Глава 2
При израза „МПД“ хората се изправиха, а някои скочиха от столовете си. Аз не помръднах, зяпнала и парализирана. О, как бих предпочела инспектори по закона за алкохола. Това беше по-лошо. Експоненциално по-лошо.
Полицията. МагиПол. Всемогъщата организация, която властваше над митиците и гилдиите. Никога не бях виждала агент на живо и за това имаше основателна причина. Това, че съм човек, означаваше, че не ми е позволено да работя в гилдия. Трудовата ми заетост зависеше изцяло от незнанието на МПД за моето съществуване.
Докато четирийсет и няколко митици се озъртаха за появата на агентите, ръцете ми се стискаха около кръста. Езра ме дръпна и ме бутна под масата, след което се промъкна под нея заедно с мен. Той поднесе пръст към устните си.
Вдъхнах безмълвно, главата ми се наведе настрани под плота. Скриване. Да. Това беше умна идея. Добре, че рефлексите на Езра бяха по-добри от моите. Намръщих се към него. Защо и той се криеше?
– Майсторът на гилдията? – Агент Харис отново подкани.
– Добър вечер, Бренан – каза спокойно Жирар над неспокойното шушукане, изпълващо кръчмата. – Дариус може да е горе, но подозирам, че се е прибрал у дома за през нощта.
Стъпките тупнаха на пода, насочвайки се към Жирар – и към мен и Езра. Лъскавите обувки на агент Харис се появиха в полезрението ми и спряха само на няколко метра от него.
– А вие сте? – Попита агент Харис с тих глас.
– Жирар Канонах, първият офицер на гилдията. – Забавлението се смеси с остра нотка на недоволство в гласа му. – Изненадан съм, че не ме помните, като се имат предвид многобройните ни комуникации през годините.
– Имам работа с много офицери – отвърна пренебрежително агент Харис. – Ако Дариус е тук, ще говоря с него веднага.
– Летисия, можеш ли да провериш на горния етаж, моля?
Тя бутна стола си назад и забърза към стълбището в ъгъла. Останалите митици на масата останаха на място, като столовете и телата им образуваха завеса около скривалището на мен и Езра.
– Как си, Бренън? – Попита разговорно Жирар, като острата нотка се задържаше в тона му. – Работиш до късно тази вечер.
– Имам взискателна работа.
– Имаш късмет с времето. Обикновено не сме толкова заети в десет часа в събота.
Въпросителният ми поглед се насочи към Езра и той кимна леко в знак на потвърждение. Агентите на полицията бяха дошли точно защото беше вечер на среща.
Из стаята се разнасяха тихи, нервни разговори и столовете скърцаха, докато хората се изправяха на крака.
– Жирар – каза агент Харис. – Кажи на хората си никой да не си тръгва, докато не приключим.
– Всички, моля, заемете местата си, докато видим от какво се нуждаят уважаемите агенти на полицията. Благодаря ви. – Намалявайки отново гласа си, Жирар каза на Харис: – Ако ще ни държите тук, бих искал да знам защо.
Документите зашумяха.
– Тук сме във връзка със случай 18-3027, разследването на Албърт и Марта Ривър и участието на „Врана и чук“ в задържането им.
Лед заля вените ми. Тези имена ми бяха твърде познати. Бях изиграла важна роля в залавянето на двойката, но това беше станало преди четири седмици и бях предположила, че всичко е приключило. Полицията се е заела с това едва сега?
– Разследваме във връзка със случай 03-1622, изчезването на Надин Емрис от гилдията на магьосниците в Белингам в Англия преди петнайсет години. – Агент Харис разбърка документите си. – Вие, Жирар, трябва да се явите на разпит във връзка със задържането на Ривър. Призовката ви е тук, макар че според процедурата първо трябва да я представя на майстора на гилдията ви.
– Разбирам, – отвърна Жирар категорично. – Имате ли призовки за някой друг?
– Аарон Синклер и Кай Ямада за участието им в разпита. – Още едно разбъркване на документи. – Езра Роу също е изправен с призовка, както и предявени обвинения за използване на неоправдана митична сила върху хора.
Погледнах Езра с ужас, а устните ми безмълвно оформиха думите:
– Очакващи обвинения?
Той се наведе близо и допря уста до ухото ми.
– Не наказателни обвинения – издиша почти беззвучно. – Ще ме глобят, освен ако не успеем да ги убедим, че Ривър трябва да бъдат съдени като митици.
Прошепнатите му думи успокоиха тревогата ми, но сърцето ми не забави ход. Ако не друго, то глупавото нещо забърза още повече. Сякаш нямах достатъчно причини да се притеснявам, но допирът на устните му до ухото ми предизвика нелепи тръпки по шията и гръбнака ми.
– Защо тази жена се бави толкова дълго, за да доведе Дариус? – Поиска агент Харис.
– Летисия ще се върне всеки момент, сигурен съм – хладно отвърна Жирар. – Има ли нещо друго, с което мога да ви помогна?
Езра се обърна рязко, оглеждайки празното пространство под масата.
Агент Харис прочисти гърлото си.
