***
– Илюзия – въздъхна Айра, със закъснение осъзнала какво не е наред. – Проста илюзия. Но много силна.
Зад вратата имаше стълбище, слабо осветено от магически пламък, което водеше някъде надолу. Отвъд стълбището имаше прав коридор. Зад него имаше друга врата, оплетена отвътре и отвън с мрежа от сложни заклинания. Едва когато тя се отвори, стана повече или по-малко светло и Айра се загледа учудено в просторната тренировъчна зала, която болезнено приличаше на онази, която беше посещавала при лер Дербер.
Само че тази беше много по-малка, стените бяха покрити с плътна материя, а под тавана имаше старателно заграден прозорец, докато пейки или друго обзавеждане нямаше, с изключение на самотната стойка за оръжие на входа.
Имаше обаче една мрачна фигура, върху която лунната светлина се отразяваше зловещо от прозореца, а от нея до входа лежеше изненадващо дебела, подозрително дълга сянка.
– Закъсняхте – каза сухо Викран дер Солен, като се обърна.
Стомахът на Айра моментално образува стегнат възел.
Тя преглътна конвулсивно, опитвайки се да сдържи треперенето във внезапно отслабналите си крака. А вътре в нея една-единствена мисъл пулсираше в дива паника: Той!
Сякаш студен вятър бе издухал щастливите спомени от съзнанието ѝ и на тяхно място имаше само полутъмната зала, луната, която зловещо надничаше през прозореца, стоманените решетки от всички страни, неприятно стържещата брава на вратата и мага… Проклетият боен маг, който бе почернил целия ѝ живот.
– Какво става? Какво те задържа? – Попита майстор Викран с леден тон, без да получи отговор.
Айра се мъчеше да се съвземе.
– Не ми казахте, че днес ще има урок.
– Не е нужно да те предупреждавам за каквото и да било. Това си е чисто твой проблем.
Тя вдигна глава.
– Но не ми казахте как да разбера кога е време за занятия!
– Това няма значение – каза равнодушно магьосника. – Не ме интересува къде се намираш и какво правиш по всяко време. Но когато насроча урок, трябва да се появиш навреме. Ако не го направиш, ученика или е мъртъв, или си мисли, че можеш да се измъкне.
Айра се взираше шокирано в неподвижното лице на охранителя.
„Значи нарочно е така! – Тя изведнъж осъзна. – Нарочно го е направил и прекрасно знае, че не бих могла да дойда навреме! Дори само защото не знаех къде да отида!“
– Свали си наметалото, ботушите или каквото там имаш на себе си – сухо заповяда наставника и се обърна. – Вляво има един рафт. Сложи всичко там и ела при мен.
Айра се загледа с внезапен гняв в гърба на мага, който, както обикновено, нямаше защитно наметало.
Майстор Викран се появи за урока в обикновена черна риза, същите черни панталони бяха прилежно прибрани в ботушите му. Нямаше оръжия. Никаква униформа. Никакви книги или записки. Никакво предупреждение. Не каза нищо. Не обясни и дори не си направи труда да се увери, че ученичката изобщо знае, че се е върнал!
Ами ако днес беше облякла рокля? Какво щеше да стане, ако не беше отишла при Иглата в костюма си за бойна подготовка? Какво щеше да стане, ако беше обула обикновени обувки вместо меките обувки, за които Бриер се беше погрижил предварително, между другото? Какво щеше да стане тогава? Щеше ли да я смъмри и за това? Двойно наказание? Каза ми да се съблека?! Отново?! И да тренирам с него по този начин вече?! В този вид?!
Босонога на студения под, момичето свали робата си с подръпване и тръгна по каменните плочи, треперещо от гробовния студ, идващ отдолу, и от гнева, за който почти беше забравило през последните няколко дни.
Майстор Викран огледа стройната ѝ фигура с безразличен поглед.
– Бриер показа ли ти загрявката, на която го научих?
– Да – Айра стисна зъби, за да ги предпази от тракане.
– Покажи ми.
Тя вдигна глава с недоверие.
– Какво? Сега?!
– Не чу ли това? – Магьосникът примижа недоброжелателно. – Искам да знам какво си научила.
Половин глава по-ниска и почти наполовина по-малка от него, Айра се почувства засрамена, че е новородена мишка, която се опитва да се мери с възрастна котка. Магът се извисяваше над нея като гранитен паметник, неподвижен и безстрастен. Бледо лице, плътно стиснати устни, матово блестящи в мрака очи – в тях нямаше разбиране, съчувствие, съмнение. Всичко беше празно. Толкова празно, сякаш изобщо не беше човек, а камък, който дори отдалеч миришеше на мъртвешки студ.
