Анет Мари – ДВА ПЪТИ ПРЕЗРЯНАТА ГОСПОДАРКА НА СЕНКИТЕ ЧАСТ 3

ГЛАВА 2

– Добре дошла във „Врана и чук“, госпожице Ориен.
Мъжът от другата страна на бюрото протегна ръка към мен и аз неохотно протегнах своята. Той сграбчи ръката ми със силни, топли пръсти.
– Дариус Кинг – представи се той с дълбок, приятен глас. – Приятно ми е да се запозная с вас.
Беше красив мъж в началото на петдесетте, със соленочервена коса, къса брада и очарователно, странно излъчване – и задействаше всякакви предупредителни камбани. Инстинктите ми нашепваха, че е опасен, и обикновено бяха прави.
Погледът ми се отклони встрани, като само за секунда остави възрастния мъж, за да погледне към по-младия мъж в офиса с нас.
Агент Кит Морис се усмихваше, но в езика на тялото му имаше лека разлика в сравнение с времето, когато за първи път влязохме в гилдията. Той не беше напрегнат или нервен, но беше по-бдителен. Внимателен. Съсредоточен върху човека, който ми подаваше ръка.
Освободих пръстите си и студеният ми поглед се впи в ясните сиви очи на мъжа.
– Сейбър – прошепна Морис. – Престани да зяпаш новия си гилд майстор.
Не отговорих. Не спрях и да се взирам. По-добре да не показвам слабост пред човека, който щеше да поеме контрола над живота ми.
Дариус потъна в стола си.
– Седнете, госпожице Ориен, агент Морис.
Спуснах се на ръба на възглавницата на един стол. Под сакото си усетих леко дръпване, тъй като Рикр, под формата на норка, коригира хватката си върху блузата ми.
Морис зае мястото до мен.
– Сейбър е малко бодлива – каза той, сякаш не бях на два метра от него и не слушах всяка дума – но е като мил кактус. Ще те заколи само ако се опиташ да я прегърнеш.
Дариус сви пръсти, китките му се опираха на бюрото.
– Бодливото не е нищо ново в тази гилдия. Колко знаеш за „Врана и чук“, госпожице Ориен?
– Името – отвърнах голословно. – На долния етаж има кръчма. А това е гадна част на града.
– Любим кактус – прошепна сценично Морис на Дариус, сякаш се опитваше да го убеди.
Устните на Дариус потрепнаха в слаба усмивка.
– Това място е доста подходящо за нашите членове. Агент Морис смята, че и на вас ще ви пасне.
– Защото съм бивш затворник?
– Защото не се впечатляваш от авторитети.
Колко наблюдателно от негова страна. Разкрих зъбите си и се усмихнах.
– Не обичам да играя по чужди правила. Те винаги ме прецакват.
Морис въздъхна тежко.
Дариус ме изучаваше и аз му отвърнах с поглед, очаквайки реакцията му. В очакване да видя какъв ГМ е той – и какъв ще бъде следващият ми ход. Дали ще се разгневи? Да ме постави на мястото ми? Да ме сплаши и да ме накара да се подчиня?
– Разбирам неприязънта ти към правилата – каза накрая той – но за да станеш член на моята гилдия, ще трябва да спазваш няколко. Като се има предвид потенциално смъртоносната магия на друида, моят приоритет е безопасността на хората от гилдията ми.
– Смяташ, че мога да навредя на другите членове?
Той отново ме прецени.
– Първото правило на „Врана и чук“ е „не удряй пръв, но винаги отвръщай на удара“.
Веждите ми се повдигнаха.
– Нека отгатна. Това правило няма да важи за мен.
– Прилага се за всички, включително и за теб. Няма ситуация, в която човек да няма право да се защитава. Въпреки това като един от най-могъщите митици в гилдията имаш отговорността да обмислиш подходящото ниво на сила, която да използваш срещу другите.
Пръстите ми се плъзнаха в джоба и се свиха около ножа. Не бях свикнала да ме причисляват към силните. Нима не бях слаба вещица, която нямаше нищо друго освен ножче за защита?
– Третият ни офицер, Феликс Адамс, ще контролира рехабилитацията ти. Като начало ще имаш срещи с него два пъти седмично тук, в гилдията, и месечни срещи и с трима ни. Също така ще бъдеш задължена да присъстваш на редовните месечни срещи на гилдията.
Два пъти седмично? Не ми се беше налагало да се срещам толкова често с надзирателя си от първите две години след излизането ми от затвора.
– Агент Морис посочи, че искаш да продължиш да живееш в сегашната си резиденция близо до Кокитлам? – Попита Дариус.