– Има още един въпрос, който разследвам.
Езра се съсредоточи върху едно място до мен. Уловил погледа ми, той отново сложи пръст на устните си. Ами, да, да. Знаех, че трябва да мълча. Не се нуждаех от напомняне…
Един мъж се появи до мен.
Стреснах се толкова силно, че паднах, а Езра хвана лакътя ми, преди да ударя крака на масата. Зяпнах невярващо. Дариус приседна до нас, навел глава под масата, а изразителните му вежди бяха извити. Какво, по дяволите? Пичът се беше материализирал от въздуха! Какъв митичен човек беше той?
– Имаме призовка – продължи агент Харис, без да обръща внимание на нарастващата група, скрита под масата, – и висящи обвинения за използване на незаконен артефакт върху човек. Въпросната жена се казва Патриша Ериксон, но смятаме, че това е псевдоним.
О, по дяволите. Това бях аз.
– Имате ли членове с червена коса? – Попита агент Харис Жирар.
Момент на тишина.
– Джинджър се регистрира – обяви Аарон. – Все пак вече ме дадохте призовка.
– Член с червена коса – поправи го раздразнено агент Харис. – Ще разпитаме подробно теб и Кай Ямада за твоята сътрудничка Патриша Ериксон.
О, по дяволите, по дяволите, по дяволите.
Краката на агент Харис се размърдаха от нетърпение.
– Ще обсъдим и как тази жена е свързана с мошеника, известен като Призрака. Ривърс настоява, че жената е намекнала, че работи за него.
Притиснах и двете си ръце към лицето си. Защо, ах, защо не си бях затворила устата? Докато разпитвах Ривър, дори не бях помислила, че те ще опишат всяка моя дума и действие в полицията.
Простирайки се покрай мен, Дариус докосна рамото на Езра, после посочи краката на Аарон. Езра потупа Аарон по коляното.
– Можеш да запазиш въпросите си за официалния разпит – прекъсна го твърдо Жирар. – Изглежда, че Дариус си е тръгнал за през нощта. Защо не се върнете в по-разумен час?
Докато Жирар говореше, Аарон измъкна ключовете за колата от джоба си и ги подаде на Езра. Като ги държеше здраво, за да не звъннат, той ги прибра в джоба си.
– Всъщност – отвърна агент Харис, – преди да си тръгнем, ще инспектираме помещенията. Имам документите тук.
До Аарон Кай вдигна три пръста под масата, после сгъна единия надолу. Той брои? Три, два, един…
Той бутна стола си назад и се изправи.
– Това са глупости – заяви той на висок глас, като размазваше думите. – Защо, по дяволите, нахлуваш тук и съсипваш нощта ни?
Задуших се от въздишка. Кай не беше от типа „войнствено избухване“ – нито пък беше достатъчно пиян, за да заваля така.
– Успокой се… – започна Жирар.
Кай удари с ръце по масата, дрънчейки чашите за шотове.
– Глупости! За кого се мисли този козел? Той дори не спазва процедурата! Това е сплашване, ето какво…
– Замълчи! – Изкрещя Аарон, скачайки на крака. Той се запъна пиянски. – Ти само влошаваш положението!
Дариус ме хвана за лакътя, разсейвайки ме, така че пропуснах хриптящия отговор на Кай. Докато двамата магове си крещяха един на друг, майсторът на гилдията ме избута към един отвор между столовете. Паниката ме връхлетя, но не се противопоставих на насочващото му докосване. Със сигурност Дариус знаеше, че един крясък няма да попречи на агентите на полицията да ни забележат.
Излязох навън, а Дариус беше точно зад мен. На два метра от нас Кай и Аарон се разправяха напред-назад, докато Жирар неефективно се опитваше да ги раздели. Харис и жената агент наблюдаваха със сковано раздразнение.
Нито един човек не погледна в наша посока.
Езра изскочи от скривалището последен. Дариус сложи ръце на раменете ми и ме насочи между масите. Никой не ни забеляза да минаваме. Заобиколихме бара, а после Дариус ми направи знак да се промъкна под вратите на салона, които водеха към кухнята. Пропълзях под тях и изскочих от другата страна.
След това Дариус се промъкна под тях, последван от Езра, и заедно забързахме през празната кухня. Дариус бутна задната врата и вътре нахлу балсамиран нощен въздух.
Езра си пое дъх.
– Е, беше забавно.
Погледнах между него и Дариус.
– Как така никой не ни забеляза?
Дариус ми намигна.
– Търговска тайна, скъпа.
Устата ми се отпусна. Скъпа?
– Той е луминамаг – каза ми Езра. – Прикриването е силната му страна.
Дариус се намръщи, сякаш Езра беше развалил играта му, после погледна към вратата.
– Време е да се появя за скъпия агент Харис. Вие двамата се движете. – Той постави ръка на рамото ми и ме стисна нежно. – Засега, Тори, ще трябва да си вземеш отпуск от работа. Ще се свържем с теб, щом отмине жегата.
– Но…
– Заведи я у дома, Езра. И ти също трябва да стоиш далеч от погледа.
– Да, сър.