Опитвайки се да не мисли за това, което наблюдаваше, Айра стисна зъби и послушно започна да се разгрява, повтаряйки съвсем уверено всичко, което Бриер така настойчиво изискваше от нея.
Първо издърпа ставите си, разтегна ги, загря ги. След това долната част на гърба, шията, краката и ръцете ѝ. След това зае една стойка… Най-добре стойка „ездач“… Приклекни възможно най-ниско с разтворени крака, с ръце, изпънати пред теб, и започни да се движиш плавно, постепенно преминавайки от една позиция в следващата. Да се превърнеш във вода, да се превърнеш в движещ се живак, да почувстваш приятна отпуснатост в тялото…
Болезненият удар по бедрото ѝ дойде като пълна изненада.
Айра потрепери, поколеба се и едва не падна, защото десния ѝ крак беше изтръпнал чак до слабините.
– По-ниско – изиска властно мага, като издърпа настрани една дълга пръчка, която се появи от нищото, и момичето потръпна. – Долу! Така че бедрото да е успоредно на пода!
Айра, едва дишаща от болка, направи каквото ѝ заповяда. После усети как врата на Кер се напряга и злобно си помисли, че би било хубаво, ако малкия е достатъчно силен, за да…
– Не – магьосникът се отдръпна внезапно и насочи пръчката си към плъха, който надуваше козината си. – Ти застани настрани. Пречиш ѝ.
Айра прикри за секунда очите си, за да не се издаде, спомняйки си със закъснение, че беше решила да спаси приятеля си от това чудовище. Тя пое дълбоко дъх, опитвайки се да успокои себе си и мислено да успокои Кер, после вдигна ръце, внимателно го отстрани на пода и тихо заповяда:
– Върви.
„Моля те, малкия, върви. Сега още не можеш: Твърде слаб си. “
Плъхът веднага се сви на кълбо и изпищя жално.
– Върви – нареди Айра, като държеше гнева си под контрол. – Моля те, Кер. Пречиш ми.
Викран дер Солен мълчаливо посочи стелажа с оръжия, който можеше да се види от всяка точка на залата и откъдето недоволното животно просто нямаше да има време да атакува скришом. Той внимателно наблюдаваше как сърдито подсмърчащия плъх се изкачва до върха, после кимна доволно и отново се обърна към ученичката си.
– Продължавай.
Айра, внимателно пресмятайки вдишванията и издишванията си, послушно продължи, опитвайки се да запомни и улови тайнствения ритъм, на който Бриер се бе опитал да я научи. Предполагаше се, че това е състояние на спокойствие отвъд външните бури. Спокойствие. Като несломима скала, в която се разбиват вълните на гнева. Като непоклатима скала, която не се интересува от чайките, които се суетят около нея. Като ясно небе. Като високо слънце. Като свободен вятър в небето или огромно море, в което никога няма бури.
Тя опита. Наистина се опита да си спомни всичко, което ѝ бяха казали. Опита се да диша правилно, да не мисли за нищо друго. Да бъде гладка и плавна като водата, гъвкава и подвижна като милувка. Да усеща как мускулите ѝ се разтягат и тялото ѝ се огъва, подчинявайки се на твърдата воля и на отмерения ритъм на сърдечния ѝ ритъм. Но беше трудно. Беше дяволски трудно, когато от време на време някое подръпване раздвижваше крака ѝ или чувствителен удар караше ръката ѝ да изтръпне чак до рамото. В ухото ѝ се чуваше равномерен, безстрастен глас, който изискваше да се наведа още повече или да приклекна по-ниско. Звук от стъпки отляво и отдясно и плътна сянка върху затворените ѝ клепачи, която не знаеше какво да очаква, дали ще отмине, или ще удари отново.
После трябваше да седне на пода, който за щастие вече не ѝ се струваше толкова студен. След това легна, за да продължи упражненията си. След като се затопли осезаемо и дишаше по-често, Айра вече не усещаше никакъв дискомфорт. Но знаеше, че ако забави темпото и застане неподвижно за няколко мига, студа отново ще се върне и ще започне да я смразява до кости. Затова продължи да се разгрява, правейки нещо, което рядко правеше дори с Бриер.
Изведнъж нещо остро се заби в гърба ѝ.
– По-дълбоко – каза мага, като държеше пръчката между лопатките ѝ.
Легнала на пода, Айра се мъчеше да се наведе така, че главата ѝ да падне назад, оставяйки стомаха ѝ притиснат към пода, и се опитваше да достигне задните си части с тила си. Но това не му беше достатъчно – мага без предупреждение стъпи с коляно на кръста ѝ, а с ръка наклони главата ѝ назад така, че Айра почти се задуши. И тук не беше виновна само болката – опитвайки се да я пречупи наполовина, учителя натисна под брадичката ѝ с такава сила, че светлината в очите на момичето угасна, а кръвта нахлу в ушите ѝ.
