* * *
Останалата част от нощта тя прекара, мятайки се в леглото си и крещейки от кошмарите. Цяла нощ продължаваше да се бори, понасяйки безумната болка от преобразяването, нахвърляйки се яростно върху мъчителя си и отлетявайки отново и отново, като ноктите ѝ драскаха безпомощно по студения под.
В нея бушуваха омраза и жажда за кръв. Отчаянието я връхлетя. Тя се изкачваше от пода отново и отново, плюейки кръв от разбитите си устни, а той стоеше насреща ѝ, безразличен към жалките ѝ опити да победи.
– Ненавиждам те… – Прошепна Айра, сви се на малка топка и с ужас зачака навън да прозвучи сигнала за събуждане. – Мразя те! Мразя те!
Едва когато навън най-сетне се разсъмна и гонга не прозвуча, тя осъзна, че днес е почивен ден, така че никой няма да я докосне отново.
Тази мисъл дойде толкова внезапно, че Айра не повярва веднага. Но после преброи дните и разбра, че поредната седмица е отлетяла като кошмар. После сложи безшумна завеса на вратата, за да не я безпокоят момичетата, и отново потъна в неспокоен сън, в който трябваше да удря отново и отново студения под на тренировъчната зала.
Едва на обяд тя се съвзе малко и успя да стане от леглото. След това погледна с празен поглед към видимо по-свежия плъх. Погледна към тавана, където под него блестеше невероятно сложната мрежа, която бяха усъвършенствали два месеца. Накрая се усмихна слабо:
– Благодаря, момче.
Отначало Айра не обърна особено внимание на неясния шум отвън: Женските помещения винаги бяха шумни сутрин, затова тя се погрижи за балдахина на тишината. Когато обаче той стана по-отчетлив и неприятен, тя трябваше да стане, да наметне халата около раменете си и да тръгне към вратата.
Чудя се кой ли е толкова настойчив там?
Премахвайки заключващото заклинание, Айра отвори вратата, очаквайки да види безцеремонната Лирка. А тя замръзна неволно, взирайки се шокирано във Викран дер Солен, който тъкмо се канеше да вдигне ръка с горящо в дланта му огнено колело.
„Господи… Пак той! – През съзнанието ѝ премина паническа мисъл. – Видял е, че съм избягала, и е дошъл да получи обяснение!“
Айра замръзна на прага, неспособна да откъсне поглед от уплашените очи на наставника си, които вместо студеното синьо отпреди бяха толкова бурни, че би ги сбъркала със страх, ако изобщо можеше да повярва, че той е способен да го почувства.
Какво можеше да се случи, че да се втурне тук толкова рано сутринта и упорито да се опитва да се свърже с нея? Толкова настойчив, че би бил готов да блъсне вратата с всичка сила, само и само да я накара да се отвори?
Момичето бавно погледна от снежнобялото му лице към вратата и със странно изражение видя обгорялото дърво, което неведнъж или два пъти бе удряно от бойни заклинания. Защитата на Бриер беше изчезнала, както и стандартните защитни заклинания, които беше поставила отвън за показ. Това, което се виждаше обаче, беше сложната плетеница, над която Кер беше работил цяла седмица. Тя трябваше да гарантира, че нито един маг няма да може да стигне до студентката, заключена в стаята си.
– Айра! – Изведнъж в далечината се чу писък. – Тя е жива! А ние бяхме толкова притеснени!
Момичето бавно огледа групата второкурсници, притиснати до стената. С недоумение откри, че до тях е лер де Сигон, лер Лоур изучаваше със сериозна загриженост обърканото ѝ лице, госпожа Матис беше още по-разсеяна от обикновено… И накрая се обърна към Викран дер Солен, когото вече не искаше да вижда.
Той беше облечен по същия начин като вчера, само ризата му беше сменена и ръката му явно беше превързана, защото сигурно кървеше обилно.
Магьосникът беше разчорлен, което никога досега не се беше случвало. Късо подстриганата му коса беше разхвърляна. Лицето му беше още по-бледо от обикновено, носа му беше по-остър от обикновено, а очите му… Очите му бяха странни: Диви, разширени, стряскащо тъмни, почти черни, с познатата кехлибарена светлина, която ритмично примигваше, както правеше Керг, когато се мъчеше да удържи разгорещен вълк.
Какво правеше той? Луд ли беше… Или може би лер Алварис просто го беше предупредил, че ще му одере кожата, ако нещо се случи с ценната му ученичка?
– Добро утро, лер – каза сухо Айра, като си спомни за заръката на мага, че никой не бива да знае, че има учител. И никой нямаше да разбере. Дори и да се налагаше тя първа да започне разговора и за целта учтиво да го нарече „лер“.
По някаква причина Викран дер Солен остана безмълвен.
– Какво става? Какво не е наред с моята врата?
– Добре ли сте, лейди? – Попита предпазливо господин Лоур от другия край на коридора.
– Добре съм.
Лечителят хвърли бърз поглед към бойния маг, който стоеше до вратата, но за всеки случай, попита отново:
– А вие добре ли се чувствате?
– Чувствам се добре. Благодаря ви, лер – кимна Айра и се загърна в халата си, а голите ѝ крака стърчаха изпод нея. – Какво се е случило? Някой умря ли?
Учителите се спогледаха озадачено.
– Изглежда, че сме дошли напразно – сви рамене лер де Сигон.
