Глава 7
– Всичко е готово – обяви Езра, докато приключваше разговора по мобилния си телефон. – Табита даде съгласието си и поставя Филип в готовност като резервен вариант на Спириталите ни.
Бяхме се натъпкали в старата спортна кола на Аарон – Аарон шофираше, аз бях на пътническата седалка, а Езра получаваше спазми в краката отзад. Уличните лампи проблясваха, докато преминавахме през последните небостъргачи на Коул Харбър. Току-що бяхме подминали ъгъла на жилищната сграда на Джъстин, а направо пред нас беше Стенли Парк – огромно парче земя, свързано със северозападния край на центъра и заобиколено от океана.
– Табита също спомена, че тази вечер МагиПол отново е почукал – добави Езра. – Още едно изненадващо претърсване.
– Задници – изръмжа Аарон. – Знаят, че нещо се е случило, и не го оставят да мине.
– Да – съгласи се Езра. – Чудя се дали упоритостта им има нещо общо с обидата им към Дариус.
– Каква обида? – Попитах.
Езра се наведе над централната конзола.
– Дариус винаги измъква гилдиите от неприятности. Той познава правилника отпред-назад и е намерил всички вратички.
– Като миналата година – замисли се Аарон – когато изгорих онази сграда и Дариус ме измъкна по формален начин.
Това не беше първият път, в който Аарон споменаваше, че е изгорил сграда до основи. Пиромагът беше ходеща застрахователна претенция.
Трябваше да попитам.
– Каква формалност?
Аарон ми се усмихна.
– Технически погледнато, унищожавах доказателства за активност на върколаци.
– И не споменахме, че технически пожарът е бил инцидент – добави Езра.
– Аз запалих огъня, но ти разпръсна горящи отломки навсякъде.
– Издухвах го към върколаците. Беше много ефективно. Те мразят огъня.
– Това казах на Дариус, но той все пак ни записа на курс по пожарна безопасност за наказание. – Аарон ми хвърли поглед, изпълнен с травмиращо страдание. – Беше пълно с корпоративни служители на средна възраст, които се занимават с бумащина. Трябваше да симулираме евакуация.
– Имахме и истинска евакуация – посочи Езра. – След като задейства детектора за дим.
Аарон сви рамене.
– Исках да видя как ще реагират.
Задуших се от смях и завърших с пристъп на кашлица. Избърсвайки сълзите от очите си, попитах:
– Смяташ ли, че Дариус може да махне МагиПол от гърба ми?
– Той ще направи така, че това да се случи. Човекът е гений.
– И легенда – добави Езра с явно възхищение. – Той и Алистър.
– Дариус е луминамаг, нали? – Попитах, припомняйки си чудодейното ни бягство от агентите на полицията. – Как точно става това?
– Луминамагите могат да контролират светлината – обясни Аарон и провери огледалата си, преди да смени лентата. Колата премина през къс мост и високите дървета заобиколиха пътя, когато навлязохме в парка. – Той може да огъва светлината около предмети, за да ги скрие, да потисне цялата светлина в една стая или дори да спре светлината да достига до очите на някого, като на практика го ослепи. Магията на лумината е трудна за овладяване – тя изисква повече финес и контрол, отколкото другите елементи.
Устоях на желанието да погледна към Езра. Той също имаше странната способност да кара стаите да потъмняват – и да изстиват.
– Това е безумно ефективна защита – продължи Аарон. – Когато той и Алистър работят заедно, са неудържими.
– Какъв маг е Алистър?
– Вулканомаг – отговори Аарон с благоговение. – Огън и земя. Вероятно най-разрушителната комбинация на Елементария.
– Помисли за лава – услужливо предложи Езра.
Извъртях очи.
– Благодаря, Езра. Нямаше да предположа това от частта с „вулкана“.
Тъмни дървета се наклониха над пътя. Беше десет часа и последната светлина на здрача беше изчезнала, докато карахме. Горският тунел продължаваше цяла вечност, но накрая Аарон зави по еднолентов път. Никакви други коли не излязоха от главната пътна артерия заедно с нас и ние поехме сами покрай поредния криволичещ път. Гората се отвори в паркинг, празен с изключение на две превозни средства: син седан и черен мотоциклет на няколко места отгоре.
Аарон паркира до мотора и ние се изсипахме навън. Докато той отваряше багажника, за да могат двамата с Езра да се екипират, аз навлякох коженото си яке и проверих дали маратонките ми са двойно завързани. Дали да не се спъна във връзките на обувките си? Не, благодаря.