– По-дълбоко! – Внезапно изкрещя над ухото ѝ дер Солен и Айра, почти в безсъзнание, увисна на косъм повече. После се срина назад със стон, преди да осъзнае в кой момент я е пуснал. – Стани!
Тя се изкашля, притискайки буза към студения под, като ѝ се искаше да лежи така цяла вечност. Но дер Солен не я изчака да се опомни и като не се задоволи със скоростта, с която ученичката започна да се надига, я удари силно с пръчката по китките.
– По-бързо!
Айра замръзна от гняв за миг, усещайки как съзнанието ѝ внезапно се раздвоява. Секунда по-късно тя едва се задържа на краката си, защото видя мъчителя си едновременно от две страни – собствените си очи и очите на напрегнатия метаморф.
Кер седеше в далечината, не смееше да не се подчини на заповедите ѝ, но и той не можеше да се сдържа повече. Беше ядосан и искрено разтревожен за господарката си, на която не можеше да помогне. Той последва магьосника, като стискаше конвулсивно нокти и дишаше шумно, опитвайки се да не полети от перваза си, за да впие с удоволствие кътниците си в гърлото му.
Айра се замая опасно от пристъпа на световъртеж, едва се изправи и скри хленчещата си въздишка. Добре, че не падна, макар че можеше и да падне, защото никой не се сети да ѝ подаде ръка и просто да я подкрепи. Вместо това магьосника извади отнякъде тренировъчна рапира, подхвърли я небрежно и отново заповяда:
– Атака.
Тя улови оръжието с труд. Защото посинялата ѝ ръка все още я болеше толкова силно. Защото не можеше да фокусира раздвоения си поглед. Защото беше толкова замаяна, защото преди Кер винаги се бе държал настрана, никога не се бе опитвал да влезе в главата ѝ, без да иска. И дори от факта, че уморените ѝ крака, които напоследък бяха поели много удари със самата тояга, с която Викран дер Солен сега възнамеряваше да се защити, трепереха.
– Движи се!
Дървеният край на пръчката я блъсна в рамото.
– Атака!
Вторият удар попадна в стомаха ѝ и обърканото момиче изпъшка.
– Атака!
Тя се мъчеше да фокусира очите си и вдигна рапирата със свити от болка пръсти. Но почти веднага получи два удара в болезнената си ръка, която започна да пада, после в бедрото, гърдите и корема. Айра изтръпна, почти изпусна рапирата си и направи колеблива крачка напред, като не искаше този побой да продължава. После втора, трета…
Опита се да нанесе удар, но дори не успя да докосне Солен, мага се изплъзваше с удивителна лекота, движейки се толкова бързо, колкото и в животинската си форма.
На всеки неин удар той отвръщаше с два или три и всяко докосване на тоягата му караше кожата ѝ отново да гори от огън. Той не се усмихваше, не се смееше, очите му не горяха от триумф – Викран дер Солен просто методично подаваше пръчката си навсякъде, където можеше да я достигне, после светкавично се отдръпваше, равнодушно наблюдаваше как ученичката му се задъхва от болка, а после отново се връщаше. Отново и отново. Десетки… Стотици атаки в рамките на няколко минути.
Айра вече не усещаше тялото си – толкова много трябваше да издържи днес, че не можеше да се сърди, защото всичките ѝ сили бяха изразходвани в опити да не падне. Но изведнъж и те свършиха – в един миг отчайващо болното ѝ коляно поддаде, което я накара да прехапе устната си до кръв, а бедрото ѝ изтръпна от новия удар. Тя се затъркаля назад, изкрещя дрезгаво и се срина настрани, дишайки тежко и едва осъзнавайки къде се намира.
– Не е добре – каза категорично мага, като притисна пръчката към гърлото ѝ и принуди главата ѝ да се вдигне толкова високо, че ѝ беше трудно да диша отново. – Не можеш да направиш почти нищо. Загряването ти е ужасно. Никакъв тонус, никаква гъвкавост, все още не си се научила да държиш оръжие… Бриер се е смилил над теб. Което означава, че си твърде слаба за истински тренировки и ще трябва да ти отделя много повече време, отколкото съм се надявал.
Айра се закашля рязко.
– Занятието за днес приключи – каза Викран дер Солен също толкова сухо. После остави пръчката настрана, докато ученичката се опитваше да се повдигне на треперещи ръце. След това се обърна, преметна през раменете си наметалото и излезе бързо, като хвърли през рамо едно кратко:
– Свободна.