сякаш за да ѝ каже, че се движи в правилната посока.
– Добре – измърмори Айра, като разтриваше болното си слепоочие. – Хайде да видим какво не е наред. Но това не беше Марсо – той не би ме наранил. А звъненето… Боже, това е кошмар!
Невидимият звънец я пусна да премине през всички кръгове за сигурност на оранжерията, притихна одобрително, когато Айра се озова в парка за старшите. Изчака търпеливо, докато тя стигна до земята пред главната сграда на академията, но после буквално откачи, когато момичето зави към жилищните сгради.
Айра отново изпищя, притисна главата си с ръце и трескаво се завъртя, опитвайки се да намери посоката. Помъчи се да намери място, което да я боли малко по-малко, и бавно, предпазливо, от страх да не събуди див звън, се придвижи напред, като постепенно се приближи до оранжерията на горните класове.
След това, подчинявайки се на указанията на гадния звънец, тя я заобиколи от юг. Стигна до един нисък хълм, където изведнъж откри врата, каквато тази сутрин не беше имало. Тя се отдръпна от изненада, но после отново изстена, защото слепоочието ѝ се взриви от болка, и бутна неуверено желязната врата.
Тя се стопи във въздуха, без да издаде нито звук.