Анет Мари – ДВА ПЪТИ ПРЕЗРЯНАТА ГОСПОДАРКА НА СЕНКИТЕ ЧАСТ 7

ГЛАВА 6

Тори постави чаши с изстиващо кафе пред мен и Зак. Аарон, Кай и Езра се бяха отдалечили и заеха места в противоположния край на бара. Нашият ъгъл беше толкова уединен, колкото можеше да се очаква в малка кръчма с още двайсет души.
Тори се подпря с ръце на плота.
– Откъде познаваш Зак?
– Ние… се запознахме като тийнейджъри и наскоро отново се срещнахме – казах аз. Толкова хубаво, просто обяснение за една от най-тежките травми в живота ми. Обърнах се към Зак, надявайки се Тори да разбере намека. – Каза, че имаш нужда от помощ.
Той почука неспокойно с пръсти по плота на бара.
– През нощта, когато се върнахме от Адската порта, си тръгнах, защото Еко ме извика.
– Еко? – Попитах безучастно.
Очите на Тори светнаха от любопитство.
– Имаше ли нещо общо с дуела?
Зак се намръщи.
– Какъв дуел?
– Дуелът между дракона и химерата, на който трябваше да бъдеш съдия – каза Тори. – Причината да пропуснеш рождения ден на Езра.
– А, това. – Зак вдигна чашата си към устата. – Измислих си го.
Лицето на Тори потъмня като гръмотевичен облак.
– Защо, по дяволите, излъга?
– Защото ловувах феен убиец, който крадеше сърцата на хората от живите им тела. – Той отпи от кафето си. – Истината можеше да провали празника ти.
– Крадец на сърца? – Промълви тя невярващо, после поклати глава. – Както и да е. Хвана ли феята?
– Тя е мъртва.
Той не спомена ролята ми в проследяването и убийството на Дулахан, а аз не проговорих.
– Еко ли е феята? – Попитах, като насочих разговора обратно към настоящия проблем, какъвто и да беше той.
– Да. – Зак прокара пръст по ръба на чашата си. – Обаждането му беше спешно, но той замълча, преди да се свържа с него. Лалакай и аз се разделихме. Аз отидох на неговата територия, а тя отиде да провери при други феи в района. Никъде не можах да го открия, а той не отговаря на повикването ми.
– Не каза ли, че Еко има навика да изчезва за месеци? – Попита Тори.
– Да, но не и когато ме иска за нещо.
– Предполагам… – Прекъсвайки, когато един клиент се приближава към бара, тя ни помаха бързо за сбогом, докато отиваше да вземе поръчката им.
Завъртях чашата си с пара в бавен кръг, като въртях дръжката по посока на часовниковата стрелка.
– Научи ли Лалакай нещо от другите феи?
– Не знам – изръмжа Зак – защото и тя изчезна.
Чашата ми спря.
– Чувала ли си нещо за феите Гардал’кин?
Рикр ги беше споменал веднъж преди това, описвайки ги като „страховита смесица“ от воини, които са си извоювали място чрез кръвопролития и жестокост.
При кимването ми той продължи:
– От девет години съм в добри отношения с Двора на сенките, но никога не съм го посещавал без Лалакай. Трябва да поговоря с тях, за да разбера къде и кога е изчезнала, и да видя дали знаят нещо за Еко, тъй като териториите им имат обща граница.
– Значи искаш аз и Рикр да отидем с теб, за да се уверим, че Съдът на сенките няма да те изяде жив?
– Да.
Дори без да разкрива истинската си самоличност, Рикр можеше да бъде плашещ. А с моята аура-сфера, която увеличаваше силата му, само той можеше да накара двора на феите да се замисли дали да го нападне.
– Ще трябва да обсъдя това с Рикр – казах аз.
Погледът на Зак се плъзна между очите ми.
– Прие ли предложението му да станеш негова съпруга?
– Да.
Изражението му не се промени, не разкриваше нищо. Той отпи дълга глътка кафе.
– Ти ли шофира до тук?
– Взех такси. – Бях изоставила счупения си пикап на обществен паркинг и докато се върна за него, вече го бяха изтеглили. Като се има предвид, че струваше по-малко от таксите за конфискуване, се замислих дали да не го поискам.
– Ще те закарам до вкъщи. Хайде.
При думата „вкъщи“ в гърдите ми се разпространи стягане, а чувството беше също толкова лишено от логика, колкото и всичките ми други емоционални реакции тази вечер. Без да казвам нищо, го последвах до вратата.
Не знаех как да се държа в обкръжението на съгилдийниците си, а се оказа, че не знам и какво да правя със себе си в обкръжението на Зак. Бях пълна бъркотия.

