***
Когато над извора внезапно се отвори портал, който изплю едно окървавено тяло, Марсо се обърна замаяно и подскочи от изненада.
– Айра!
Тя се срина на безволева купчина във водата и моментално потъна в нея, без сили, без желание и възможност да плува където и да било.
– Айра! Моето момиче… – Почти изрева призрака, използвайки левитацията, за да вдигне неподвижното ѝ тяло от басейна и внимателно да го положи на каменния ръб. В паниката си той огледа с очи наранената кожа, по която не беше останал никакъв живот. После погледна дълбоките рани по хълбоците ѝ и изстена скръбно.
– Марсо – устните ѝ се раздвижиха слабо. – Мислех си, че никога няма да успея да го направя.
– Какво стана?!
Без да отваря очи, момичето преглътна конвулсивно.
– Избягах от урока. Поздрави ме, Марсо: Днес за първи път научих какво е трансгресия.
Марсо се отдръпна в шок.
– О, Боже мой… Викран! Какво ти е направил той?
– Той ми каза да нападна – отвърна Айра с безцветен глас и най-сетне успя да отвори очи. – И така, аз нападнах.
– Какво направи, за да го накараш да загуби разсъдъка си?! – Изкрещя призрака, паникьосан под тавана. – Ти се изплю в лицето му?! Изби му зъб?! Искаше само мъжествеността му?!
– Не, Марсо. Просто се опитвах да го убия.
– Какво?!
– И не можах – каза Айра с мъртвешки глас и седна, загледана право пред себе си.
Изтощена, с тънки ивици пресни белези, разчорлена и почти нежива… Марсо почти се отдръпна отново, когато видя празните ѝ очи и тлеещата, равномерна, студена, зловеща омраза, тлееща точно в дъното, което сега беше почти толкова мъртво, колкото и момичето, което седеше пред него.
– Всемогъщи… Айра…
– Избягах – каза тя категорично, като все още гледаше в празнотата. – Когато всичко свърши и той ме отнесе при Лоур. Поне мисля, че беше при Лоур, защото той нямаше какво друго да прави на територията на първокурсниците. После нещо го разсея: Или Шипи, или Иглата се опитаха да ме достигнат… Не знам. Но когато той се отдалечи, аз стигнах до прохода, който Кер ми показа, и избягах.
– Къде е момчето?!
– Той крие следите от портала. И почиства кръвта, за да не дойде дер Солен тук за обяснения.
– Ти създаде портал?! – Призракът издиша шокирано. – В това състояние?!
Айра се усмихна горчиво.
– Къде трябваше да отида? Определено нямаше да се справя сама.
– Как можа, моето момиче?! – Марсо се провикна огорчено, гледайки с ужас неподвижното ѝ лице. – Дори сега едва ли имаш някакъв резерв! И след преобразяването, и след това обратно, не ти е останала енергия за нищо!
– Беше просто достатъчно. Имам опит с порталите и в този момент просто исках да те видя. Така и направих.
Той се хвана за главата и се издигна към тавана, без да разбира защо тя толкова ненавижда своя учител, но още повече без да разбира защо Викран изведнъж се държи така.
– Трансгресията е твърде рано за теб! Кер е слаб! Ти също си слаба! Можеше изобщо да не си се върнала в тялото си! Надявах се, че ще успееш да го направиш някой ден, надявах се, защото твоя плъх е твърде необичаен, за да бъде обикновен дивак, а и той беше привлечен от теб, дори започнахте да се сливате, но е твърде рано за трансгресия!
– Какво общо има това с Кер? – Айра се размърда слабо.
– Защото той има способността да се преобразява и превръща! Подобно на виарите, на елфите, на боргите! А ти я нямаш и никога не си я имала!
– Но тогава как да…
– Това е изконна метаморфна черта. Малко чудо, защото никой друг на света не може да го прави. И той е дал това чудо на теб. В момента, в който той е близнал кръвта ти, вие окончателно сте се слели, а това е ценността на метаморфите. Те позволяват на господарите си да се променят толкова, колкото и самите те. Позволяват им да станат по-силни, по-бързи и много по-опасни от всяко друго същество на света. Метаморфите са паразити, моето момиче. Малко хора знаят това… Смята се, че те просто се присъединяват към чуждата глутница и живеят по тамошните закони. При маговете обаче те стават съвсем различни. С течение на времето те наистина се превръщат в паразити, които се хранят единствено с нашата сила. Но в замяна те дават нещо, което никой не би могъл да даде…
Марсо изведнъж се оказа толкова близо, че тя усети студенината на дъха му.
– Айра – прошепна призрака. – Днес Кер се отдаде изцяло на теб. И факта, че си го преживяла, е невероятен. Никой не те е подготвил за това. Тялото ти е слабо и не е в състояние да издържи на пълното преобразяване. И не разбирам защо Викран се реши толкова рано.
Тя се обърна безразлично.
– На него не му пука. Иска да го направи, прави го. Не го интересува как се чувстваме. Не го интересува какво мислим, какво искаме, как живеем. Не го интересува дали ще живеем или ще умрем, затова избягах.
– Той е твой учител.
– Не, Марсо – прекъсна го момичето. – Той никога не е бил мой учител! Палач, надзирател, пазач, да. Но никога учител.
– Не можеш да промениш това.
Тя само се усмихна.
– Ще опитам.
– Ти си в академията, моето момиче – Марсо се усмихна тъжно. – На един остров. В средата на море, изгубено в лед. Защитена. Зад стотиците защитни заклинания, които обгръщат това място като гъсеница в пашкул. Няма измъкване, няма бягство, няма плаване, защото в небето и в морето има защитни мрежи.