Момчетата се присъединиха към мен – Аарон с големия си меч „Шарпи“, пристегнат на гърба му, с дръжка, стърчаща над едното му рамо, и Езра с ръкавици без пръсти, стигащи до лактите му, чиито кокалчета блестяха от стомана. През гърдите му преминаваше колан, който придържаше оръжието му на гърба – трансформираща се пръчка, която можеше да се използва като палки, два къси меча или двуостър жезъл.
Маговете с оръжия ме бяха изненадали, но бях научила, че те работят най-добре със специални инструменти – превключватели, за да насочват магията си. И тъй като бяха бойни магове, техните ключове винаги бяха оръжия.
Аарон носеше и черен пакет под една мишница – екипировката на Кай, както разбрах. Той тръгна пръв, а ние с Езра го последвахме. От другата страна на паркинга тротоарът водеше към група сгради – малко кафене и магазин за сувенири, всички тъмни.
– Къде сме? – Прошепнах.
– Проспект Пойнт – отговори Аарон през рамо. – Кай ми писа, че чака с вещиците на мястото за наблюдение.
Не ми се налагаше да се чудя какво означава това. Напред дърветата свършваха и тротоарът се разширяваше в няколко нива, кацнали на ръба на скала, откъдето се откриваше зашеметяваща гледка към това, което се намираше отвъд.
Тъмна вода, чиито вълни се отразяваха от лунната светлина, се простираше в широк залив. Оранжевите светлини на града пламтяха по крайбрежието в другия край, а отвъд тях на фона на среднощното синьо небе се очертаваха силуети на ниски планини. Над водата се извисяваше блестящо осветен висящ мост, като всеки дебел кабел бе увенчан с блестяща звезда.
На най-ниското стъпало на наблюдателната площадка чакаха три сенчести фигури. Кай, скръстил ръце, стоеше на няколко метра от две познати блондинки. Оливия и Одет ми се усмихнаха срамежливо, но аз им отвърнах със студен поглед. Изражението на Кай беше болезнено неутрално – което означаваше, че е вбесен. Но на кого беше раздразнен?
Аарон предаде оборудването на електромага, след което подаде на вещиците усмивка, която се движеше по границата между приятелското и острото.
– Вие двете трябва да сте сестрите О’Конър.
– Аарон Синклер – каза Одет задъхано. – Репутацията ти те предшества.
Сега усмивката му определено беше остра. Той направи жест.
– Това е Езра Роу, аеромаг от „Врана и чук“.
Сестрите прецениха Езра, а очите им нервно проследиха белега на лицето му.
– Колко е приятно да ви видя отново, Оливия и Одет – казах аз с отровна сладост. – Надявам се, че не сме ви накарали да чакате дълго.
– Н- ни най-малко, – заекна Оливия. – Макар че наистина трябва да се движим.
– Гледай на запад – нареди Кай, докато навличаше нинджа-жилетката си, фино бронираната черна дреха, обсипана с джобове за метателни ножове и стоманени звезди. – Някой е поставил светлини на плажа.
Примигнах покрай бреговата линия. Отвъд една скалиста издатина във водата проблясваше изкуствено създадено сияние.
– Там долу определено има хора – съгласи се Аарон. – Да отидем да видим кои са и какво правят.
Той се върна по пътеката, а Кай беше до него. Езра и аз го последвахме, като оставихме вещиците да се движат след нас. Тръгнахме нагоре по наклонения тротоар и през паркинга, след което тръгнахме по павирана пътека, която се виеше в гъстата гора.
– Извинете ме – обади се Оливия с тих глас. – Чудим се… кога ще пристигне останалата част от екипа ви?
– Това е екипът.
Тя се спъна и едва не падна.
– О, разбирам.
Гледах я с половин око, докато следвахме криволичещата пътека надолу към брега. Шумът на водата ставаше все по-силен, а миризмата на гниещи водорасли проникваше във въздуха и изместваше приятния мирис на листата на гората. Светлината се промъкваше през дърветата, а нервите стягаха стомаха ми. Наближавахме.
Аарон и Кай забавиха ход, след което слязоха от пътеката и навлязоха сред дърветата. Движеха се внимателно, като едва вдигаха шум, докато се приближаваха към светлините. Двамата с Езра спряхме да гледаме. Никой от нас не беше добър в прикриването.
– Морската стена и пешеходната пътека са точно пред нас – промърмори Одет. – Оттук до пътеката обаче има стръмно спускане.