– Това е организация с нестопанска цел за спасяване на животни – обясни Морис. – Сейбър отделя доброволно почти цялото си свободно време за управлението на спасителната служба.
– Аз не я управлявам – поправих го аз. – Просто помагам.
– Нямам нищо против да продължиш да живееш там, при условие че присъстваш на всичките си срещи с Феликс – каза Дариус. – Според изискванията на МПД обаче жилището ти ще бъде обект на кратки проверки от страна на рехабилитационния ти ръководител.
– Колко кратко? – Попитах.
– Един час.
Морис кръстоса глезените си.
– Достатъчно време, за да скриеш тяло.
Хвърлих му невярващ поглед, след което отново се съсредоточих върху Дариус.
– Още нещо?
Дариус се облегна назад, а сивият му поглед беше изпитателен.
– Феликс ще бъде твоят ръководител по рехабилитацията, но на всеки гилдиант тук е назначен и ментор – офицер, при когото може да се обръща с въпроси и притеснения. Наставникът им отговаря и за отговорностите, обучението и дисциплината на подопечния им в гилдията.
При думата „дисциплина“ се напрегнах.
– За да запазим членството ти в гилдията възможно най-отделено от рехабилитацията ти, Феликс няма да се дублира като твой ментор. Вместо това…
Едно потропване на вратата на кабинета го прекъсна.
– Влез – обади се Дариус.
Вратата се отвори и вътре влезе мъж – висок, атлетичен, с разрошена медночервена коса и щедро поръсена с лунички светла кожа. На лицето му проблясна усмивка, когато сините му очи се спряха на мен.
– Това ли е новакът? – Той заобиколи стола ми и се настани на ръба на бюрото пред мен. – Не е това, което очаквах.
Веждите ми се вдигнаха.
– Госпожице Ориен – каза Дариус – това е Аарон Синклер, нашият четвърти офицер. Той ще бъде твой наставник във „Врана и чук“. Той ще ти помогне да се установиш в гилдията.
Аарон отново се усмихна.
– По скалата от едно до зле, колко силен друид си?
– Да – отговори Арон.
Стиснах устни – и преди да успея да измисля отговор, пулсация на трескаво-студена сила пулсира откъм страната ми, където се криеше Рикр. Леден студ обгърна стаята и по всяка повърхност се образува гъста слана, която ни обгърна в ярко бяло. Тримата мъже се сковаха, когато субарктическият въздух заискри.
„Рикр“ – тихо му направих забележка аз.
„Ще изложа всички начини, по които тази шарада на правосъдието е обида, когато имаме свободно време“ – отвърна той. – „Освен ако не ми разрешиш да ги замразя в този момент?“
Шокираното издишане на Аарон изпъшка в бяло, очите му се разшириха.
– Уау.
Морис се обърна към мен и очите му бяха още по-широки, но не от шок.
– Сейбър, има един криомаг, който наистина трябва да смажеш с ледена магия на феите. Това е предсмъртното ми желание. Моля те.
– Ти умираш? – Попита го Аарон.
– Ще умра от щастие, когато тя превърне агент Парк в мънички, малки кристалчета Винсънт.
Дариус прочисти гърлото си и когато се обърнах, инстинктите ми се разпалиха, онова усещане за опасност се върна за миг.
– Госпожице Ориен, „Врана и чук“ е гилдия на вторите шансове. Ти не си първата бивша затворничка, която се присъединява, и сред нас ще намериш поправени мошеници, престъпници, смутители на реда, магнити за проблеми и други. Много от членовете са груби по краищата. – Той седна напред на стола си, вниманието му беше приковано към мен като неумолима преса на острие. – Няма да си единствената, която е отбранителна, агресивна, антиавторитетна или провокативна.
Срещнах погледа му.
– Тук има митици, които споделят подобен на твоя произход. Начинът, по който ще реагираш на тях, ще определи дали ще станат спътници и довереници, или противници.
Отворих уста, за да отвърна, че това ще се определи от начина, по който те ще реагират на мен, но се поколебах. Дали това беше нещо от рода на „реагиране с подходяща сила“, за което той спомена?
Дариус се облегна назад.
– Аарон, защо не направиш кратка обиколка на госпожица Ориен? Това ще е достатъчно за тази вечер. Можем да я представим подобаващо на следващата среща.
– Разбира се. – Аарон се отдръпна от бюрото. – Хайде, Сейбър.
Изправих се на крака и когато нивото на очите ми се доближи на сантиметри от това на новия ми ментор, той примигна изненадано, застигнат от това колко съм висока. Студът по ризата му вече се беше разтопил и от тениската му излизаше слабо съскане на пара.
С последен поглед към Дариус излязох навън.

