АНЕТ МАРИ – Две вещици и едно уиски ЧАСТ 23

Глава 22

Повечето хора, които ме познават – тоест тези, които познават моя характер – биха се изненадали да научат, че никога не съм била арестувана. Е, сега чистото ми досие беше на боклука.
Седейки на задната седалка на полицейския автомобил, се взирах през прозореца. Цялото ми тяло се тресеше от изтощение, но адреналинът ме държеше будна – адреналин и стягащ гърлото страх.
Извън колата десетина полицаи и следователи се суетяха из паркинга. В ъгъла беше паркирана линейка, чиито светлини мигаха, но парамедиците все още не се бяха върнали от прибирането на тялото на вещицата от дъното на скалата.
На десетина метра от тях Аарон, Кай и Езра стояха сред група полицаи, оковани с белезници като мен. Кай говореше, а резките движения на главата и раменете му издаваха гнева му. Оливия седеше на бордюра, също окована с белезници, и плачеше. Един объркан фелдшер беше коленичил до нея.
Две ченгета бяха вкарали куче-чистач в задната част на камиона на Зак. Чудех се какво ли ще намерят. Друидът беше прекалено умен, за да остави улики в колата си, а регистрационната табела щеше да е задънена улица. Той не беше тук с маговете – не, беше прекалено хитър, за да го арестуват. Подобно на оцелелите от Червения Рум, той беше изчезнал.
Всички врати на колата на Аарон бяха отворени, докато няколко полицаи подреждаха съдържанието на жабката. Един от полицаите държеше чантата ми, която вече беше претърсена. Не бях видяла и следа от оръжията на момчетата, така че сигурно са ги скрили някъде в гората.
Облегнах тежката си глава на стъклото, замаяна от мигащите светлини, които се отразяваха от всичко наблизо. Гърдите ме боляха, но не знаех дали това беше продължителна болка от притежанието на Лирлетийад или тежестта на съвестта ми.
Преди час бях убила човек.
Беше зъл човек. Беше планирал да убие мен, Кай, Аарон и Езра. Беше на секунди от това да заповяда на Лирлетийад да ме убие. Като го изтласках, бях спасила себе си, приятелите си и владетеля на феите. Беше правилно да постъпя… но логиката не успяваше да успокои разбунтувалия ми се стомах.
Бях сложила край на нечий живот – действие, което никога не можеше да бъде върнато назад. Зъл човек или не, смъртта на вещицата беше бреме, което щях да нося до края на живота си.
Долната ми устна потрепери. Точно сега щеше да е чудесен момент да получа прегръдка от момчетата. Да чуя успокояващите им уверения – че съм направила това, което е трябвало, че съм спасила всички, че това е бил единственият начин.
Но не можех да говоря с тях. Притиснах лицето си към стъклото.
Кай все още говореше гневно. Аарон направи агресивна крачка към един офицер и мъжът го избута назад. Несъгласието стигна до разгара си, след което офицерът извади нещо малко. Той мина зад Аарон, побъбри за миг, после се отдръпна, държейки чифт белезници.
Аарон потърка китките си, от него лъхаше възмущение. Офицерът свали белезниците на Кай и Езра, след което посочи строго малката червена спортна кола на Аарон с явна заповед. Вместо да се подчинят, тримата магове се обърнаха към автомобила, в който чаках, а огорчението им беше очевидно като мигащ знак.
Двама полицаи се отдалечиха от маговете, насочвайки се към мен. Те отвориха предните врати на крайцера, като пуснаха в автомобила вълна от хаотичен шум. Те се качиха, настаниха се на седалките си и шофьорът запали двигателя.
Крайцерът направи бавен обратен завой и потегли към изхода. Натиснах носа си в стъклото, мислено протягайки ръка към Аарон, Кай и Езра, докато колата ме носеше покрай тях. Те стояха безпомощно в средата на паркинга. Бяха митици. Полицията не арестуваше митици.
Но можеха да арестуват човек и момчетата не можеха да направят нищо, за да го спрат.

Единственият въпрос сега беше дали обвиненията ще включват убийство първа или втора степен.
Свлякох се на неудобния метален стол, взирайки се с празен поглед във влажното си, изхабено отражение в огледалния прозорец отсреща. Стаята за разпити изглеждаше точно като тази по филмите, само че масата беше по-малка. Дори бяха привързали белезниците ми към решетките на плота.
Джъстин седеше на втория стол и масажираше рамото ми с една ръка. Почти се бях разплакала, когато той влезе. И като казвам „почти“, имам предвид, че плаках като бебе цели пет минути.
Смачках кърпичка в ръката си, издухах последните си сълзи и си поех треперещ дъх. Стиснал рамото ми, Джъстин погледна към огледалния прозорец, после се наведе близо до ухото ми.
– Тори – прошепна той. – Какво стана?
Потрих със салфетка обляните си в сълзи бузи, а белезниците заскърцаха.
– Всичко е объркано.
Той сплеска устните си в строга линия.
– Наистина ли си бутнала един мъж… не, не отговаряй на това. Изчакайте адвоката си.
Имах ли адвокат? Не се бях обадила. Не се ли очакваше да ми се обадят по телефона? Може би това все пак не беше като по филмите.
– Това е лошо, Тори – продължи Джъстин. – Четирима офицери и двама цивилни се кълнат, че са видели как преследваш един мъж до наблюдателния пункт и го буташ през парапета. Това са много свидетели с една и съща история.
Ръцете ми се свиха в болезнени юмруци. Не казах нищо.
Той разтри челото си и когато отново вдигна поглед, мъчителната загриженост не беше единствената емоция в очите му.
– Другите, намерени на мястото на инцидента – имаше трима мъже, включително „Аарон Синклер“. Това е гаджето ти, нали?
Отново не казах нищо. Той не се нуждаеше от моето потвърждение.
Джъстин се наведе още по-близо, а гласът му се понижи до едва доловим шепот.
– Той имаше митичен идентификатор.
Погледът ми се насочи към неговия. Той изучаваше изражението ми, а устата му се извиваше.
– За да знаеш. – Той се замисли за дълъг момент. – Веднага щом чух, че гаджето ти е митик, разбрах, че нападението в Китайския квартал не е било случайно. Ти знаеше какви са тези хора.
Прехапах устна.
– Не знаех какво да ти кажа. Не знаех колко знаеш.
– Знам само това, което обучението ми е обхванало. – Очите му се стесниха. – Като гледам, че се срещаш с един от тях, очаквам да знаеш повече от мен. Какво си мислеше, Тори? Да се забъркаш с тях?
Той каза „тях“, сякаш говореше за мафията. Отворих уста да протестирам, но той продължи с тихо ръмжене.
– Мислех, че си по-умна от това. От всички неща, в които се забъркваш…
– Спри – изсъсках аз. – Просто спри, Джъстин. Нямаш представа за какво говориш.
Той ме погледна.
– Бих имал… ако някога си го споменавала. Защо не ми каза?
Тъй като болката в очите му засенчи гнева, раменете ми се свиха. Напоследък бях изрекла толкова много лъжи, че започнах да се чувствам нормално, но нямаше нужда да лъжа Джъстин. Можех да споделя с него последните си луди преживявания. Той вече знаеше, че магията и митовете съществуват. Нямаше основателна причина да го лъжа.
– Аз… не мислех, че ще разбереш.
Той погледна настрани, челюстта му беше стегната. Докато мълчанието се разтягаше, подлагах на съмнение всяко решение, което бях взела през последните няколко седмици.
– Трябваше да ми кажеш – промълви той. – Може би можех да предотвратя това… но сега е твърде късно.
Отпуснах се напред, твърде изтощена и емоционално лишена, за да отговоря. Този път той не проговори. Един час се превърна в два, после в три. Джъстин се премести на мястото си, също толкова неудобно, колкото и аз. Той можеше да си тръгне, но не го направи. Дори ядосан и предаден, той остана до мен.
Борейки се със срама си, взех ръката му и в двете си. Той стисна пръстите ми, държейки се здраво, и благодарни сълзи прободоха очите ми. Отблъснах ги. Цяла седмица се вълнувах от разследването на Магиполиция, сякаш да бъда изхвърлена от митичната общност беше най-лошото нещо, което можеше да ми се случи. Вместо това бях съсипала живота си. Какво ли щеше да е в затвора? Не беше забавно, това го знаех.
След нещо, което ми се стори като петдесет години, вратата се отвори и вътре влезе по-възрастно ченге.
– Офицер Доусън.
Джъстин освободи ръцете ми и се пресегна към по-възрастния полицай. Двамата събраха главите си и си прошепнаха.
– Какво? – Джъстин се дръпна назад. – Но те нямат юрисдикция над…
По-възрастното ченге изсъска нещо, после хвана Джъстин за ръката. Брат ми ме стрелна с панически поглед, докато мъжът го изкарваше от стаята. Вратата се затвори с трясък.
