***
Вчера Айра някак си се беше справила: Поклащайки се от умора, тя изпълзя от стаята за обучение, изкачи се с мъка по дългото стълбище и буквално падна навън, без да може да види нищо наоколо. След това дълго време си почиваше. Отново тръгна нанякъде, водена повече от сетивата и очите на Кер, отколкото от своите собствени. После се срина мъртва на леглото и падна в бездънен черен кладенец, от който, както ѝ се струваше, нямаше изход.
Викран дер Солен…
Вчера едва се сдържаше да не се изплюе в лицето му. Кер я задържа. Беше успяла да се престори на подчинена, без да крещи. Дори бе успяла да направи всичко, което той бе поискал от нея… Но сега вече не можеше. Сега го мразеше. Омразата ѝ беше толкова голяма, че козината на малкия Кер се изправи и той започна бързо да расте, покрит с хитинови плочки. Муцуната му се разтегна, като вместо нос му израснаха твърди пипала, а вместо нормални мустаци – дъвчещи, а после от гърлото му се изтръгна приглушено, полубезумно ръмжене….
И Айра изведнъж се опомни.
– Не – изхлипа тя жалостиво и обви ръце около огромната лапа. – Кер, не можем да се справим с него… Спри… Моля те!…
Бързо растящия Никс замръзна несигурно.
– Недей – момичето спусна крака на пода и с трепереща ръка отметна лилав кичур от челото си. – Той ще те убие.
Кер изхърка презрително.
– Не – прошепна Айра. – Ти не разбираш: Той е убивал такива като теб през целия си живот. И няма да те пощади, няма да спре. Но докато ние се подчиняваме, той няма да посмее да не се подчини на заповедите на директора. Ние нямаме сили. Нямаме опит. Почти никаква магия не ни е останала… Дори Шипи и Иглата не можаха да я възстановят напълно. Просто не мога да понеса още един удар от него. А ти не можеш да ме защитиш. Така че недей. Моля те… Имаме нужда от време, за да се възстановим.
Никсът измърмори гневно, но спря да увеличава размерите си. Айра внезапно вдигна глава, погледна в изпълнените с омраза очи на метаморфата и забързано прошепна:
– Позволи му да ни научи, Кер. Нека си мисли, че сме се предали, и да си мисли, че ни е пречупил. Но това е само временно, докато най-накрая можем да се слеем и да станем едно цяло! Тогава той няма да може да ни подчини. Като онзи път в гората, помниш ли? Тогава почти успяхме… Просто ни липсваха опит и сила. Но скоро това ще се промени и ти ще бъдеш мен, а аз ще бъда теб. До деня, в който умра. И той не може да спре това. Няма да му покажем болката си. Няма да му дадем възможност да се съмнява. Ще го гледаш чрез мен. Аз ще го наблюдавам чрез теб. Винаги заедно, за да не може да ни хване неподготвени. Ще засилим защитата на вратата. Ще вградим лечебни заклинания в мрежата ти, за да можеш да се излекуваш по-бързо. Ще се научим от Марсо как да се сливаме, без никой да забележи. Ще науча всичко, което мога. Мога да направя това. И тогава, когато се обединим, вече няма да се налага да се страхуваме от него!
Челюстите на Никса се размърдаха.
– Моля те, Кер… – Айра погледна метаморфата със сълзи в очите. – Моля те… Бъди търпелив.
Едва тогава той най-сетне се предаде: отърва се от страховития вид на зъбите си и отново стана мек, топъл и ръмжащ. Първо се превърна във вълк, после в енот, след това в белка и с жалостив писък скочи в ръцете на господарката си.
– Благодаря ти, добричкия ми – момичето преглътна сълзите си. – Няма да те дам на никого. Ти спаси живота ми в Занд, спаси сърцето ми, пази го седем години и аз никога няма да го забравя. Обичам те, Кер. И не искам да умреш отново.
