***
Небето. Слънцето. Лек ветрец, който раздвижва короните на дърветата. И едно ярколилаво петно, отделено от тях с неизразимо красиви водопади.
Тя лети високо, под небето. Издига се като бързокрила птица, постепенно издигайки се все по-високо и по-високо. Тя има ясен изглед към земите долу. Далечните Защитени гори, които се издигат около Занд като непревземаема стена. Лениво поклащащата се корона на огромното Дърво. И тя чува как в него бие огромното Сърце, в чийто ритъм живее и чувства целия Зандокар.
Малко по-нататък тя вижда могъщите Снежни планини. И тогава открива една висока кула, изгубена в снега, от която се излъчва подозрително сияние.
Тя наблюдава с тревога как от нея във всички посоки се разстила гъста и необичайно плътна мъгла. По стръмните склонове се търкаля лавина, която бавно се влива в съседния Аргаир и се плъзга по южните склонове към брега на Нахиб. Далеч на север, пътувайки към студения Иандар. И дори се промъква на запад, откъдето се промъква към знойния Карашех, а след това още по-далеч, в кралицата на четирите кралства – Лигерия.
Тя вижда как мъглата се разпространява на вълни от мистериозната кула. Смътно подозира, че упорито търси нещо, но също така знае отнякъде, че мъглата също се страхува. Затова си проправя път покрай покрайнините, задънените улици, където има малко хора. Където кралските инспектори рядко се появяват. И където почти няма скитащи магове, които биха могли да бъдат предпазливи.
Вижда и как мъглата крадешком спира, преди да докосне някое село, сякаш чака да влязат маскираните мъже. Тя не смее да помръдне без тяхното разрешение. И дори далеч от кулата… Където само изпълзява от отварящите се портали, тя обикаля на едно място за дълги периоди от време, като куче, което е изгубило следата си.
Отново и отново тя наблюдава как тези мълчаливи воини се появяват от празнотата из целия Зандокар. Те изпращат пред себе си воал от трептяща светлина, който обгръща цели села. Как изнасят заспали, неразбиращи деца от домовете им. Момчета, в които можеш да видиш проблясъци на непробудена сила от птичи поглед.
После отново кръжи над Занд, спомняйки си отново и отново минали животи. В един момент усеща, че нещо не е наред, и завива на юг. Измъчва я тревога и предчувствие, че там се случва нещо нередно. Там, в южния край на Защитената гора. В секвоите, които разделят крайбрежието на Нахиб на две равни половини. Някъде близо до Вътрешното море, изгубено в горите, където мирише на болка и човешка кръв.
Тя се спуска предпазливо, опитвайки се да види подробностите, но скоро се отдръпва, усещайки миризмата на многобройни смъртни случаи. След това отново се спуска предпазливо и едва тогава най-накрая вижда безкрайните редици от роби, които по някаква причина правят гигантски тунел от Вътрешното море чак до Занд.
Измършавели лица, измършавели ръце, окървавени крака и огромни рани по гниещите им тела. И навсякъде кошове, кошове, кошове… С камъни, с пръст, с насипен чакъл.
Тя погледна за миг в нечии очи и после се отдръпна от ужас, защото душата вече не беше там. Само живо тяло, лишено от воля и способно да изпълнява нечии заповеди.
Но то създава тунел? Ето го, извива се под земята като гигантска змия. Ужасяващо дълъг, сякаш е копан в продължение на десетилетия. Върви на север, през Червените гори. Под горите на Пазителите, където бродят нищо неподозиращи Пазители. Право към Занд. И само на косъм от границите му. И в самия му край се завихря същата непонятна мъгла, която се заравя яростно в земята.
Тя извиква от болка, когато едно от пипалата ѝ докосва границата.
Мъглата е студена. Тъмнина. И не ѝ пука дали целия Занд ще се свлече на земята в тревога.
Той идва до тук твърде дълго. Години наред се бори с упоритата скала, но сега беше толкова близо, че нетърпението го изяждаше отвътре. Толкова му се искаше да влезе вътре, да мине покрай неподкупните стражи. Толкова трескаво искаше да стигне до заветното Сърце, че забрави предпазливостта си. И в мига, в който Занд се разтрепери болезнено, той се сви, сякаш изкривен от страстта, остър и болезнен похотлив нокът, който си бе проправил път до най-съкровеното му същество.
Тя се дръпна нагоре към небето, чувайки как тревожното ѝ Сърце бие и вика.
Едва разперила криле, тя се стреми към мястото, където някога се е родила. Втурва се напред с плач, изпреварвайки вятъра. Знае, че ако закъснее, Сърцето ѝ скоро може да загине.
Тя се хвърля в небето, раздирайки въздуха със силните си криле. Тя безпогрешно открива Дървото, застинало в напрегнато очакване. Без да си спомня за себе си, тя се спуска надолу от безумна височина. Пробива се през бъркотия от листа, а после пада с облекчение в огромната кухина, от която някога е излязла.
И точно тогава всичко се променя драматично. Тя вече не е птица, а ръцете ѝ вече не са крила, а разпръснати във всички посоки клони, които сякаш обхващат целия свят. Тялото ѝ е суровата земя, от която извира живота. Нейната кръв е лечебната влага, която всички живи същества пият с благодарност. Очите ѝ са обедното слънце и спокойно светещата луна, които редувайки се наблюдават всичко, което се случва около тях. Нейните сълзи са като дъжд, който се излива грациозно върху земята, а гнева ѝ е лава, която кипи яростно вътре в нея и изригва яростно навън.
– Назад! – Крещи небето, разкъсвано от яростни мълнии.
– Назад! – Ехото на морето, което се надига на брега с висока вълна.
– Назад! – Властно изисква вятъра, като се завихря около подземието в десетки вихрушки.
Но мъглата продължава да пълзи напред.
Пипалата му са хлъзгави и много устойчиви. Натрапчиво ги вкарва във всяка пукнатина, разтваря вековните прегради. Като изнасилвач се вмъква, изисква подчинение и си пробива път към неспокойно скърцащото Дърво, където Сърцето пулсира яростно.
– Не – прошепва Айра в забвение. – Никога няма да го получиш!
И лавата, сякаш получила разрешение, изригва в плътна струя. Огромна огнена колона се издига към небето и се сгромолясва с цялата си мощ, заливайки подземните проходи, срутвайки скалите, запечатвайки завинаги лудите в тях и разтрошавайки бездушните им тела на прах. А след това се излива в морето със злокобен хор и принуждава проклетата мъгла да се оттегли със злокобно съскане.