ГЛАВА 26
Бариерата на Лалакай изсвистя и тя се плъзна крачка назад, приближавайки се до Рикр. Той се премести, така че да застанат един до друг с лице към Изверг. Лейди на сянката и Лорд на зимата срещу Краля на смъртта и целия му двор.
„Изглеждаш доста по-подмладена“ – отбеляза Изверг със съскащ смях. – „Ще се наслаждавам на борбата ви, докато ви поглъщам.“
– Това ли е най-страшната ти заплаха? – Тя преметна дългата си коса през рамо. – Безкласен звяр, както винаги, Изверг. Лордовете и дамите от двора сигурно намират пълната ти липса на изтънченост за освежаваща.
– Тъкмо се канех да отбележа липсата му на интелект и уравновесеност – промърмори Рикр.
– Недостатъците му са почти неограничени.
Изверг се разсмя с писклив смях, без да се смущава от обидите им. И за това имаше основателна причина. Да го обиждаме беше всичко, което можехме да направим.
Вратът на Артеар се изви, а ушите му се завъртяха. До нас Тилиаг тропна с копита и разтвори ноздри. Вниманието му беше насочено към Изверг, а Зак измъкна от колана си флакон, отвори тапата и го изпи на глътки. Измъкна втори флакон, погълна съдържанието му, после докосна един от кристалите, окачени на врата му, и промърмори заклинание. При активирането на заклинанието по него премина трептене на светлина.
Не разполагах с никакви заклинания и отвари. Всичко, което имах, беше безкраен запас от лесно чупливи ледени копия.
„Това е твърде лесно.“ – Изверг се запъти напред, като използваше дългите си предни ръце, а смъртоносните му ръкавици звънтяха. Гладният му поглед обходи двамата му противници феи, после се вдигна към мен и Зак.
„Един от вас може да продължи напред недокоснат. Ще ви позволя да решите кой.“
Затегнах хватката си върху гривата на Артеар. Зак беше прав. За Изверг всичко беше игра.
Нещо ме блъсна отстрани. Ръката на Зак. Без да откъсвам поглед от враговете ни, посегнах и свих пръсти около неговите. Той държеше малък, твърд предмет. Измъкнах го от хватката му и той протегна ръка пред себе си. По гърба на ръката му пламна черна руна, а магията кървеше нагоре по ръката му. Сенчестият му меч се оформи, пръстите му се свиха около дръжката.
Стиснах предмета, който ми беше подал: обсидиановото шишенце с антидот.
Нямахме никакъв шанс срещу целия двор. Лалакай имаше дарбата на неумиращ, но Рикр, Зак и аз никога нямаше да оцелеем при общата атака на толкова много феи. Марцана можеше да спре нападението на съда, но тя все още беше в пещерата и едва се крепеше за живота си. Дори и да ѝ дам противоотровата, тя няма да се възстанови навреме.
Това беше невъзможно. Това беше…
Зелените очи на Зак се срещнаха с моите, свирепи и властни. Той не беше подготвен за това. Никой от нас не беше подготвен. Но готови или не, беше време да се борим – време да рискуваме всичко заради най-малкия шанс за оцеляване.
Вече бяхме оцелявали в невъзможни ситуации.
„Артеар!“ – Стиснах гривата му и хвърлих тежестта си напред. – „Пробий линията им!“
Един смъртен кон щеше да се поколебае. Дори Тилиаг щеше да се поколебае. Но Артеар беше конят на Дулахан кой знае колко дълго, носейки смъртоносната фея през векове на кръвопролития и смърт. Той никога не се беше поддавал на страха – от нахлуването в рояк въоръжени хора на конния търг до отвличането на сенчести феи от мен.
И не започна да се страхува и сега.
С ревящ крясък той се изстреля от Зак и Тилиаг, насочвайки се към притаилите се в мъглата сенчести феи. Над копитата му избухнаха пламъци, но те не се проточиха навън в горящи линии, както преди. Вместо това огънят се стрелна нагоре по краката му. С изблик на изпепеляваща топлина гривата му се възпламени в пулсиращи оранжеви и червени цветове, а зад мен опашката му избухна в струящ пламък.
Почти го пуснах, но въпреки че топлината беше болезнено неприятна, не ме изгори. Огънят се стрелкаше зад него, докато той галопираше право към група от трима феи, а аз се чувствах сякаш съм в центъра на ад, на секунди от това да бъда погълната.
Когато огромният, огнен черен жребец се насочи към тях с пълна сила, трите феи се разпръснаха.
Профучахме покрай тях. Извърнах се, за да погледна през рамо, когато се разнесе отвратителното крякане на Изверг – тогава ледът избухна нагоре, поглъщайки трите феи, които Артеар беше подгонил, преди да успеят да ни нападнат отзад.
Сякаш ледът на Рикр беше сигнал, магията избухна от всички страни и енергията на кръстовището се раздвижи от жестокото отприщване.