***

Дъждът барабанеше по покрива на конюшнята, докато аз се подпирах на вратата на бокса. Не се криех, сама по себе си. Просто не исках да седя в апартамента си, докато Зак използва душа ми. Нямаше друга причина.
В другия край на бокса стоеше кобила, която бях разгледала в загражденията на търга, и нервно подръпваше уши към всеки звук. Доминик беше купила кобилата, както и още пет коня. По-голяма спасителна организация беше купила други десет, включително и този, който не можехме да си позволим, който делеше един бокс с ергенската кобила. За последен път бях видяла хапещия кон в голям заграден двор, пълен с коне, които трябваше да бъдат натоварени на камионите за кланицата.
Издишах грубо, опитвайки се да не мисля за това. Нищо друго не можехме да направим, макар че изкушението да изгорим целия търг до основи беше силно. Или още по-добре – да изгорим фабриките за месо.
Вихрушка от позната магия прониза сетивата ми. Обърнах се.
Тежкото наметало на Рикр се развяваше около краката му, докато той се плъзгаше спокойно по коридора на конюшнята. Бялата му коса блестеше като лунна светлина, а късите му златни рога проблясваха в острите луминесцентни лампи над главата.
Примигнах пред красивото му, неземно лице, когато спря пред мен. Сини знаци, част от магията му на неумиращ, се спускаха по лявата страна на лицето му като блестящи татуировки.
– Гълъбице – промърмори той с тихия си, равен глас.
Отново примигнах.
– Защо си в тази форма?
Той разпери ръце и широките ръкави на наметалото му се развяха.
– Тази форма не ти харесва ли?
– Не. И не си прави труда да ловиш комплименти – добавих сухо. – Егото ти не се нуждае от моята помощ.
Той прибра ръцете си в противоположните ръкави на наметалото си.
– Отдавна ме избягваш. Това ми се стори най-простият метод да си осигуря пълното ти внимание.
Разбира се, че щеше да забележи, че го избягвам.
– Не би ли трябвало да се криеш от други феи?
– Тази измама не е толкова важна сега, когато си заявила тази територия. Твоето господство над енергиите тук прикрива присъствието ми, дори в тази форма. – Той повдигна тънка вежда. – Но нека не се отклоняваме от темата.
Облегнах се на вратата на конюшнята и скръстих ръце.
– И каква е тази тема?
Той ме погледна остро.
– Искането на Зак – промълвих аз. – Какво мислиш?
– Територията на Гардал’кин не е територия, в която бих влязъл случайно. Те поддържат зловеща репутация, а Съдът на сенките включва най-могъщите и амбициозни сред тях.
– Ако те се обърнат срещу Зак, би ли могъл да се бориш с тях?
– Да, да се бия. Да ги победя? Не в сегашното ми състояние. – Слаба усмивка озари бледите му лазурни очи. – В разцвета на силите си щях да се наслаждавам на тяхното страхливо покорство. В тази епоха обаче аз съм само един осакатен старец, който обича да си спомня за славните си дни.
– Старец – издекламирах аз. Лицето му беше неостаряващо и съвършено. Не изглеждаше по-възрастен от мен.
С тропот на копита кобилата провря глава през V-образния отвор на вратата на бокса. Ушите ѝ се насочиха към Рикр, ноздрите ѝ работеха, докато се опитваше да определи що за странно същество може да е той.
– Въпреки това – продължи той – те няма да ме обиждат излишно. Вече не съм Зимен крал, но си оставам Господар на зимата.
Разтрих шията на кобилата.
– И не можеш да бъдеш убит.
– Предимство, за което не е нужно да ги предупреждаваме.
Обърнах се към кобилата и махнах малко слама от гривата ѝ.
– Какво мислиш, че трябва да направим? Да помогнем ли?
– Мнението ми е без значение. Какво искаш да направиш?
Стиснах устни и се заиграх с гривата на кобилата, като прокарах пръстите си. Отделих три кичура и започнах да ги сплитам.
– Сейбър.
Продължих да сплитам.
– Сейбър.
Като се задъхвах, оставих плитката и се обърнах назад.
Рикр ме погледна пронизващо.
– Няма да взема това решение вместо теб, гълъбице.
– Но ти разбираш опасностите по-добре от мен – изтъкнах аз, чувайки нотката на отчаяние в гласа си. – И ти ще поемеш големите рискове, а не аз. И от теб зависи дали дължиш услуга на Зак за това, че ти е помогнал срещу Лутир.
– И все пак ти трябва да решиш – каза той неумолимо.
Зъбите ми стиснаха долната ми устна. Страхувах се, че ще заеме тази позиция. Исках той да реши за нас двамата. Аз не исках да решавам. Не бях сигурна, че мога да го направя.
