***
Едва успяла да се измъкне от прилепналата прегръдка на съквартирантите си, Айра се заключи обратно в стаята си. Но тя не си губеше времето с глупости, а веднага създаде портал и се върна в хранилището, като стресна призрака, който бе подскочил от изненада.
– Марсо, какво е посвещението?
Призракът замръзна, внезапно променил решението си да полети към нея, и рязко се успокои.
– Марсо? – Намръщи се Айра. – Кажи ми какво знаеш. Сигурна съм, че е нещо не много приятно, по изражението на лицето ти.
Призракът въздъхна тежко.
– Посвещението е процеса на окончателното установяване на дарбата.
– Все още не звучи страшно – насърчи го момичето. – В какво се състои уловката?
Той въздъхна още по-тежко, след което кимна встрани от извора, предлагайки да седне, и се прегърби. След това попита тихо:
– Какво знаеш за дарбата си, Айра?
– Че е вродена. Но вероятно не е наследствена. В смисъл, че сред предците ми не е имало магове. Не знам какво е изиграло роля за това, но може би близостта на Занд… Аз съм от покрайнините… Има нещо общо с това?
– Права си: При благородниците е по-вероятно да има дарба, която се предава от поколение на поколение, но с времето тя отслабва. Докато самородните, които първи са открили способността за магия в семейството си… Голям късмет е да се намерят такива деца. Най-често ги откриваме в селищата, намиращи се близо до Занд. Обикновено дарбата се пробужда в ранна възраст, на шест или седем години. Понякога и в зряла възраст. И рядко след осемнайсетгодишна възраст. Ако обаче това се случи, обикновено означава, че дарбата е много силна и най-вероятно нестабилна. А с новия маг трябва да се свърши много работа, преди той да бъде пуснат безопасно в света.
– Аз имах дарба, когато бях дете – напомни му Айра.
– Да, но тя е била спяща в продължение на няколко години. Така че може да се каже, че едва сега наистина си я открила.
– Това би ли представлявало проблем?
– Би могло – кимна Марсо. – Ако в същото това време не беше успяла по някакъв начин да я свържеш със Занд. Така че сега да зависиш от това, което се случва в него… Помниш ли съня, който ми разказа?
– Да – разтрепери се тя. – Струваше ми се, че някой се опитва да се добере до Сърцето.
– Вероятно това се е случило – прошепна призрака. – Някой си е спомнил древните легенди и е решил да опита отново. Ето защо те е боляло толкова много. Ето защо иглите и метаморфите отслабнаха. Занд е едно многостранно, многолико и божествено чудо, заради което нашия свят все още е жив. И ако някой разбие Сърцето му, Зандокар ще умре. Тогава не го осъзнавах… Не знаех, че вървя към смъртта си… А сега някой минава по същия път, опитвайки се да стигне до него.
Айра се намръщи.
– Какви легенди?
– Легендата за Сърцето на Зандокар, че веднъж на хиляда години Занд отваря вратите си и пуска един-единствен смелчага в Сърцето. За да вземе жизнената му сила и в замяна да му даде награда.
– Какво е то? Безсмъртие? Сила? Власт?
– Всякакви неща. Казват, че Ибератус е успял да влезе и да открие първия див метаморф, за който знаем. Той дал на Ибератус голяма сила. Той също така създал Завета на маговете и в продължение на много десетилетия се грижел Защитената гора около Занд да стои необезпокоявана.
– Значи Пазителите всъщност пазят Занд от нас, а не обратното?
– Това беше идеята – съгласи се Марсо. – Но мисля, че сега само елфите помнят това. И то не всички.
– А Ибератус?
– Какво се е случило тогава, не знам, макар че признавам, че съм прекарал много години в опити да разбера. Според някои източници той отишъл при елфите и изживял живота си под сянката на Дървото на Огла. Според други пък се е заселил в Занд. Други смятат, че към края на живота си Ибератус е полудял и е умрял някъде в покрайнините на Иандар… Има много версии. Но никой не е съвсем сигурен какъв точно е бил случая.
Айра потърка замислено носа си.
– Какво общо има това с мен?
– Защото, момичето ми, ти някак си успя да се сдобиеш с див метаморф. И ако Завета разбере за това, ще трябва да се скриеш, за да не попаднеш в ръцете на някой любопитен маг. Ето защо Алварис избра да запази мълчание за твоето съществуване. Искаше да разбере сам за себе си. За твое щастие Алварис защитава учениците си. Академията се е превърнала в смисъл на съществуването му и той няма да те издаде… Поне докато не се увери, че си опасна.
Айра се усмихна недоволно.
– Разбирам защо ми е забранено да говоря за Кер.
– Разбира се – промърмори Марсо. – Ако истината излезе наяве, Заветът ще иска да те прегледа и да разбере как си оцеляла в Занд.
– Мислиш ли, че ще искат да ме убият за втори път, за да разберат как се е случило това? – Попита мрачно Айра.
Призракът отвърна очи.
– Не знам. Но не бих направил предположение.
– Това е чудесно – усмихна се горчиво тя. – Сега съм още по-сигурна, че трябва да се махна оттук колкото се може по-скоро. Мислиш ли, че дер Солен е разбрал какво се случва?
– Не, освен ако не си му разказала за миналото си.
– Не съм разказвала на никого освен на теб. А дори и да го е направил, какво би станало? Дали щеше да ме изпепели? Да ме удуши? Да ме изхвърли като хлебарка?
Марсо се намръщи.