***

Извън кабинета на Дариус имаше по-голяма стая, пълна с пет бюра в различно състояние на безпорядък. Аарон влезе в крачка с мен, докато се насочвахме към вратата в далечния край на стаята. Усещах погледа му и когато погледнах към него, открих, че любопитните сини очи ме сканират.
– Само да знаеш – каза той – че всички в гилдията обичат да говорят, което означава, че всички знаят, че ще имаме друид.
Устните ми изтъняха. Какво бях аз, колекционерска картичка?
– Но никой извън ръководството на гилдията не знае, че си тук за рехабилитация – добави той.
Спрях. Той направи още една крачка, после се завъртя с лице към мен.
– Ще им разкажеш ли за криминалното ми досие? – Поисках да знам. – Знаеш ли какво съм направила?
– Преди десет години си убила леля си, която те е малтретирала. – Той повдигна вежди. – Но в наши дни не убиваш хора, нали?
Мисълта ми прехвърли последните две седмици.
– Не.
Той ме погледна с присвити очи.
– Току-що се поколеба?
– Не.
– Сигурен съм, че се поколебала.
– Ще ме развеждаш ли или не?
Той бутна вратата и откри къс коридор.
– Както и да е, от теб зависи какво искаш да споделиш за миналото си.
Това малко разкритие се въртеше в главата ми, докато Аарон ме водеше надолу по стълбите към второто ниво. Той говореше, разказваше ми за общото работно място, което заемаше по-голямата част от етажа, но аз не можех да се съсредоточа.
Повечето митици тук не знаеха, че съм убиец. След опита ми в стария ми завет знаех, че няма как някоя нормална гилдия да приеме убиец, дори и да съм играла мило години наред. Бях се подготвила да използвам репутацията си и заплахата от насилие, за да сплаша новите си съгилдийци и да ги накарам да ме оставят на мира – но без статута си на бивш затворник, който да ме саботира, имах ли шанс да бъда приета тук? Ако играех „мила Сейбър“, можех ли да се впиша?
Все още дъвчех тези въпроси, докато Аарон ме водеше надолу по поредното стълбище. Когато влязохме в кръчмата на главния етаж, ме заляха разговори. Тъмните греди и облицованите с дърво стени придаваха на заведението интимна атмосфера, подкопана от общата атмосфера на изтърканост. Нямах нищо против това.
Но имах против начина, по който десетки очи се обръщаха към мен, наблюдавайки с интерес всяко мое движение. Бяха се появили още повече хора, откакто пристигнах с Морис преди трийсетина минути.
Аарон или не забелязваше, или не се интересуваше, че всички ни наблюдават. Той ме поведе към дългия бар, който се простираше в задната част на заведението, и ми подаде стол.
– Седни – каза той. – Поръчай си питие. Аз ще се върна веднага.
Плъзнах се на стола, осъзнавайки, че погледите следят всяко мое движение. Адреналинът нахлу във вените ми. Тук имаше повече от двадесет митици и не ми харесваше, че са зад гърба ми. Поне не се виждаше барман, така че не се налагаше да се мъча да отказвам питие. Сякаш точно сега щях да притъпя разсъдъка си.
Разговорите отново се засилиха и сред бъркотията от гласове долових няколко пъти думата „друид“. Явно ме бяха определили като новия член на гилдията.
С бодване на нокти Рикр се измъкна от предната част на сакото ми и скочи на бара. Въздъхна свирепо, разтърси дългото си, белокосместо тяло, после седна на хълбоците си и се загледа наоколо. Сега всички се взираха във феята, вместо в гърба ми, но аз не се чувствах по-малко напрегната.
– Това ли е нейният познат? – Попита някой, а гласът му се носеше твърде отчетливо.
– Мислех, че е друид.
– Не би ли трябвало да има силни познати?
Мустаците на Рикр потрепнаха.
„Каква е твоята преценка, гълъбче? Да отприщя ли зимен кошмар върху тази гилдия?“
Подпрях се с лакти на плота на бара, за да се вслушам в разговорите зад мен.
„Изкушаващо, но не.“
Незабавното му разочарование беше очевидно.
„Достатъчно се прояви“ – добавих аз. – „Защо демонстрираш силата си? Това не е обичайният ти стил.“
По душа той беше хищник от засада, който винаги показваше най-слабото си лице до последния възможен момент.
Той размърда козината си в знак на раздразнение.
„Отнасят се с теб като с просител, който се моли за снизхождение, но именно не трябва да се смилят над теб.“
– Те се нуждаят именно от твоята милост – поправих го с тихо мърморене. – Не моята.
„Сега ти си моя съпруга. По въпросите на човечеството аз съм твоето оръжие, което трябва да владееш.“
Слаба усмивка изкриви устните ми. Преди броени часове двамата с Рикр бяхме завършили простата, но мощна магическа церемония, за да ме направи негова съпруга, обвързвайки ни за цял живот – е, за моя живот. Той беше безсмъртен.
