* * *
Вторият път, когато се опомни, беше в късния следобед, когато зад прозореца беше тъмно, а проклетото обаждане от Викран дер Солен звучеше настойчиво в главата ѝ.
Движейки се неловко, Айра не си спомни веднага къде се намира и едва след няколко секунди зашеметена осъзна: Беше заспала! Цял ден беше спала в чужд офис! Щеше да остане тук цяла нощ, ако мъчителя ѝ не я беше извикал за час.
– Мамо… – Айра издиша шокирано и скочи от уютния стол. – Как можа да стане това!
– Почина ли си?
Тя се обърна и шокирано се вгледа в лер Легран, който я наблюдаваше от другата страна на масата със снизходителна усмивка.
– Не исках да ви будя – обясни елфа. – Бяхте толкова изтощена, че ми се стори нечовешко да изгоня изтощено момиче. Но тъй като се събуди сама…
– Аз съм-извинявам се, лер – промълви Айра, заеквайки, а руменината ѝ отново се разля срамно до ушите. – Не исках да… Не възнамерявах да… Съжалявам, че ви се наложи да…
Елфът се засмя мелодично.
– Престани. Не си в леговището на вампир. Отпочинала ли си? Или ще трябва да спиш още три дни, за да се възстановиш?
– Да, лер – призна тя, видимо по-спокойна. – Благодаря ви за помощта. Наистина се чувствам много по-добре.
– Радвам се. Искаш ли още?
– Н-не, лер – момичето беше напълно объркано и не знаеше къде да държи очите си. Но после чу упоритото звънене в ушите си и се втурна към вратата. – Съжалявам. По-добре да тръгвам. Благодаря ви, лер. Довиждане.
– Сигурна ли си, че ще успееш? – Лер Легран се усмихна снизходително.
– Да, лер. Благодаря ви още веднъж.
Айра избяга в коридора, притискайки сънливия метаморф плътно до себе си. Тя побърза да се отдалечи, ужасена от самата мисъл, че е спала повече от половината ден. Беше прекарала няколко часа с лер Легран в кабинета му! И беше толкова небрежна, че беше заспала, а сега нямаше представа какво мисли той за това!
Айра притвори очи, опитвайки се да успокои туптящото си сърце.
Какво ставаше? Защо той така очевидно започна да я отделя от останалите в класа? Откъде идваше тази неоправдана веселост, шегаджийство, добродушие? Той е Високия. Елф. Защо би се държал така с някоя ученичка?
Тя потръпна от досадното трептене в главата си и като изхвърли всички тези странности от съзнанието си, се втурна към коридора, преди жестокия ѝ наставник да успее да измисли наказанията си.
Магът, както винаги, я чакаше до далечната стена, застанал предизвикателно с гръб към вратата, сложил ръце зад кръста си и изучаващ стената пред себе си, сякаш беше картина на прочут майстор.
Айра се съблече по навик и се приближи мълчаливо, без да го поздрави или да го попита нещо. Той обаче не погледна. И не се обърна толкова дълго, че момичето дори се притесни.
– Загрей – каза най-сетне мага, без да се обръща.
Тя не се възпротиви и започна да изпълнява проклетия комплекс, който трябваше да повтаря всеки ден, докато не се появиха кървави мазоли по дланите и болезнено хленчене в огънатия ѝ кръст. Днес, благодарение на лер Легран, тя дори можеше да се огъва така, както искаше палача ѝ. Но той, колкото и да е странно, дори не я погледна и прекара цялата загрявка в същата поза на мълчание, без дори да се интересува къде и как се е настанил търпеливо мълчаливия метаморф.
– Ела тук – нареди той възможно най-кратко, когато Айра, задъхана, отново се изправи.
Тя безпрекословно се подчини, като се взираше втренчено в гърба му, покрит от непроменената му черна риза. Едва след това майстора на бойните изкуства бавно се обърна и хвърли бегъл поглед към загрялата си ученичка.
Изненадващо, той не изглеждаше ядосан или раздразнен. Очите му не блестяха. Лицето му не се промени, нито пък гласа му стана мрачен. Точно в този момент обаче в момичето се загнезди нещо неприятно, последвано от бързо нарастващо чувство за беда.
– Не те ли предупредих, че никой не бива да знае за уроците ни? – Попита тихо магьосника. – Не ти ли казах да си държиш устата затворена и да си мълчиш за това, че имаш учител?
„Аз нямам учител – помисли гневно Айра, а лицето ѝ не се промени. – Само палач!“
– Не ти ли казах, че ще бъдеш наказана за нарушаването на тази заповед? И нима си мислиш, че ще забравя това?
Айра не помръдна, макар че вътрешностите ѝ се извиваха в очакване на още болка, която, както изглеждаше, щеше да последва съвсем скоро. И едва ли щеше да се ограничи с обикновен побой, както обикновено. Изглежда, че за тази вечер той имаше предвид нещо специално. Нещо, заради което дори не погледна загрявката, очаквайки много по-интересно зрелище.