– Викран е твърде млад за ученик като теб. Бих предпочел Алварис да се грижи за теб. Но той винаги е зает, пътува… И е в Завета. Той няма да има време да те научи на всичко, което трябва да знаеш. Но той има доверие на Викран. Викран е негов ученик от почти десет години.
– Какъв е ранга на дер Солен? – Попита внезапно Айра.
– Магистър.
– А степента?
– Първа, разбира се. Макар че според мен той отдавна е минал архимаг, дори и да не иска да го признае. Щяха да го поканят в Завета, ако не беше толкова суров и непримирим.
– Защо се е отказал от архмаг? Нямаше да се налага да учи никого. Няма повече проблеми, няма повече отрочета под краката му. Защо са го изхвърлили от Пазителите? Дали не е по същата причина, поради която не го взимат в Завета?
Марсо поклати глава.
– Той напусна Пазителите по собствено желание. Просто не можеше да издържа повече.
– Страхувал се е от Занд? – Тя изхърка подигравателно, но духа само въздъхна.
– Не, момиче. Той е имал твърде много трудности, за да се справи сам. Сега не му е лесно, повярвай ми. Макар че, разбира се, не е толкова зле, колкото беше преди.
– А какво се е случило? – Попита безразлично Айра. – Нима е убил грешния човек? И след това звеното го е помолило да напусне важния пост на Дрейвър?
Призракът замълча за миг, но после отново въздъхна.
– Ще ти кажа. Но при условие, че никой друг не разбере.
– Съгласна съм.
– Тогава бъди търпелива и слушай, защото ще трябва да започна отдалеч. А именно, че елфите – бащата на Бикран, ако си спомняш, беше западен елф – са доста по-различни от теб и мен. По външен вид, навици, поведение, надменност… Това вече го знаеш – изкашля се внезапно Марсо. – Забрави за Легран и не си мисли, че той е специален. Той просто има своите причини да изглежда различен. Особено за теб. Но не за това става дума сега…
Айра погледна неловко встрани.
– И така – продължи духа безгрижно. – Те имат много особености, за много от които хората изобщо не подозират. А елфите, между другото, работят усилено, за да ги запазят такива. Особено когато става дума за… Ейтале.
– Какво? – Зачуди се момичето.
– Ейтале. Означава нещо като привличане. Омайване. Страст… Е, всеки го разбира по свой начин. Но е факт, че за един истински елф в живота се случва само едно истинско чувство, на което по-късно ще бъдат подчинени много неща. Едно силно чувство. На практика неустоимо. Това е, което наричат Ейтале.
– Тоест, по нашия начин – просто любов – усмихна се Айра, като изкриви непознатата дума.
– За елфите тя означава много повече от това. И причината е, че жената, която той… Е, да кажем просто, че ще обикне… Ще стане за елфа същество, от което той никога няма да може да се откаже. Той ще я боготвори, ще я защитава, ще я пази като най-голямото съкровище на света. Ще прави всичко, което тя му заповяда, и ще бъде всичко, което тя желае. Това е като съдба. Като проклятие, което никога не може да бъде разчупено.
– Какво лошо има в това? Щом елфите обичат толкова много, значи трябва да е добре?
– Това не е просто любов – Марсо поклати глава. – Това е страст на ръба на лудостта. Болка на острието на ножа. Удоволствие до степен на пълна агония. Това е живот. Това е смърт. Ейтале и най-мощния дар, който може да си представиш. Заради Ейтале елфите напускат горите, оставят домовете си, бизнеса си, спомените си, семействата си… Всичко. Всичко, освен Ейтале, губи своя смисъл. Когато това стане, те се прераждат отново и отиват на мястото, където живее тяхната единствена любов. В бъдещото само тя ги води напред. През всичко. Към живота или смъртта. Ейтале прави елфите неконтролируеми. В името на тази, която Ейтале е избрала, те са готови на всичко – да мамят, да убиват, да предават, да осакатяват… Дори не се страхуват от смъртта. Не се страхуват от нищо, освен от мисълта, че внезапно могат да я загубят. Те са неспособни да навредят на своята жена. За един елф това е по-лошо от смъртта. По-лошо и от най-лошото наказание, което можеш да си представиш. Когато тя се усмихва, те са щастливи. Когато тя е тъжна, те изпитват болка. Когато тя прегърне чужд мъж, те полудяват, а когато тя умре…
Айра неволно прехапа устните си.
– Толкова ли е лошо?
– Повече от лошо – въздъхна Марсо. – По правило елф, който е загубил Ейтале, не живее и ден повече. А ако го направят, това вече не е живот, а жалко съществуване, в което радостта, болката, желанието и смеха са изчезнали, а смъртта изглежда като изкупление за грешките им. Но не затова те крият своята слабост. Или по-скоро това е причината, но не е единствената.
– Има ли нещо друго? Нещо по-лошо от Ейтале?
– Не че… Просто гибелта на Ейтале е присъща единствено на мъжете. Докато тяхната избраница не е задължително да е елф.
– Човек?! – Тихо въздъхна Айра. – Марсо, те могат да се привързват към смъртни?!
– Да. И това е страшното нещо, от което те всячески се опитват да избягат. Изобщо не знам защо се случва. Но всеки елф е способен да обикне смъртен. Независимо кой е, на колко години е, дали има съпруг, или е свободен, дали отглежда деца, или дълго време е бил бездетен… Казах ти: Това е съдба за тях. Ейтале е способна да избере както малко момиченце, така и отдавна умряла беззъба старица.
Тя потръпна и тихо се съгласи: