ГЛАВА 8
– Разкажи ми за Еко.
Зак ме погледна, после отново се съсредоточи върху шофирането. Първият час от пътуването ни на север минаваше по живописната магистрала, а аз прекарах по-голямата част от него, загледана през прозореца в развълнуваните води на Хау Саунд. След като минахме през град Скуамиш, той насочи пикапа към тесен черен път, който минаваше през гъсто залесени долини.
Вече бяхме оставили асфалта зад гърба си и се движехме по черен път. Сивите облаци висяха ниско в небето, разливаха се към върховете на дърветата, а вихри от мъгла се носеха по пътя като облаци, паднали на земята.
– Познавам Еко още от дете. – Ниският глас на Зак се смеси с шума на пътя. – Територията му е на север от старата територия на Бейн, така че в известен смисъл бяхме съседи.
– Приятелски съседи? – Попитах съмнително.
– Не бих нарекъл Ехо приятелски настроен тип. Той е труден за разчитане, дори за феи. – Той барабани с пръсти по волана. – Не съм сигурен какво да кажа за изчезването му. Той е от онези феи, с които никой не си играе, така че какво се е случило? Дори Изверг се отнасяше с уважение към него.
Непознатото име звучеше изключително славянски, като „из-верг“ с прегънато Р.
– Кой?
– Хм? О, партньорът на Бейн – фея, господарят на смъртта. – Той се усмихна. – Изверг никога не разкриваше истинското си име, затова Бейн му даде прякор. На руски това е „дявол“.
Като си спомних огромния звяр чакал, който беше убил Декс, феения партньор на баща ми, си помислих, че „дявол“ звучи като точно име.
– „Господар на смъртта“ титла ли е?
– Майстор е рангът под лорд или лейди.
Декс се беше нарекъл майстор на огъня, което означаваше, че Зак и аз сме се класирали по-високо от предшествениците си по отношение на феени партньори. Погледнах през рамо към задната седалка, където Рикр се беше свил във формата на котка, здраво заспал – или поне така изглеждаше.
Зак намали скоростта на пикапа, когато минахме през особено гъст вихър от мъгла, който забулваше пътя.
– Системата им за класиране е доста свободна. Майстори са феи с особено силна магия. Лордовете и дамите са феи, които са се издигнали над другите майстори по власт, а кралете и кралиците управляват дворовете.
– Кой определя дали една фея е майстор?
Той сви рамене.
– Доколкото знам, друга фея с подобен или по-висок ранг им дава титлата. Същото е и при имената на друидите.
– А, значи не си избрал сам „Кристален друид“? – Попитах арогантно.
Той изхърка.
– Не. Всъщност това име ми даде Еко.
– Какво кара една фея да ти даде име?
– Когато направиш нещо, което ги впечатлява, те могат да ти дадат име. Или ако ги обидиш, но тогава няма да ти хареса каквото и име да ти дадат.
По-добре да се опитам да не обидя нито една фея. Ако в крайна сметка щях да получа друидско име, бих предпочела то да не е обидно.
– Колко още?
– Тридесет минути до фермата, после още пет часа на кон.
– Каква ферма?
Той не отговори веднага. Изненадана, наблюдавах как челюстта му се сковава и напрежението очертава позата му.
– Старата ми ферма – каза той накрая. – Това е най-добрият път на север към Двора на сенките и лесно място, където Тилиаг може да ме посрещне.
Състоянието на пътя се влошаваше, докато не се превърна в нещо повече от черен път. Гората беше станала по-дива, високите дървета блокираха гледката ни към планините, които се тълпяха в долината. Вдясно от нас в обратна посока към река Скуамиш се стичаше скалист поток, а водата се пенеше и белееше.
Погледнах през предното стъкло.
– Само на мен ли ми се струва, или пътят свършва?
– Преди десетилетия се е срутил в потока. Някога това е бил миньорски път. Има изоставено оборудване, разпръснато из горите тук.
– Как ще стигнем до фермата ти?
Той свъси вежди и завъртя волана. Пикапа зави към буйните бързеи на потока.