„Означава ли това, че когато става дума за феи, аз съм твоето оръжие?“ – Попитах аз.
Той се усмихна, показвайки малките си, остри като бръснач зъби.
„Точно така, гълъбице.“
Прокарах пръсти по плота на бара, после се обърнах рязко. Когато погледът ми обходи двете дузини митици в кръчмата, половината от тях погледнаха настрани, преструвайки се, че не ме гледат. Другата половина продължиха да гледат, без да се срамуват или открито да предизвикват.
Обърнах се обратно към Рикр и забарабаних по-силно с пръсти. Тъй като тези хора не знаеха за миналото ми, за мен беше логично да играя „мила сабя“. Ако се държах топло, весело и някак глупаво, те щяха да загубят интерес към мен. Щях да изчезна на заден план, конфликтите щяха да бъдат избегнати, преди да са започнали. Дори факторът рядкост, че съм друид, щеше да се изчерпи, ако бях достатъчно безвкусна.
Ноктите ми заскърцаха бързо по дървото.
„Не искам да бъда мила с тези хора.“
„Разбира се, че не“ – отвърна Рикр. – „Защо да си?“
– Доста е секси – отбеляза един мъжки глас измежду разни митици. – Камерън, трябва да я поканиш на среща.
– Как мислиш?
– Тя има крака километри, човече. Трябва да…
Обърнах се отново. Не можех да разбера коя група мъже е обсъждала предимствата ми, така че прехвърлих блясъка си върху всички тях. Този път по-малко хора погледнаха встрани. Предизвикателството беше по-силно.
Когато лаконичната готовност сграбчи гърдите ми, осъзнах защо не можех да се накарам да играя мило. Приемайки силата си на друид, аз се бях отказала от „милата Сейбър“. Тя беше родена от несигурността, от убеждението, че никой няма да приеме това, което съм в действителност. Страхувах се, че ще бъда в противоречие с целия свят. Да бъда изгнаник. Да бъда напълно, напълно сама.
Но сега?
Погледнах Рикр и устните ми се повдигнаха в слаба усмивка. Преди той да успее да реагира, погалих нежно косматата му глава.
Мустаците му се размърдаха от объркване.
„Гълъбице?“
„Благодаря ти“ – казах му аз. Преди винаги бях предпазлива да му казвам тези думи, но сега бях негова съпруга. Връзките между нас бяха много по-дълбоки от дълговете.
Отблъснах се от стола си и се извърнах. Всеки чифт погледи се насочи към мен, когато се изправих пред кръчмата.
– Ако продължавате да ме гледате, ще започна да издълбавам очни ябълки.
Тишината натежа в стаята след категоричната ми, ледена декларация.
После се чу друг глас, изпълнен с насмешка.
– Ти и какъв нож?
Не видях кой беше говорил, но това нямаше значение. Ръката ми се насочи към джоба, в който се намираше ножът ми. Но ножът беше оръжие за борба с хора, а не с митици.
Затова вдигнах другата си ръка. Руната на китката ми пламна студено и с проблясък на синя светлина в ръката ми се оформи четириметрово ледено копие, чието кристално острие се насочи към митиците.
– С това.
Този път мълчанието им беше от изненада, всички погледи бяха вперени в блестящото копие. Погледнах ги още миг, след което замахнах с копието. Всички настръхнаха, когато то се удари в стола ми и се взриви в ледена звезда.
Рикр скочи на рамото ми. Когато тежестта му се настани до яката на сакото ми, аз преминах покрай назъбеното ледено образувание и се насочих към вратата. Бях приключила с това. С тях. С всички тези глупости. Щях да се появя на рехабилитационните си срещи. Щях да присъствам на месечната среща на гилдията. Но това беше всичко.
Морис беше казал, че това място може да бъде дом за мен, но аз не исках дом. Вече имах такъв.
Когато се запътих към вратата, кожата ми настръхна предупредително. Погледът ми се насочи наляво. Там, почти незабележим на стълбището, с едно рамо, подпряно на стената, и кръстосани ръце, стоеше моят наставник Аарон Синклер.
Дали той е чакал там през цялото време? Дали нарочно ме беше оставил сама в бара, за да провери реакцията ми по същия начин, по който бях проверила Дариус по време на срещата ни?
Горната ми устна се сви и се втурнах през вратата в хладния нощен въздух.
Не се нуждаех от дом тук. Спасителният център беше моят дом, а тези хора и техните съждения можеха да горят в ада, колкото и да ми пука.

Назад към част 2                                                    Напред към част 4

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!