Загледах се в огледалния прозорец, твърде уморена, за да се паникьосам. Магията на Лирлетийад ми беше направила впечатление. Никога през живота си не съм се чувствала толкова уморена и изтощена. Главата ми беше твърде тежка, за да се държи на краката си. Дишането ми изискваше съзнателни усилия.
Докато обмислях дали да не подремна на масата, вратата отново се отвори. Влезе жена офицер, с комплект ключове в ръка, а мъж офицер се задържа на входа.
Жената свали белезниците ми от масата.
– Елате с нас, госпожо Доусън.
Измъкнах се от стола, като всеки мускул пулсираше.
– Къде отиваме?
– Натам.
Последвах двойката в стерилен коридор. Не отидохме далеч – само няколко врати по-надолу. Служителката посочи, че аз трябва да отида първа, така че влязох в стаята.
Това беше друга стая за разпити, по-малка и без еднопосочно стъкло. И за разлика от предишната, двама души вече бяха седнали зад масата и ме чакаха. Примигнах към смътно познатия мъж, опитвайки се да го разпозная. Полицаите не ме последваха, а вместо това затвориха вратата след мен.
– Седнете, мис Доусън – каза мъжът.
Гласът му беше дори по-познат от лицето му. Пристъпих напред и потънах в един от двата стола с лице към дуото, а окованите ми с белезници ръце се озоваха неловко в скута ми. Кафявата му коса беше късо подстригана, а нейната беше прибрана на скучна конска опашка. И двамата носеха черни костюми, като холивудски агенти на ФБР.
Мъжът извади от джоба си чифт очила с тъмни стъкла, разгъна ги и ги постави точно на носа си. Той разгърна кафявата папка пред себе си.
– Виктория Доусън, наричана Тори. На двадесет и една години. Висока метър и седемдесет, червена коса, лешникови очи. Родена в Питърбъро, Онтарио, в семейството на Майкъл и Карол Доусън. – Той обърна горната страница. – Попаднали сте в неудачна компания, мис Доусън.
– Кой сте вие? – Попитах дрезгаво.
Той плъзна пръст надолу по страницата.
– Кажете ми, мис Доусън. Кога за първи път научихте за гилдията „Врана и чук“?
При думата „гилдия“ умореният ми мозък я сглоби. Целият въздух изчезна от дробовете ми. Не агенти на ФБР.
Агенти на МПД.
Това бяха същите двама агенти, които бяха нахлули на месечната среща на гилдията, бяха се опитали да арестуват Езра, бяха разпитали половината гилдия, бяха претърсили помещенията и бяха преследвали момчетата в опит да разгадаят мистерията кой им е помогнал да задържат двойката от Ривър преди четири седмици.
Докато седях в зашеметено мълчание, мъжът – агент Харис – нагласи очилата си.
– Във ваш интерес е да говорите, мис Доусън.
– Мълчанието няма да ви донесе нищо – добави жената с цялата емоционалност на факс машина.
Устата ми остана отворена. Затворих я, тихо паникьосана.
– Искам адвокат.
Агент Харис тихо измърмори.
– Изглежда сте останали с впечатлението, че ние функционираме като човешката съдебна система. Със сигурност не е така. Адвокатите нямат никаква роля в нашата система, а полицията е и прокурор, и съдия. Ваша отговорност е да докажете невинността си.
Той прелисти на нова страница в папката си, също пълна с напечатани бележки.
– Позволете ми да ви помогна, мис Доусън. Вече знаем, че сте се свързвали с „Врана и чук“ поне от три месеца. Присъствали сте в помещенията и сте имали ежедневни контакти с няколко от членовете му. Включвали сте се в митичните разследвания. Получавали сте и сте използвали незаконни артефакти върху ваши колеги, не по-малко.
– В процес на доказване е и връзката ви с издирвания мошеник, известен като Призрака – каза жената, като го придърпа като мисъл отстрани.
– Тази нощ сте убили човек пред очите на четирима полицаи. Фактът, че той е бил митичен разбойник, няма да означава нищо за човешките съдилища. – Агент Харис се облегна назад на седалката си. – Въпреки това, ако ни сътрудничите, със сигурност ще кажем добра дума за вас. Може би дори ще повярват, че сте действали при самозащита.
Той искаше да предам „Врана и чук“ заради нищожния шанс да избегна обвинение в убийство. Искаше да ги хвърля всички на вълците от МагиПол.
Стиснах зъби.
– Иди по дяволите.
Агент Харис изхърка.
– Виждам, че се вписвате добре в митиката на „Врана и чук“. В такъв случай…
Дръжката на вратата изщрака и вятърът ме удари в гърба, когато вратата се отвори с ентусиазъм. Не погледнах, твърде заета да гледам агентите, за да видя кое ченге се е намесило в нашата…
Столът до мен се отдръпна от масата.
– Извинявам се, че закъснях.
Познавах този глас. Не можех да повярвам на ушите си и се дръпнах към мъжа, който се настани на мястото до мен.

Назад към част 22                                                                         Напред към част 24

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!