– Зак! – Извиках.
Колелата отскочиха по скалистия бряг, след което се врязахме във водата. Течението подтискаше колелата, но ние продължавахме да подскачаме напред, предвижвайки се през камъни, скрити точно под бързея.
Заливът беше широк само колкото пикапа и предните гуми изскочиха на суха земя. Изпуснах дъха си.
Зак ми хвърли самодоволна усмивка.
– Сега знаеш какво е усещането.
– Задник.
„Като невинен участник в твоето състезание по безразсъдно шофиране“ – изръмжа Рикр от задната седалка – „бих оценил някакво предупреждение.“
Отлепих пръсти от дръжката над седалката си.
– Откъде знаеш, че можеш да пресечеш там?
– Защото аз създадох прехода – с помощта на някои феи. Между другото, отлично си уцелила момента за въпроса си.
Намръщих му се.
Падналите листа покриваха земята, прикривайки тясната пътека, която се провираше през дърветата. Потокът прозираше през листата, докато прохода през гората не завиваше встрани от водата. Карахме още няколко минути, след което гората отстъпи място на малка долина.
Сърцето ми заседна в гърлото.
Някога долината вероятно е била буйна и красива. Но както беше сега, думата „пустош“ ми дойде наум. Околните планини бяха ярко зелени и кипяха от живот, но долината беше еднообразна, сивокафява, осеяна с обгорели скелети на дървета. Сякаш горски пожар беше обхванал долината, само че дори най-страшните пожари не убиваха всичко. Това беше нещо по-зловещо.
От Зак отново се излъчваше напрежение. Той подкара пикапа към изгорялата, прашна земя. Заливът отново се бе появил в полезрението, извивайки се през центъра на долината, а от по-близката му страна се виждаха останките на няколко сгради. Те също бяха напълно разрушени.
Пикапът спря до рушащите се останки на една ферма. Зак изключи двигателя, но не разкопча предпазния си колан. Просто седеше и се взираше през предното стъкло в гледката на смъртта.
– Какво стана? – Попитах.
Той започна, сякаш беше забравил, че съм там. С щракване на предпазния колан той бутна вратата си. Аз също се измъкнах, като туристическите ми обувки хрущяха по пепелта, покрила земята. Прокарах пръст през дебелия слой, търсейки зелени кълнове.
„Усещаш ли го?“ – Рикр кацна на рамото ми, малките нокти на сойката, в която сеше се превърнал прободоха кожата ми. – „Земята е мъртва. Дори и най-издръжливото стръкче трева няма да пусне корени в тази земя за много сезони напред.“
Затворих очи, но единственото, което сетивата ми на друид долавяха, беше кухата, празна нотка на смъртта. Каквато и да е била енергията тук преди, тя беше заглъхнала.
„Не бива да се задържаме тук.“ Той разпери крилата си. – „Ще се запозная с района. Обади ми се, когато си готова да продължиш нататък.“
Кимнах, а той излетя и се издигна на север. Протегнах ръка назад в пикапа и извадих две леки туристически раници от задните седалки. По-голямата туристическа раница за нощни преходи седеше на пода, натъпкана с принадлежности за една седмица в храстите. Надявах се, че няма да имаме нужда от нея.
Като натоварих раницата на гърба си, заобиколих пикапа. Зак стоеше до почернялата предна веранда на къщата и гледаше към нея. Ходих по пепелта и спрях до него, по-близо, отколкото бих застанала обикновено.
Предложих раницата му. Той я преметна през едното си рамо, след което продължи да се взира в отломките. Изчаках.
Гърдите му се издигаха и спускаха с дълбоко дишане.
– Преди около година вбесих една магьосница на тъмните изкуства, когато задигнах един митичен тийнейджър, когото магьосницата планираше да направи свой чирак.
Спомних си какво беше казал за обвиненията в отвличане в досието му в полицията – беше спасявал митични тийнейджъри от улиците на Ванкувър.