Когато Езра и аз не направихме никакво усилие да започнем разговор, сестрите се отдалечиха от нас и започнаха да си шепнат. Нощта беше толкова тиха, че почти можех да различа бързите им думи. Наклоних глава, опитвайки се да доловя звука.
Езра погледна към мен, после към вещиците. Повдигна се лек вятър, който разнесе гласовете им към нас.
– … само трима магове – промърмори една от тях. – Мислех, че са довели истински отбор! Това няма да е достатъчно.
– Може би – прошепна другата. – Стига да прекъснат…
С шумолене на листата Аарон и Кай се върнаха на пътеката. Електромагнитът се завъртя рязко към вещиците.
– Искате ли да обясните какво се случва там долу, дами?
Очите на Оливия се разшириха.
– Случва ли се нещо? Какво си…
– Знаете какво видяхме – изръмжа Аарон. – Каква игра играете?
– Какво видяхте? – Поисках.
– Ритуал по черна магия на плажа. Огромен кръг, дузина митици, преносими светлини и сандъци с принадлежности. Това не е малка операция.
Студът се разпространи в мен, адреналинът изтръпна в пръстите ми. Десетина митици бяха твърде много дори за трима издръжливи бойни магове.
– Трябваше да доведете истински екип – информирах ги с тежък сарказъм, след което дръпнах палец към сестрите. – Поне според тях.
– Имате пет секунди да започнете да обяснявате – каза Кай категорично. – Започвам сега.
Оливия и Одет си размениха паникьосани погледи, а аз си помислих с копнеж за моето незаконно заклинание за разпит. Трябваше да го взема със себе си.
Когато те не проговориха, Кай кимна рязко.
– Много добре. Аарон, Езра, Тори – да вървим.
– Къде отивате? – Изкрещя Оливия.
– Върнете се в нашата гилдия.
Той мина покрай тях и Езра го последва. Аарон ме хвана за ръката по пътя си, като ме дръпна в движение.
– Заминаваме? – Прошепнах недоверчиво.
– Да, по дяволите. Може да сме безразсъдни, но не сме луди. Има твърде много от тях и ще влезем на сляпо. Може да се окаже засада за всички нас…
– Чакайте! – Оливия се втурна след нас, а сестра ѝ беше по петите ѝ. – Не можете да тръгнете! Трябва да ги спрете!
Кай не забави ход.
– Не.
Ооо, някой също не обичаше да го разиграват. Почувствах нов прилив на обич към Кай.
– Моля те! – Одет ме молеше. – Не можеш да позволиш това да се случи.
Момчетата продължиха да вървят, но аз се поколебах. Каквото и да се случваше на плажа, звучеше гадно. Трябваше поне да разберем какво са замислили тези митици, нали? Това беше отговорното нещо, което трябваше да направим.
Да. Отговорно. Това нямаше нищо общо с изгарящото ми любопитство.
Спрях, привличайки Аарон към себе си, и изкривих вежди към сестрите.
– Последен шанс. Обяснете.
Оливия се поколеба, после се овладя.
– Тези мошеници се опитват да вържат една фея лорд.
Тя го каза така, сякаш очакваше да се задъхам силно, да сложа ръка на челото си и да се замисля дали да не припадна на място.
Вместо това се почесах по носа.
– А?
– Владетел на фейри! – Повтори тя с искрица гняв. – Най-елитният и най-могъщият от феите. Черните вещици имат начини да принуждават феи да станат техни фамилиари, но никой досега не е връзвал фея лорд. Ако успеят, те ще владеят сила, надхвърляща всичко, което можем да разберем!
– Ти си знаела за това през цялото време – обвиних я аз. – Всички тези неща за изчезналите феи бяха лъжа?
– Не беше! Малките феи са изчезнали – тези мошеници са ги убивали.
– Ако си знаела, че това са мошеници, които убиват феи, защо не го каза? Защо го криехте?
– Защото… – Одет преглътна звучно. – Защото измамниците там долу са от Червения Рум.
Над малката ни група се възцари зловеща тишина, но нямах представа защо. Беше гадно да си извън обсега на информацията през цялото време.
– Червения Рум?
– Най-отвратителната гилдия на мошеници, която някога ще имаш удоволствието да срещнеш – мрачно ми каза Аарон. – Те са специализирани във всичко – от изнудване до убийства. Помисли си за „мафиотски бос“ и добави най-лошото от тъмните изкуства.
