ГЛАВА 24
Зак замълча и аз не го подканих да продължи. Какво още можеше да разкрие? Най-накрая разполагах с неговата страна на историята и счупените парчета в гърдите ми разкъсваха дробовете ми както никога досега.
– Така че това е всичко – каза той след дълга минута, звучейки по-стабилно, отколкото докато описваше душевното си състояние, докато си тръгваше от мен онази нощ. – Не знам как Бейн е разбрал какво планирам, как си се оказала с фалшива отрова или как се е счупил медальонът. Нямам никакви отговори.
Затворих очи и се концентрирах върху дишането, надявайки се това да облекчи мъчителната агония в гърдите ми. Когато отворих очи, го намерих да ме гледа с изтощено примирение, очаквайки омразата ми да се стовари върху него.
Разтворих пръстите си, разкривайки напукания речен камък, който бях стиснала. Той се намръщи върху него, след което лицето му загуби и малкото цвят, който беше възвърнало.
– Това ли е… ти го пазиш през цялото време?
– Не – промърморих аз. – Оставих го на улицата, където го изхвърли, върнах се до къщата на леля ми и я прободох в гърлото.
Очите му се разшириха.
– След това трябваше да избягам, но просто седях до тялото ѝ, докато дойде полицията. По това време не бях там. – Потърках палеца си по напукания камък. – Това е медальонът, който намерих, когато отидохме в дома от детството ми.
– Не си спомням да е бил напукан.
– Не беше. Използвах го, за да се промъкна в леговището на Костояда, и тогава се напука. Нямам представа защо се е счупил, но тази пукнатина изглежда абсолютно същата като тази отпреди десет години, нали?
Той кимна бавно и протегна ръка. Подадох му камъка и той го разгледа внимателно.
– Омагьосването е изчезнало – промълви той. – Вероятно заклинанието, което не е успяло, е счупило руната.
– Носих висулката години наред без проблеми. Защо изведнъж да се провали?
Той ми върна медальона.
– Беше ли в контакт с някаква магия на фея, докато беше в леговището на Костояда? Различните магии невинаги се разбират добре помежду си.
– Не съм забелязал. А ти?
– Не мисля, че Изверг е използвал някаква магия върху мен. Той нямаше нужда от нея и… – Очите му се разфокусираха. – Не е използвал магия върху мен, но аз… Сейбър, направи ли си ледени копия, докато носеше медальона?
Пръстите ми се свиха около речния камък, гадно чувство запуши гърлото ми, когато осъзнах посоката на мислите му.
– Да.
– Използвах заклинанието за прикриване, което ми даде Лалакай – каза той тихо. – Счупих висулката с нейната магия. А ти счупи тази с магията на Рикр.
Единствената цел на заклинанието беше да скрие характерната ми друидска енергия. Скриването на магията на феите сигурно не беше по силите му. Натиснах палеца си в руната. Бях я счупила съвсем случайно, както и Зак. Колкото и да беше полезна за скриване на дете друид, тя не беше ефективен инструмент за практикуващ друид.
– Заклинанието на Лалакай…
Шепотът на Зак ме изтръгна от мислите ми. Той се взираше в затворената врата срещу нас, с дълбока бръчка на челото.
– Магията на Лалакай…
Намръщих му се.
– Зак?
Той се изправи на крака. Движейки се бавно, сякаш в транс, той отиде до вратата и спря на сантиметри от нея, взирайки се в дървото. Разтревожена от странното му поведение, побързах да се приближа до него, когато той прокара пръсти по рамката на вратата. В нея бяха надраскани знаци, линии и руни, които обикаляха горната половина на прага, а на един пирон във вратата висеше прашен червено-бял талисман.
– Това са предпазни средства срещу магията на феите. – Гласът му беше тих и строг. – Знаех това. Знаех го.
– Зак?
Ръката му се разтрепери и той сви пръсти, притискайки юмрука си в рамката.
– Майната му!
Хванах ръката му.
– Зак, какво става?
Той наведе глава, а горчив смях разтърси раменете му.
– Това беше моя грешка. През цялото време всичко случило се е било по моя вина.
– За какво говориш?
– За охраната. – Той отдръпна юмрука си и го удари в рамката на вратата, като разклати дървото. – Тези шибани охранители. Бейн защити тази стая от феи. Но аз помолих Лалакай за едно заклинание. Позволих ѝ да вкара магия на феи в тялото ми, а после се промъкнах през тази врата, за да погледна отровата, която щях да открадна за теб.
Погледът ми се плъзна по гравираните знаци на заклинанието.
– Веднага щом пресякох охраната му, този гад е разбрал, че някой е проникнал. Сигурно е подменил целия си запас от отрови с фалшиви, за да ми попречи да открадна нещо опасно. А аз, по дяволите, не съм забелязала. Твърде много се притеснявах заместителят ми да е убедителен.
Той замълча за секунда, после отново се засмя – ужасен, дрезгав смях.
– Отново спънах охраната, когато влязох втори път, за да открадна отровата. След това той щеше да следи всяко мое движение. Колко искаш да се обзаложиш, че някой от познатите му ни е шпионирал, когато сме разменяли отровата и медальона ти?
Гадене се разнесе в червата ми.
– Той е предупредил Рут.
– След това и двамата ни изчакаха да предприемем ходовете си, знаейки точно какво планираме. – Главата му все още беше наведена, лицето му беше отвърнато. – Ако не бях станал алчен и не бях помолил Лалакай за заклинание, нямаше да задействам защитите. Или ако бях по-умен, щях да разбера, че не мога да пренеса феена магия през неговите защити.
Стоях мълчаливо до него, попивайки всичко. Значи това беше всичко. Бяхме се провалили, защото Зак беше пропуснал една малка подробност. Това не беше злонамерено предателство, а просто грешка. И двамата бяхме преминали през ада заради това. Не можех да хвърля цялата вина върху него, аз бях също толкова отговорна за плановете ни. Или трябваше да бъда. Бях го оставила сам да поеме цялата подготовка и рискове, предполагайки, че всичко е под контрол, без изобщо да разбирам срещу какво се изправя.
Докоснах ръката му. Той помръдна, сякаш очакваше да го ударя.
– Сега вече знаем – казах тихо. – Бяхме отчаяни деца и двамата допуснахме грешки. Това, което си преживял през онази нощ и след това… не мога да си представя. Но както ти каза, каквото е станало, станало. Не можем да го променим сега.
Той вдигна глава, а засенчените му от болка очи срещнаха моите.
– Трябваше да се ядосваш повече.
Как можех да се ядосвам, след като чух какво е преживял онази нощ? Беше направил всичко възможно, за да успее. Да, беше се обърнал срещу мен до момента, в който ме срещна на алеята. И да, боли ме да чуя, че ме е смятал за отговорност. Но не можех да обвинявам тийнейджъра Зак, че не е успял да устои на комбинираната физическа и психическа атака на Бейн и Изверг.
Вече го бях обвинявала достатъчно.
– Имаме отговорите, от които се нуждаехме – промърморих аз. – Сега можем да оставим всичко това зад гърба си. Минаха десет години. Време е да продължим напред.
– Да продължим напред – повтори той тихо, обръщайки гръб на вратата. Болката изчезна от очите му, но нещо тъмно се задържаше в погледа му. – Да, трябва.
Очите ми се свиха.
– А ти?
С грубо издишване той се облегна на стената.
– Изверг отново ме е взел на прицел. Той обича бавния лов. Дори и да избягам този път, той ще продължи да ме преследва. Независимо дали ще е утре, или след десетилетие, той ще ме погълне. Колкото по-параноичен съм междувременно, толкова по-забавно е за него.
В мен пламна омраза към звяра.
Зак затвори очи.
– Да го видя е… все едно отново съм на шестнайсет.
Пристъпих пред него.
– Ако Изверг ще продължи да те преследва, тогава знаеш какво трябва да направим.
Той отново отвори очи.
– Това е невъзможно.
– Ти каза същото за убийството на Бейн.
– Бейн беше смъртен. Изверг е…
– Всичко, което някога сме правили, е било невъзможно, но все пак сме тук. – Потупах центъра на гърдите му. – Убихме Дулахан. Убихме Лутир. И ще убием Изверг.
– Не е нужно да правиш нищо. Изверг не е твой проблем.
– Той стана мой проблем, когато ме отрови. – Поколебах се, после изхвърлих следващите думи. – И аз няма да седя и да те оставя да се справиш сам. Ще се справим заедно.
Той ме гледа дълго, сякаш не беше сигурен, че ме е чул правилно – после ме придърпа към себе си и сведе глава. Устните ни се срещнаха. Беше мека целувка, изпълнена с болка, несигурност и съжаление, но в нея имаше и нещо друго – нещо, което накара скърцането в гърдите ми да спре и топлината да озари вътрешностите ми.
Той се отдръпна и прокара палец по бузата ми.
– Нека изчакаме да видим дали ще оцелеем от тази отрова. Тогава ще можем да се тревожим за Изверг.
Стиснах устни.
– Поне можем да започнем да планираме.
– Какво да планираме?
Погледът ми се плъзна към отворената врата и тъмната гора отвъд.
– Като например да попитаме Лалакай как да освободим Двора на сенките от контрола на Изверг.
***
Лалакай отметна тъмната си коса от раменете.
– Да освободиш съда? Защо да се притеснявам?
– Защото да убиеш Изверг ще е много по-лесно, ако той не разполага с малка армия от феи, която да го подкрепя – отвърнах нетърпеливо.
– А? – Промърмори Рикр. – Сега ще го убиваме?
– Може би – измърмори Зак. – Сейбър изпреварва себе си.
Четиримата се бяхме събрали в плесенясалата вътрешност на колибата. Малък огън в свободно стоящата печка отблъскваше нощния хлад. До разсъмване оставаха няколко часа, но нямаше нужда да чакаме повече, за да разберем дали противоотровата е подействала. Болката в крайниците ми беше отшумяла, а тенът на Зак изглеждаше здрав за първи път, откакто беше отровен.
Възстановяването на Лалакай беше най-значително. Откакто изпи антидота, цветът и жизнеността се бяха върнали в лицето ѝ. Вече не беше слаба и нестабилна и като изключим вдлъбнатината на бузите ѝ и нащърбените драскотини по кремавата ѝ кожа, изглеждаше, че се е върнала към обичайната си същност.
– Изверг е опасен враг, който може да бъде оставен без контрол – каза Рикр от дървената пейка, кръстосал крака в глезените. – Склонен съм да се погрижа да загине бързо и добре, преди да се върна у дома.
Кимнах.
– Не искам той да преследва никого от нас. Или да стане по-силен. – Погледнах между Рикр и Лалакай. – Да се върнем към разделянето на Изверг и съда. Какво ще кажеш за Марцана? Йилиар планираше да я върне на трона. Това предполага, че някои придворни все още са ѝ верни.
Вдигайки четката за коса, която беше взела от нашите запаси, Лалакай събра шепа дълги кичури и разчеса краищата им.
– От две седмици Марцана е в състояние, близко до смъртта. Дори с антидота тя ще бъде безполезна за известно време. Колко време смяташ да се задържиш тук, чакайки да се възстанови?
– Не е нужно да е в пълна сила – замисли се Рикр. – Тя може да ангажира вниманието на съда, докато нанасяме удари в Изверг.
– Как предлагате да го убием, а? – Лалакай прокара четката през възел в косата си. – Твоят студ и лед няма да те защитят от магията на смъртта на Изверг така, както те защитиха от лятната магия на Лутир. Ако силата ти беше от същия калибър, както когато царуваше като зимен крал, можеше да го надвиеш с груба сила, но – тя подигравателно сви вежди – Рикр е само бледа имитация на Аравн.
– Тогава какъв късмет, че сред нашата компания е една Господарка на сенките, която има опит в битките срещу него и може да оглави атаката.
Лалакай се подигра.
– Смятате ме за глупачка? Защо да рискувам почти сигурно поражение и смърт заради кралица, която ме презира?
– Може би тя ще те презира по-малко – предложи Рикр – ако победиш нейния заклет враг и спасиш двора ѝ.
– Ами Зак? – Попитах я мразовито. – Изверг ще продължи да го преследва.
Изумрудените ѝ очи се насочиха към нейния съпруг, а между веждите ѝ се появи слаба бръчка.
– Изверг ще бъде твърде зает да си играе на крал, за да ни безпокои повече. Като изключим това, ти никога не си се опитвала да отмъстиш на звяра.
Облегнат на работната маса, Зак завъртя обсидиановия флакон, напълнен с антидот, в ръцете си.
– Не че не исках да го направя, но беше лесно да си намирам оправдания. Не ми останаха никакви оправдания. Да го оставя жив е по-опасно, отколкото да го предизвикам.
Той вдигна очи, погледът му се премести от Лалакай към мен.
– Искам да го убия. Искам сянката му да изчезне от живота ми завинаги.
Усмихнах се едва забележимо.
– Разбирам. – Лалакай постави четката за коса на плота и повдигна вежди към Рикр. – Това е, което желаеш и ти?
Намръщих се и се зачудих защо го пита.
– Това е моето предпочитание – потвърди Рикр.
– Тогава, ако трябва да рискувам живота и здравето си срещу Изверг, няма да чакам повече за обещаната ми награда. – Тя вдигна властно брадичката си. – Господарю на зимата, настоявам да изпълниш уговорката ни без повече отлагане и да ми дадеш Неумиращия дар.
Прехапах проклятие.
– Със силата на Неумиращия мога уверено да предизвикам Изверг. Тя е по право моя и повече няма да приемам извинения.
Рикр се отдръпна от пейката. Издигайки се в цял ръст, той се изправи пред Лалакай с блестящи като ледени късчета очи.
– Нашата сделка не определяше срокове, Нощен орел, нито пък разполагаш с някакви средства, с които да ме принудиш да се подчиня.
Почти се отпуснах, облекчена, че Рикр няма да споделя опасната си сила.
– Въпреки това – продължи той – даденото обещание трябва да бъде спазено. Сега ще поделя магията „Неумиращ“ при условие, че независимо от това кой ще нанесе смъртоносния удар на Изверг, аз ще бъда този, който ще погълне силата му.
– Не можеш да добавяш условия към сделката, след като тя е сключена – отвърна тя.
Устните на Рикр се изкривиха в плавна усмивка.
– Съгласен съм, че е проява на лош вкус.
Тя изсъска яростно.
– Добре.
Студен ужас прониза средата ми, но нямаше какво да направя. Рикр вече беше обещал да сподели силата си и ако не беше го направил, всички щяхме да умрем в Адската порта. Просто се надявах Рикр да знае какво прави.
Назад към част 24 Напред към част 26