– Магьосницата беше стара и могъща и разполагаше с цяла мрежа от митични измамници, които изпълняваха поръчките ѝ. Да си създадеш враг срещу нея беше глупаво, но… – Ръцете му се стиснаха и разтвориха. – Никой не ме спаси от Бейн. Не можех да позволя същото да се случи и на това момиче.
Пръстите ми тръгнаха към него, но се спрях. Ами ако той не иска да го докосвам?
– Изпратих момичето в чужбина и се укрих. Мислех, че магьосницата ще забрави за мен. Докато ме нямаше, тя намери долината, проби защитите ѝ … и направи това.
– Направи го, за да те накаже? – Прошепнах.
– И за да ме привлече. Разбрала е, че ще се върна, за да я убия. И беше права. – Той се загледа в разрушенията. – Но това не промени нищо. Не върна това място.
– Тук ли живееха и другите деца, които спаси? – Попитах тихо.
– Да, те се задържаха тук няколко месеца, понякога и повече, след което се преместваха, когато бяха готови. Няколко по-възрастни „спасители“ ги управляваха. Аз не съм направил много, освен да ги доведа тук.
Потърках слепоочието си, опитвайки се да го разбера.
– Защо го правиш? Ако не си се грижил сам за тях, защо ги водише тук?
Очите му се обърнаха към моите, затъмнени от сенките.
– Морган беше първият човек, когото доведох тук. Изпратих всички останали по пътя им, преди да се укрия, но тя не искаше да бъде никъде другаде, затова я оставих да остане. – Той посочи към земята на няколко метра пред себе си. – Тя умря точно там.
Погледнах към мястото. То не беше нищо повече от пласт пепел пред стъпалата на верандата.
– Бях егоист. – Зак се взираше в пепелта. – Знаех, че тя ще бъде в по-голяма безопасност някъде другаде, но оставането ѝ означаваше, че мога да запазя и конете си тук.
Вратът ми скърцаше неволно, докато поглеждах през рамо към останките на друга сграда, чиято форма беше позната въпреки щетите.
– Магьосницата уби и конете ти?
– Изгори ги живи в обора.
Ужасът ме прониза, преди да го погълне вълна от смляна ярост. Ако той вече не беше убил тази магьосница, щях да започна да я ловувам точно в този момент – желание, което се засили от гледката на Зак, стоящ до мен с вид на смъртно ранен човек, който мълчаливо кърви до смърт.
Хванах го за ръката и го подкарах към движение. Препъвайки се, той ускори крачката си, за да се изравни с моята, докато аз се отдалечавах от изгорялата къща, насочвайки се в посоката, в която Рикр беше отлетял.
– Не си ли ти този, който се нахвърли върху мен, че не прощавам на хората, че правят грешки? – Казах рязко, като дръпнах ръката му, за да се уверя, че продължава да се движи. – Това се отнася и за теб. Трябва да простиш на себе си.
– Не си ли ти тази, която посочи как някои неща са непростими?
– Ти сам не си подпалил това място. Подценил си един враг. Ако това бях аз, а не ти, нямаше ли да кажеш, че трябва да се разкарам?
Устата му се притисна в тънка линия.
– Вероятно, но това не означава, че някой от нас може да го направи.
Пръстите ми се вкопчиха в неговите. Той смачка моите. Държахме се един за друг, докато вървяхме по дължината на долината. Не забавих темпото, докато се изкачвахме по срутената ограда, която очертаваше бившето пасище и здравата гора. Не забавих темпото, когато зеленината ни обгърна и ароматът на зелени неща отми прашния, горчив пепелник.
Не забавих темпото, докато не бяхме заобиколени от живия пулс на живота и вече не усещах пустата смърт от долината. Дръпнах Зак и спрях. Издърпах ръката си на свобода, обърнах се с лице към него и пристъпих по-близо – след това обвих ръце около кръста му, опрях буза на рамото му и затворих очи.
Той стоеше сковано, сякаш очакваше всеки момент да му забият нож в гърба.
– Успокоявам те, копеле – промълвих аз. – Вместо това трябва ли да те ударя?