Метаморфът скръбно хлипаше, но не протестираше, когато тя го притисна силно към гърдите си. Той въздъхна копнеещо и обви меките си лапи около врата ѝ.
* * *
Айра пристигна последна за часа по практическа магия. Не защото се беше изгубила в коридорите или си беше спомнила за миналите си грешки, а защото не искаше момичетата да видят обезобразеното ѝ тяло.
Застанала близо до голямото огледало, в което Лизка, модната Лизка, толкова обичаше да се върти, тя стоя дълго време, изучавайки многобройните синини, които осейваха кожата ѝ от главата до петите. Беше толкова гъсто, че дори Кер не можа да се сдържи и изхлипа тихо, едва сега осъзнавайки колко трудно е било на господарката му.
Самата Айра мълчеше, спомняйки си всеки удар, който бе оставил такива ужасни следи по тялото ѝ. Помнеше гласа на наставника си, който коментираше всяка нейна грешка. Безразличното му лице. Кривата му усмивка, с която я наблюдаваше как се опитва да се изправи. Острите викове, когато си мислеше, че няма повече сили, но болезненото ехо в ушите ѝ я караше всеки път да прави нови усилия, за да вдигне тежката рапира.
Викран дер Солен не я бе пощадил и вчера. И нямаше да продължи да го прави. Не го интересуваше, че днес тя едва е станала от леглото. И няма да спре, докато не я пречупи напълно.
Вчера той почти бе успял. Вчера, когато лежеше на студения под, Айра беше готова да се откаже. Дори щеше да моли за милост, но за съжаление устата ѝ беше пресъхнала и от нея излезе само жалко хлипане, което мага сякаш също не чу.
„Мога да го понеса – помисли си момичето с неестествено спокойствие, осъзнавайки, че няма да се остави да бъде сломена. – Мога. Ще успея да се справя. Ще заключа омразата си в най-отдалечената стая, която мога да намеря, така че той никога да не я усети. Няма да ѝ позволя да ме обърка. И няма да ѝ позволя да се събуди, докато не дойде време. Дотогава ще си мълча и ще правя каквото ми каже той. Ще коленича, ако той иска това. Няма да отговоря, ако той удари отново. Ще бъда сянка на онази Айра, която бях преди. И никога няма да му покажа болка, защото и тя не му принадлежи. “
Айра се вгледа втренчено във вкамененото си лице и сякаш убедена, че няма да се провали, бавно накара отчетливия лилав блясък в очите ѝ да избледнее.
Сега Викран дер Солен никога нямаше да погледне там. Каквото и да се случи, той няма да види нищо, което иска да види. Да, той е студен, жесток. Изгубил е себе си в безкрайни войни. И Айра, за да оцелее, ще стане същата. Ще умре така, както го е правила хиляди пъти в сънищата си. Тя няма да му каже нито една допълнителна дума. Нито молба, нито искане, нито стон. Нищо. И ще бъде също толкова студена и безстрастна, за да изравни силите.
Това ще бъде война. Тиха, напрегната война, в която ще има само двама участници. Война, в която няма победители. Война, защото дер Солен никога няма да бъде неин учител. Айра никога няма да го нарече наставник, нито пък ще изпитва нещо друго освен студена омраза към него. Но той няма да почувства дори това.
Да, това ще бъде битка, безкрайно дълга битка под красивото име обучение. Викран дер Солен е избрал болката и страха за свои оръжия. А оръжието на Айра ще бъде подчинението. Безразличие, което би затруднило мага да изпитва радост, защото само някой, който се опитва да се бори и се надява да докаже нещо, може да бъде подиграван. А е безполезно да се подиграваш на куклата: Тя така или иначе няма да отговори на нищо…
Айра, след като приключи с проверката и внимателно запомни предишното си аз, хлопна с трясък невидимата врата, после бързо се облече и като вдигна леко замаяния метаморф, отиде в клас.