Докато Дариус се оттегляше в кухнята, Езра свърза ръцете ни и ме повлече през малкия паркинг към старата червена спортна кола на Аарон. Той изрови ключовете и ги подрънкваше по дланта си, след което попита:
– Ти караш, нали? Опитвам се да огранича шофирането до спешни случаи.
– Това не се ли брои? – Неохотно взех ключовете от него. – Да се надяваме, че не съм прекалено ръждясала.
Качихме се в колата. Нагласих огледалата, полуочаквайки агентите на МПД да нахлуят през вратите, след което изкарах колата на заден ход от мястото ѝ и се впуснах в спорадичното движение. Чувствах се странно. Не бях шофирала от година и гадният ми автомобил се държеше като гериатрична баржа в сравнение с този стар, но нетърпелив спийдстър.
Поне бях оставила Аарон в гилдията. Като се има предвид количеството уиски, което беше изпил, той така или иначе щеше да се прибере пеша.
Докато триетажната сграда изчезваше от огледалото за обратно виждане, се опитах да овладея треперещия страх в червата си. Забавното беше, че не заплахата от обвинения от полицията беше това, което караше ръцете ми да треперят.
– Всичко свърши, нали? – Прошепнах.
Езра се завъртя на седалката си, за да може да ме види с функциониращото си око.
– Какво свърши?
– Всичко. – Преглътнах болезнено. – Полицията на града разбра за мен. Дариус ще трябва да ме уволни и никога няма да ми позволят да се върна …
Още от първия ден знаех, че работата ми в гилдията е временна. МПД не позволяваше на хората и гилдиите да се смесват, освен при определени обстоятелства – критерии, на които „Врана и чук“ не можеше да отговори. Предполагаше се, че работата ми ще продължи най-много няколко седмици, но някак си се проточи в месеци, а аз бях станала много добра в това да не мисля за бъдещето.
– Не – рязко каза Езра. – Дариус няма да се откаже толкова лесно. Той ще се бори, за да те задържи, Тори.
– Но какво може да направи? Той не може да нарушава правилата до безкрай.
– Не знам, но Дариус ще го разбере. Имай малко вяра. – Той леко докосна рамото ми. – Дори да загубиш работата си, няма да загубиш нас.
Пръстите ми се стегнаха върху волана, а болното ми сърце заплашваше да се разцепи. Колко много исках да му повярвам, но бях преживявала този сценарий твърде много пъти. Без значение колко приятелски настроена бях към колегите или клиентите, щом загубех работата си и единствената ни връзка беше прекъсната, приятелствата изчезваха за броени седмици.
Езра проучи профила ми, след което се облегна назад.
– Всичко, което полицията знае, е, че една червенокоса жена на име Патриша Ериксън е участвала в един разпит. Ще измислим обяснение, което ще ги накара да търсят „Патриша“ на друго място.
– Като какво?
– Кай има няколко идеи. – При изненадания ми поглед той добави: – Очаквахме това. Затова и аз се измъкнах от полезрението. На Дариус не му харесва да ни задържат. Това прави преговорите по-трудни.
Спрях до бордюра пред жилището си – тогава осъзнах, че това може би не е правилната дестинация.
– О! Трябва ли първо да те закарам до вкъщи?
– Не, тук е добре. Вече мога да шофирам – оттук нататък всички улици са спокойни.
Оставих ключовете в запалването и излязох от колата.
– Може да се наложи отново да изтрием данните ти за контакт, – предупреди той, докато ме посрещаше пред капака. – Известно е, че Магиполицията изненадващо проверява телефоните ни.
– Точно така. Разбира се.
– Ще ти съобщим веднага щом стане безопасно. Надявам се, че няма да е задълго.
– Добре.
– Тори – въздъхна той.
Приближавайки се, той ме придърпа в прегръдка. Зарових лицето си в ризата му. По дяволите, мъжът миришеше божествено. Какъвто и сапун или одеколон да използваше, си струваше всяка стотинка.
– Това е само временно, обещавам. – Гласът му се разнесе през гърдите му и се впи в моите. Твърде скоро за моя вкус той ме пусна. – Трябва да тръгвам. Ще бъдеш ли добре?
– Сигурно – казах весело.
Той се вгледа в лицето ми и доста се съмнявах, че оптимистичният ми тон го е заблудил. За всеки случай запазих усмивката си, докато той се вмъкваше в колата. Двигателят изръмжа и с последно махване през прозореца той потегли. Видях как задните светлини изчезват зад ъгъла.
Без значение какво каза, какво обеща, сърцето ми вярваше, че това беше последната ни прегръдка. Тази вечер беше последната тиха шега, която споделих с Кай, разменена само с поглед. Тази вечер беше последната ми целувка с Аарон, открадната от плота на бара, когато никой не гледаше.
Картата таро на Сабрина проблесна в съзнанието ми. Глупакът, който сляпо стъпва от скала. Предупреждението, толкова ясно, но твърде късно.
Стоях сама на тротоара, гледах мястото, където колата беше изчезнала, и ми се искаше този вълшебен сън да беше продължил по-дълго.
Назад към част 2 Напред към част 4