– Отговори ми.
– Не – най-сетне разтвори устни тя, като по навик пропусна задължителното „лер“.
– Не? – Магът попита още по-тихо. – Тогава защо втория ми ученик се осмели да попита за причините за това днес!
Тя потръпна, защото Викран дер Солен изведнъж се оказа толкова близо, че усети аромата на кожата му. После дръпна ръкава ѝ и разкри рамото ѝ, на което бяха разцъфнали множество синини във всички цветове на дъгата.
Айра едва не изкрещя от изненада, че магьосника бе дал тази заповед, след като тя бе казала на Бриер за обучението. Значи в този момент тя просто не е знаела, а после е било твърде късно! Но навреме си спомни, че мъчителя ѝ нямаше никаква представа, че Бриер дори я е посетил в лечебното крило, и приспа лицето си.
– Отговори ми! – Изрева магьосника и очите му внезапно проблеснаха в зверско жълто.
Айра преглътна, усещайки как погледа на мага я пронизва до костите. Но после стисна зъби и си помисли, че няма да издаде Бриер. Предпочиташе да бъде наказана, отколкото да го накара да пълзи по земята, да драска земята с нокти и да вие в тих ужас.
– Добре – мага рязко се обърна, променяйки тона си. – Ще изясня това по друг начин. Ела до стойката.
Тя тръгна към стената на сковани крака.
– Вдигни ръце!
Айра послушно се подчини.
– По-високо!
Новоизработените окови щракнаха върху китките ѝ.
– Притисни се към стената!
Тя отново се подчини на заповедта, като се смрази вътрешно и се молеше на себе си това да е само сън. Просто поредния лош сън в поредицата от продължилите дни наред кошмари.
„Мога да го издържа! – Айра изхлипа на себе си, когато стоманените вериги се измъкнаха от стената и щракнаха върху оковите. – Мога да го издържа! Заклех се!“
Но не можеше да се въздържи от неволното потрепване, когато същите вериги стигнаха до глезените ѝ и щракнаха на мястото си върху краката ѝ. А после преглътна конвулсивно, когато мага се приближи и под втренчения му поглед, в който пламтяха сини пламъци, тези вериги изведнъж запълзяха в различни посоки, вдигнаха я от пода и я опънаха, сякаш беше безпомощна жаба на масата на вивисекционист.
– Ще бъдеш наказана за поведението си – хладнокръвно ѝ съобщи Викран дер Солен и тя набързо закри очи. – Три пъти не се подчинихте на заповедите ми: Закъсняхте за първия си урок без причина, нарушихте забраната ми и не отговорихте на въпроса ми.
„Не можех да закъснея за урока, защото никой не ми е казал за това! – Изрева на себе си Айра, чувствайки се като грешница в ада. – Ти знаеше за това! А за Бриер, заповедта беше дадена твърде късно! “
Тя почувства, че буквално се разкъсва, мускулите ѝ се разтягаха опасно, ставите ѝ се пукаха от натоварването. Но веригите продължаваха да я дърпат, принуждавайки я да отмята глава назад, да диша тежко и да примигва от внезапните сълзи.
„Не знаех… Не исках да го направя! – Изстена си тя, когато първата вълна от болка премина през тялото ѝ. – Не бях предупредена! Бриер просто дойде да ме провери! И нищо нямаше да се случи, ако той днес беше… Ако аз не се бях… предала…“
– Чакам отговора ти – каза внезапно мага и спря на крачка от гърчещата се на стената студентка. – И така? Ще чуя ли обяснение?
Айра успя да отвори очи с огромно усилие, но през воала на болката не виждаше почти нищо друго освен бледо лице, стиснати устни и напрегнат, съсредоточен поглед. Същите сини очи, които изведнъж се бяха изпълнили с подозрение и готовност за нещо ужасно.
Тя отново го видя от двете страни, което накара омразното лице да плува и да се променя непрекъснато. Но мага наистина изглеждаше готов за всичко. За това, че Кер нямаше да се сдържи и, премествайки се, все пак щеше да се нахвърли. За това, че Айра нямаше да се сдържи. Че по някакво чудо ще се освободят и ще се опитат да нападнат заедно.
Той изчака това. Чакаше и въпреки това продължаваше да стяга веригите, карайки момичето да се гърчи, да трепери все повече и повече и… Да крещи. Да. Той все пак я изчака да изкрещи и се вгледа изучаващо в замъглените ѝ очи с надеждата да чуе звуците на съкрушителната си победа.
„Не – прошепна Айра беззвучно на треперещия метаморф. – Не сега.“
И тогава тя се разтрепери и отпусна глава, потъвайки бързо в огромно пурпурно море, в което нямаше бури, нямаше шумове на тревога, нямаше страх или зло. Никакъв омразен глас не прозвуча в ушите ѝ. Никакви пронизващи сини очи не горяха от очакване. И където вече нямаше тази изтощителна болка, която бавно, но сигурно я докарваше до лудост.