– Не забавяй ход! – Извиках. – Трябва да стигнем до Марцана!
Артеар се протегна, огънят изригна над копитата му. Земята се разтресе, опасно нестабилна. Галопирането през блатото беше лудост, но ако забавим ход, никога няма да успеем да се върнем навреме, за да помогнем.
Магията премина през Артеар и през тялото ми. Мъглата се сгъсти, мъхестата земя загуби зеленикавия си оттенък. Тя стана полупрозрачна и изведнъж се видя блестяща вода, която светеше на фона на тъмната земя. Пред нас се разстилаха криволичещи пътеки, които се провираха през лабиринта от вода и мъгла.
Артеар ни беше прехвърлил по-навътре в дебрите на феите и след като пътят ни се разкри, той се втурна напред с максимална скорост. Бумът на магията зад нас утихна, а напред блатото свършваше в пенещата се вода на реката.
Светът отново се втвърди и огънят угасна от копитата и гривата на Артеар. Като забави ход до бърз тръс, той се гмурна в реката и се понесе по течението към оврага и скритата пещера на Марцана. Скалистите стени бяха точно пред него. Почти бяхме стигнали.
Чуждо присъствие се промъкна през надигащата се енергия на реката.
В миг на тъмнина триметрово петно от черна енергия се заби отстрани на врата на Артеар. Гореща кръв се разпръсна по мен, докато жребецът изръмжа. Той се надигна, предните му крака ритнаха, когато ивицата мрак се стрелна над нас, понесе се за миг, после се стрелна към лицето му.
В ръката ми проблесна ледено копие и аз замахнах с него над главата на Артеар. Очаквах копието да премине през сенчестата ивица, но то се свърза с нещо твърдо и се пръсна. Назъбени парчета погълнаха тъмната фигура и тя падна от въздуха, за да се приземи във водата с плясък.
Артеар се завъртя, а водата се разби в гърдите му.
Още три тъмни фигури висяха на двайсетина метра във въздуха. В обгръщащите ги сенки можех да различа само тела – нещо като кръстоска между огромно водно конче и риба, със закачени нокти вместо перки. Те се носеха на място, а крилете им трептяха толкова бързо, че се размазваха, после се гмурнаха.
Каквото и да представляваха, бяха бързи.
Призовах още едно ледено копие, забих го в идващото същество и пропуснах. Нокти прорязаха ръката ми, а Артеар се дръпна, когато втори разсече рамото му. Замахнах с копието, но това беше все едно да се опитваш да уцелиш зигзагообразна бейзболна топка, която активно избягваше бухалката.
В отчаянието си хвърлих копието и отново пропуснах. Нокти се забиха в бедрото ми, когато покрай мен се стрелна друго същество. Артеар се втурна напред-назад, полуизправен, но не можеше да ги отблъсне – и понеже беше по корем във водата, не можеше да ги прогони и с пламъци.
По ръката ми пламна студ, но още едно копие нямаше да помогне. Нуждаех се от друга магия, от оръжие, различно от копие…
Гласът на Рикр изникна в главата ми, разказвайки ми за неговата магическа дарба – че с практика мога да контролирам формата на леда.
Замахнах с ръка и докато ледът се стичаше от дланта ми, се концентрирах върху формата, която исках. Оръжието придоби формата на набита тояга. Размахах го в дъга. Тъпият край се удари в едно сенчесто същество и то се гмурна в реката, замръзнало в кристално звездно петно. Останалите две същества се издигнаха нагоре, извън обсега на ръцете ми.
– Продължавай – изпъшках аз. – Ще ги отблъсна.
Артеар се завъртя, за да се върне надолу по течението. Завъртях се, като държах двете същества в полезрението си. Те ни последваха, вече предпазливо, а аз свих пръсти, очаквайки. Артеар се плисна в тясното дефиле.
Съществата ни бомбардираха с пикиране.
Извъртях ръката си навън. Стълб от отломки полетя в дива дъга, оцелвайки друго същество. То падна, а последното се оттегли в небето, а около него трептяха сенки.
Артеар се засили напред и тъмният отвор на пещерата се показа. Той се изкачи на скалите, копитата му трополяха, а аз се скрих, когато той се втурна в пещерата.
Слязох от него.
– Чакай тук.
Той се обърна към отвора на пещерата, а оранжевите му очи светеха със сила. Затичах се към пукнатината в задната част на пещерата и се промъкнах през нея. Малкият, захранван с магия фенер на Йилиар светеше меко, осветявайки дребната фигура, седнала върху купчина бродирани одеяла.
Тъмните очи на Марцана се втренчиха в мен.
– Събуди се – казах задъхано и се затичах към нея. Приклекнах и потърсих флакона. – Изпий две глътки от това.