– Но и аз не мога да се справя и с него! – Прошепна момичето в отчаяние. – Той е твърде силен за мен! Той е твърде бърз! Просто не мога повече да го издържам, знаеш ли!
– Не можеш да се криеш от него вечно.
Чувайки неясен шум откъм входа, Айра бързо се обърна, но това беше само Кер, който беше изпълнил възложената му задача и беше унищожил следите от нейното присъствие в този корпус.
Марсо проследи изтерзания и ужасно гаден поглед на метаморфа и въздъхна тежко.
– Съжалявам, скъпа. Иска ми се да мога да ти помогна, но е невъзможно. Не мога да те измъкна от обучението ти.
– Ами ако беше някой друг? Да не е дер Солен?
– Кой? – Той се усмихна нещастно. – Мислиш ли, че Алварис те е дал на един боен маг просто така?
– А какво да кажем за лер Легран? – Тя се намръщи. – Той също има Земя. Ти сам го каза.
Марсо изведнъж се напрегна.
– Наистина ли това искаш?
– Поне е по-добре от това.
– Не съм сигурен – каза призрака със странен глас. – Повярвай ми, има много неща, които не знаеш за него.
– Лер Легран е бил добър с мен – контрира Айра и вдигна Кер на ръце. – Той е единствения, който наистина ни е помагал.
– Има неща, които определят един мъж. И има неща, заради които не можеш да се отнасяш към този човек по начина, по който си го правила преди.
– Марсо, за какво говориш? Направил ли е нещо лошо лер Легран? Ти не искаш той да бъде мой учител?
– Не, момиче – духа се поклати отрицателно. – И, повярвай ми, ти също не би го искала, ако го познаваше толкова добре, колкото мен.
– Искаш да кажеш, че дер Солен е по-добър?!
– В някои отношения. Понякога. Той поне не използва… Забрави. Просто запомни думите ми и се постарай да не оставаш насаме с Легран.
– Защо? – Айра беше искрено изненадана. – Когато взех Листик от кабинета му, всичко беше наред! А след това, когато след часовете бях толкова уморена, че просто заспах…
– Ти си спала в кабинета му?! Сама?! – Призракът пребледня при тази мисъл, после се втурна към нея и тревожно сложи длан на челото ѝ, слушайки внимателно. После се вгледа внимателно в очите ѝ и накрая въздъхна с облекчение. – Не, не би се осмелил преди посвещението.
– Марсо, какво става?!
Той замълча за миг, явно не желаейки да обсъжда темата, а после я захвърли тежко:
– Никога повече не оставай насаме с Легран. Не се доближавай до кабинета му и направи всичко възможно да избегнеш следващите уроци. Без значение какво ще се случи, без значение колко неприятно или смущаващо е за теб, не се задържай в класната стая след часовете. Бъди много внимателна, когато той се приближи. И никога не се замисляйте да го помолиш за обучение!
Момичето се намръщи, но Марсо беше сериозен както винаги. И толкова искрено загрижен, че тя неохотно кимна.
– Добре, ще се постарая. Но ако не той, нямам към кого друг да се обърна: Лер Легран е единствения, който може да се мери с дер Солен.
– Не е единствения. Но ти си права – никой друг няма да е подходящ за теб по време на обучението.
– Тогава не искам да оставам повече тук – бавно каза Айра. – Искам да се махна оттук. Вкъщи. В Занд… Където и да е, само и само да не ми се налага да виждам отново дер Солен.
– Това е невъзможно, моето момиче – скръбно сви рамене призрака. – Не можеш да избягаш оттук. А и никой няма да замени учителя ти – това е не просто неприемливо, а глупаво. Никой няма да поеме такава отговорност. Никой няма да ти помогне да избегнеш вниманието на Викран. И никой няма да ти позволи да напуснеш академията, преди да е изтекъл срока ти.
– Какъв е срока?
– Седем години… Включително тази.
– Боже – Айра замръзна в някакво вцепенение. – Седем години с него. Всеки ден. Всяка нощ. И няма кого да помоля за помощ, защото никой не знае какво ми прави в тази стая.
Всичко в нея просто замря, докато си представяше почти безкрайната бездна от дни, от която никога нямаше да се измъкне. Викран дер Солен ще я измъчва до смърт. И щеше да я измъчва, докато не я унищожи напълно… Не, не да я убие, разбира се, защото директора нямаше да го одобри. Но ще я накара да се предаде. Ще я сломи рано или късно така или иначе, защото точно сега тя вече нямаше увереност, че може да го понесе.
– Съжалявам, момиче, че ти отнех дори надеждата – повтори Марсо с мъка. – Но не мога да направя нищо, за да ти помогна. Не мога дори да излекувам раните ти.
– Тогава ми намери схемите на защитните мрежи! – Тя внезапно вдигна глава. – Открий как се охранява този проклет остров! Намери карти, стари схеми! Трябва да има някаква вратичка, през която да се промъкна!
Марсо отвърна очи, неспособен да понесе умолителния ѝ поглед.
– Направих всичко, което можах – прошепна Айра, когато той не отговори. – И това все още не беше достатъчно. Мразя го, Марсо! Ако знаеш колко го мразя… Но никога не съм успявала да го победя. Сега предпочитам да умра, отколкото да чакам наказанието, което ще последва. Или да избягам, за да не ме намери никога повече. Моля те, умолявам те, Марсо, помогни ми!
И точно тогава сърцето му се разтресе.
– Добре, момичето ми, ще опитам.
– Благодаря ти – Айра се усмихна слабо, след което активира портала и отиде в стаята си, само за да се разплаче от умора и да рухне изтощено върху мекия килим почти веднага.