Той замълча, после с припряни движения обхвана раменете ми с ръце. Беше много по-уверен, когато ме притискаше към стената и ме целуваше. Емоционалният комфорт беше чуждо понятие и за двама ни.
Поех си дълбоко дъх. Издишах, вдишах отново и започнах да пея.
– „Моята млада любов ми каза: Братята ми няма да имат нищо против, а родителите ми няма да те пренебрегнат заради липсата ти на вид. После се отдалечи от мен и това каза: Няма да мине много време, любов, до сватбения ни ден.“
Разтърсващо скръбната мелодия на изгубената любов се плъзна меко по устните ми. Ръцете на Зак се стегнаха около мен и той не дишаше, докато продължавах със следващия куплет за обречената бъдеща булка, която никога няма да стигне до сватбата си.
– „Тогава тя тръгна по пътя си към дома с една будна звезда, както лебедът вечер се движи над езерото.“
Ръката му докосна тила ми, пръстите му се свиха в косата ми. Той наведе глава, докато слушаше, а дъхът му раздвижи бретона ми.
– „И аз се усмихнах, докато тя минаваше със стоката и снаряжението си, и това беше последното, което видях от моята любима.“ – Приближих се до него, притискайки се към гърдите му, докато започвах последния куплет. – „Снощи сънувах, че моята млада любов влезе, толкова тихо влезе, краката ѝ не издаваха шум; тя се приближи до мен и…“
– Спри – прошепна той хрипливо. – Това… това е достатъчно.
Замълчах, обърнах глава и притиснах лице във врата му. Усещах как пулсът му пулсира под челюстта, а гърлото му се движеше, докато преглъщаше.
– Надявах се, че това ще бъде катарзисно – промълвих. – Пеенето действа на конете.
– Сейбър, аз не съм кон.
– Знам това. Аз просто… не… – Смущението ме заля и се отдръпнах от него. – Забрави за това. Не трябваше да…
Той ме обгърна с ръце, придърпвайки ме обратно с такава сила, че въздухът излезе от дробовете ми.
– Благодаря ти. За това, че опита. Помогна ми.
Поколебах се, после се отпуснах в прегръдката му.
– Зак… Не го казах преди, но благодаря за всичко миналата седмица с родителите ми и Рикр и Лутир. Не бих могла да се справя с всичко това сама.
Зъбите ми стиснаха долната ми устна. Това, което трябваше да кажа, беше: „Не бих могла да се справя с всичко това без теб“.
Отдръпнах се и този път той ми позволи. Разстоянието между нас беше два метра, преди да погледна лицето му. Беше се загледал в дърветата. Линиите на скръбта изкривяваха ъгълчетата на устата му, очите му бяха тъмни от скръб и съжаление.
Протегнах ръка и преплетох пръстите ни. Той погледна ръцете ни, после сви пръстите си около моите. Като се има предвид колко много се бяхме наранили взаимно, той беше последният човек, когото трябваше да утешавам, и аз бях последният човек, от когото той трябваше да приема утеха. И все пак бяхме тук, просто двама разбити хора, които се опитваха да не се разпаднат.
– Има ли следи от Тилиаг? – Попитах.
– Обадих се за него. Скоро ще бъде тук.
Намръщих се. Не го бях чула да вика телепатично за феения жребец.
– Защо не чух нищо?
– Защото не си слушала.
– Как така толкова лесно можеш да подслушваш разговорите ми с феите? – Поисках да знам. – Има ли някакъв трик в телепатичното подслушване?
Той отметна глава назад и се засмя. Пръстите ми се свиха около неговите, като се държаха здраво, сякаш смехът му можеше да ме изхвърли от краката ми.
– Ако не знаеш как – каза той с последен кикот – предпочитам да не се учиш.
– Това не е честно. Ако ти можеш да го направиш, аз също трябва да мога.
– Животът не е справедлив.
– Зак!
Той отново се засмя, а аз не можех да направя нищо друго, освен да го гледам, докато той започна да върви, ръцете ни преплетени, сякаш никой от нас не възнамеряваше да ги пусне.
Назад към част 8 Напред към част 10