Тя взе флакона, отвинти капачката и без ни най-малко колебание изпи две щедри глътки. Подаде ми го обратно и си пое бавно дъх. Бузите ѝ бяха вдлъбнати, черната ѝ коса – жилава, а под копринените ѝ дрехи имаше само кости. Отровата се бе отразила ужасно на организма ѝ, но отварите за детоксикация и жизненост, които Зак ѝ бе дал, преди да тръгнем, ѝ бяха помогнали. Беше по-бодре, отколкото когато я оставихме.
– Друид – прошепна тя. – Кажи ми. Загина ли Йилиар?
Гърлото ми се стегна.
– Изверг ни устрои засада в леговището на Костояда. Той уби Йилиар.
Тя се взираше немигащо напред, а очите ѝ бяха стъклени. За мой шок по лицето ѝ се разляха сълзи, които се стичаха по костеливите ѝ бузи.
– Разбрах, когато той не отговори на повикването ми. Той винаги се е отзовавал.
– Съжалявам.
– Първо брат ми, а сега най-скъпият ми спътник.
– Марцана. – Хванах слабото ѝ рамо. – Изверг и целият двор са обградили Зак, Лалакай и Рикр. Трябва да отзовеш придворните си. Те ще те послушат.
Скръбта и отчаянието се вкопчиха в нея.
– Те няма да се подчинят на слаба кралица, докато могъщият крал ги командва.
– Изверг не е могъщ. Той е просто зъл. Има ли някакъв начин да увеличиш силата си, дори временно? Всички те ще умрат и няма да остане никой, който да ти помогне да си върнеш трона.
Тя примигна бавно, а аз почти изкрещях от нетърпелива спешност.
– Ти си друид. – Погледът ѝ се спря върху мен. – Твоята енергия е мощна. Дай ми я.
– Какво?
– Дай ми енергията си. Може да е достатъчна.
Нямах време да губя време да я разпитвам.
– Кажи ми как.
– Познаваш ли… аура-сфера, както я нарича Кристалният друид?
– Да.
– Създай такава. – Тя притисна ръка към гърдите си. – Ето тук.
Да създам аура в нея? Нямах представа как да го направя, но отново нямахме време за въпроси или обяснения. Завъртях се пред нея и притиснах дланта си към гърдите ѝ. Свирепото отчаяние ме изгаряше и аз се изпълних с него.
– Над нас гърмежите се разбиват – запях, като се оставих да ме изпълни ритъмът на бойния химн. – Наоколо проблясват светкавици. Главите ни са посипани с пепел. Победата е близо!
Енергията ми заля пещерата, а очите на Марцана се разшириха.
– Защото ето, врагът осквернява с огън светите ни места, разсича домовете ни на парчета, девойките ни повечето умират.
Тънките ѝ пръсти се сключиха около китката ми, притискайки ръката ми към гърдите си. Силата ми се вля в нея. Концентрацията стегна лицето ѝ – и хищна еуфория озари тъмните ѝ очи.
– Но ние, с буря и гръм, го преследваме с плячката му и разбиваме корабите му на пух и прах. Победа, чуй нашия вик!
Гласът ми секна и аз дръпнах ръката си. Дълги секунди тя не ме пускаше – после хватката ѝ се разхлаби и аз дръпнах ръката си назад, дишайки тежко. Обхвана ме световъртеж и опрях ръка на скалната стена. Чувствах се отслабена, но и странно наелектризирана, сякаш песента ми беше засилила енергията, която ми беше останала.
– Впечатляващо, безименна. – Марцана вдигна ръце, извити нагоре. – Енергията ти е силна. Имам дълг към теб.
Изправих се на крака.
– Отплати ми се, като спасиш Рикр и Зак.
Тя се изправи на крака и измъкна сгъната дреха от кошницата със запаси. Разклати я, за да разкрие копринено наметало, преметна го през раменете си и се запъти към пукнатината. Бях по петите ѝ и се промъкнах след нея. Тя се плъзна покрай Артеар към светлия отвор на пещерата.
Една черна ивица се стрелна към входа на пещерата и се насочи право към Марцана.
Профучах покрай нея, а в ръката ми се сгъстяваше лед. Вместо грубо копие или обемиста тояга се оформи кристален меч, чието острие проблясваше като бръснач. Промуших го във въздуха. Той удари сенчестото същество в самия център. Над него избухна звездна експлозия, която мигновено се разпадна и разби съществото.
Във въздуха затанцуваха искрящи кристали. Марцана се обърна наполовина, а деликатните ѝ вежди се извиха.
– Виждам, че моят пазител е способен. Да продължим към мръсния узурпатор.
Погледът ѝ се стрелна към носещите се парчета лед, после се върна към мен. На устните ѝ се появи слаба усмивка.
– Прокарай пътя, друиде на Остриетата и песните (Блейдсонг).
Назад към част 26 Напред към част 28