Обърнах гръб на феята за втори път и опрях чело на стълба между кабинките.
Не ми пукаше за Лалакай, но не тя беше тази, която молеше за помощ. Зак беше, а през последните две седмици той ми беше помогнал по начин, който едва ли бих могла да изразя количествено. Не само че бе рискувал живота си, като се бе изправил срещу Лутир, но и бе до мен при всяка крачка към Адската порта и болезнените открития за родителите и детството ми. И беше направил всичко това, докато аз го обвинявах, мразех, отхвърлях и го третирах като физическа и емоционална боксова круша.
Майната му, бях ужасен човек.
От друга страна, подкрепата на Зак през последните няколко седмици не заличаваше миналите му действия. Той ме беше предал и ме беше оставил мъртва. Разбирането ми за случилото се преди десет години имаше съществени пропуски, но той нито веднъж не бе отрекъл нито един от тези факти. Дали момчето, което ме беше съсипало, заслужаваше помощта ми? Да правя услуги на човека, който ме беше наранил толкова дълбоко, ми се струваше като предателство към петнайсетгодишното ми аз и неговото страдание.
Очите ми бавно се отвориха, разфокусирани и отдалечени. Разсеяно прокарах език по устните си, спомняйки си усещането от устата на Зак – и колко различно се чувствах от целувката му като тийнейджърка. После ръката ми се премести в джоба.
Плъзнах пръсти между пластовете плат и ги прокарах по издълбаното с руни лице на медальона от речен камък. Бях го открила в дома на детството си, но по-късно го изгубих. Зак го беше намерил по някакъв начин и ми го беше оставил, преди да изчезне за три дни.
Палецът ми прокара пръст по руната. Докато не слагах медальона на врата си, магията му щеше да остане неактивна. С носенето му не постигах нищо, особено след като бях приключила със скриването на друидската си сила от света, но въпреки това го слагах в джоба си всеки ден.
Извадих ръката си от джоба и се обърнах към Рикр.
– Ще му помогна.
Той кимна, без да е изненадан.
– Нямаш ли нищо против? – В гласа ми се прокрадна несигурност. – Така ли би решил?
– Аз? – Древен, безпощаден хлад проникна в бледите му очи. – Предупредих те и преди, че не съм доброжелателно същество, гълъбице. Бих оставил Лалакай на гибелта ѝ, бих запазил дара на Неумиращия и бих взел за свой съпруг друида заедно с теб.
Очите ми се разшириха.
– Ако обаче ми дадеш разрешение да го погълна, това също би било приемливо.
Преглътнах лек прилив на гадене.
– Изборът е твой – заключи той, устните му се изкривиха, а очите му омекнаха – и по този начин ще се посветя на изпълнението на желанието ти.
– Нямаш нищо против?
– Ни най-малко, гълъбче. – В погледа му се запази намек за онзи първичен хлад. – Моят ред ще дойде.
Преди да успея да попитам какво има предвид, над него се завихри синя светлина. С изблик на леден въздух той се превърна в ястреб. Размахвайки криле, той се издигна нагоре и премина през покрива, сякаш беше направен от дим.
Миг по-късно ботушите му удариха по бетонния под. Зак се появи и тръгна към мен. Носеше чисти дънки и тениска, която прилепваше по мускулестия му торс. Косата му беше влажна и с хавлиена кърпа от скорошен душ, а тъмните кичури падаха през очите му.
Слаба топлина се пробуди дълбоко в сърцето ми при вида му, при спомена за поглъщащата му целувка.
Не знаех какво искам от него. Не знаех какво съществува между нас, тази странна връзка, която се бе оформила през последните седмици. Миналото ми ме приковаваше в една тъмна празнота, в която не виждах накъде да поема. Как да продължа напред? Как да се отпусна?
И какво трябваше да пусна?
Това, което знаех без съмнение, беше, че имам нужда от Зак точно сега. Дали защото беше неразривно свързан с миналото, с което тепърва трябваше да се сблъскам, или по някаква друга причина, не бях сигурна, но имах нужда от него.
И той се нуждаеше от мен.
Той се спря на една дълга крачка от мен, а зелените му очи търсеха моите. Можех да видя как по-младата му версия се наслагва върху тази на възрастния, как минало и настояще се преплитат.
Изпуснах мек дъх.
– Кога тръгваме?

Назад към част 6                                                     Напред към част 8

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!