Господин Лоур се вгледа по-внимателно в момичето, което стоеше неподвижно, и се съгласи:
– Вероятно сте прав. Няма за какво да се тревожим. Просто е била заспала и не е чула почукването.
– Да, бях заспала – потвърди веднага Айра. – Снощи бях много уморена, затова си легнах рано.
– И вие не сте чули нищо?
– Не, лер. Момичетата вдигат много шум през уикендите, затова реших, че ще е най-добре да направя предварително заклинание за заглушаване, за да мога да се наспя добре поне веднъж седмично. Това забранено ли е?
– Какви заклинания направихте, лейди? – Бойният маг най-сетне заговори, като поне си направи труда да се обърне към ученичката си както трябва пред непознати.
– Балдахин на тишината, лер – каза Айра спокойно. Защо да се притеснява? Той така или иначе ще разбере. Освен това заклинанието не беше сложно и се намираше в един от учебниците, така че тя не рискуваше нищо.
Очите на Викран дер Солен светнаха недоброжелателно.
– Не говоря за това заклинание.
– Тогава за какво става дума?
– Какво не е наред с вратата ви? – Изсъска той заплашително.
– Нищо. Това е просто една врата. Дървена. Хубава е. Но Бриер беше обещал, че никой няма да се докосне до неговата „охрана“… Но така беше по-добре. Кер така или иначе не я харесваше, така че я преустрои по свой вкус. Това не е против правилата.
И това беше вярно – в правилата не се казваше изрично нищо за мощните защити. Просто се подразбираше, че учениците не могат да я създават по принцип. Айра не добави, че не се казваше нищо за метаморфите, така че технически тя не беше нарушила нищо.
Изненадващо, но изведнъж ѝ беше все едно какво ще се случи. А вътре в себе си изпитваше някакъв необясним, безразсъден, весел гняв, който я караше да се стреми към сарказъм и дори откровена грубост, радвайки се на пълна безнаказаност. Дер Солен не можеше да направи нищо в присъствието на външни хора. Вярно е, че щеше да се справи с това по-късно… Но това щеше да е по-късно. Засега можеше да го подразни малко и поне да му покаже, че вече не се страхува.
Магьосникът помрачи лицето си и се опита да влезе, но момичето безстрашно му препречи пътя, като същевременно закри вратата и не му позволи да види какво има в стаята.
– Отдръпнете се, лейди. Пречите ми на пътя.
– Това е женския корпус, лер – сухо му напомни Айра, като го гледаше безстрашно в очите. – А това е моята стая, в която според мен нямате никакво право да се намирате.
Той издиша за кратко, после вкара въздух през ноздрите си, като веднага осъзна защо аурата ѝ, след като за пръв път от много време насам бе излязла изпод щита на Овси, днес така пламтеше. И я погледна толкова плашещо, че Айра щеше да се свие, ако можеше да изпитва страх точно сега.
– Кой ви е дал водата от Ключа!
– Един приятел – отвърна Айра студено.
– Какъв приятел?!
– Един стар и много верен приятел.
– Име! Кой е той?! – Тя изведнъж си помисли, че мага ще се преобърне – очите му светеха толкова зловещо. – Кой ти даде тази вода?!
Тя се изправи и задържа погледа му.
– Няма да ви кажа това, лер.
– Така ли? – Изсъска майстор Викран, като трескаво разглеждаше изгладената ѝ коса, почистената кожа, чистото лице, откровено отпочиналия ѝ вид и аурата… Несъмнено коригирана аура, която показваше признаци на сериозна намеса и много зеленикави искри, което показваше, че някой е помогнал на ученичката му да се опомни.
Някой силен. Сигурен. Самонадеян. Магьосник, разбира се. И някой, който е имал достъп до вода от природния Ключ или я е донесъл със себе си. Достатъчно, за да я похарчи за някой ученик.
– Внимавайте, лер – каза момичето също толкова тихо, докато дер Солен се надвесваше над нея като масивна скала и ръмжеше слабо. – Стоите на прага на леговището на метаморфа. И не сте добре дошъл в дома му. Не ни провокирайте. Или има нещо друго, което искате да кажете?
Викран дер Солен леко помръдна.
– Да, искам.
– Слушам ви, лер. Говорете.
– Дойдох да ви съобщя, че посвещението ви ще се състои след един месец.
– Кой ще го проведе?
– Аз.
Нито един мускул в лицето на Айра не трепна.
– Благодаря ви за информацията, лер. А сега, ако нямате нищо против, ще трябва да ви помоля да напуснете. Или не мога да бъда сама в единствения си почивен ден? – Тя безропотно изтърпя още един пронизващ поглед, в който проблясваше неразбираемо съмнение. Но после дер Солен се отдръпна, спусна ръка, потушавайки опасното заклинание. И неочаквано тихо каза:
– Имате три дни, без да броим този, за почивка. Това време е свободно от други занимания и можете да го прекарате както намерите за добре. Всички въпроси са договорени, така че няма да има репресии за отсъствието ви от час.
Айра се намръщи, без да разбира причините за неговата щедрост, но мага рязко се обърна и по свой навик, без да се сбогува, тръгна енергично към изхода. Мрачен, зловещ, неестествено прав, скован и… Неправилен. Сякаш дори извънземен. Сякаш тази сутрин бе обладан от съвсем друго същество. Или пък се бе случило нещо, което го бе накарало да не прилича на себе си.