– Ако обвържат владетеля на феите, те ще владеят неговата сила. – Оливия ме хвана за лакътя. – Разбираш ли? Червеният Рум да контролира един морски лорд? Това би било катастрофално.
Издърпах ръката си на свобода и прокарах два пръста по вътрешната страна на китката си, където почти невидима руна беляза кожата ми. Бях срещала светли феи и преди, а мисълта, че Еко е под властта на разбойническа гилдия, ме ужасяваше.
Слаба топлина се разгоря в китката ми, изтръпвайки под кожата ми.
– Задръжте – прекъсна го Аарон. – Морски лорд? Откъде знаеш какъв вид светла фея търсят?
Оливия се стрелна наоколо, сякаш търсеше спасение.
– Само една забележителна фея идва тук… Има легенди за него – морски дух, който някога е живял под скалите в Проспект Пойнт.
– Искаш ли да споделиш нещо друго? – Попитах неприятно.
Раменете ѝ паднаха.
– Ритуалът ще успее или ще се провали в рамките на следващия час. Трябва да го завършат, преди приливът да се върне. Не може да им се позволи да успеят…
Посочих към сестрите.
– Вие двете изчакайте там. Трябва да го обсъдим.
– Обсъждане? – Аарон повтори недоумяващо.
Хванах неговите и на Езра ръце и ги насочих на двайсетина метра разстояние. Кай ме последва с една повдигната вежда. Хванах и него и ги придърпах в буквален сгушен кръг, като ръцете ми обгръщаха широките рамене на Аарон и Кай. Отсреща Езра се усмихваше развеселено.
– Какъв е планът на играта? – Прошепнах.
– Необходимо ли е да сме сгушени? – Попита Кай намръщено.
– Абсолютно. Винаги съм искала да бъда част от скупчването на супергероите.
– Което ние не сме – измърмори Аарон.
– Замълчи и ме остави да си изживея момента. – Погледнах между тях. – Не можем да позволим на Червения Рум да получи контрол над един лорд, нали?
– Ако приемем, че ритуалът проработи, в което се съмнявам. – Кай обмисли възможностите ни. – Можем да останем и да наблюдаваме, но не бива да се намесваме. Червеният Рум не е гилдия, която можем да си позволим да провокираме. Обзалагам се, че те са причината всички останали гилдии да откажат тази работа. Никой не иска да се окаже с мишена на гърба си.
– Но какво ще правим, ако изглежда, че те могат да успеят? – Попитах. – Не ме разбирай погрешно. Не искам вие да се изправяте срещу нито един мошеник от Червения Рум, камо ли срещу дванайсет, но…
Аарон кимна, сякаш бях споделила цялостна мисъл, вместо да изпадне в неловко мълчание.
– Тя има право.
– Съгласен съм. – Кай се измъкна от скупчването и извади телефона си. – Ще пиша на Дариус.
Докато той изпращаше бързо съобщение, масажирах китката си и се намръщих към плажа. През дърветата се разнасяше ритмичен звук – мъжки гласове, които пееха.
– Започнаха – изпъшка Одет. – Призовават владетеля на феите!
Аарон ни направи жест да го последваме и се отдръпна от пътеката. Аз застанах зад него, докато се промъквахме през дърветата, а звукът от движенията ни се прикриваше от пеещите мъже.
Точно преди склонът да се свлече, разтворих клоните на един храст и надникнах навън. На двадесет и пет метра по-надолу асфалтирана пътека прегръщаше брега, а отвъд нея имаше каменист плаж. Блестящи локви покриваха пясъка, разкрит от оттеглящия се прилив.
На брега бяха разположени група мъже в тъмни дрехи. Заобикаляха ги големи работни лампи на стойки, които излъчваха ярки лъчи върху кръга, издълбан дълбоко в пясъка – който трябваше да е с диаметър петдесет метра. В него бяха начертани точни форми, а различни инструменти и материали бяха поставени на определени места вътре и около външния кръг.
Седем души стояха настрана от ритуала, а четирима бяха разположени в компасните точки на кръга и вдигаха ръце към него, докато пееха. Последният човек стоеше в центъра, с гръб към брега, като гледаше към океана.
– Магьосници – изсъска Оливия. – Този в средата е вещица. Това е нечиста смесица от Аркана и Спириталис.
Прехапах устните си, докато магьосниците продължаваха отмереното си пеене. Непознатите думи вибрираха в мен дори от това разстояние, карайки кожата ми да сърби.
– Има ли нещо от Дариус? – Прошепна Аарон на Кай.
– Все още не. Току-що изпратих съобщение и на Табита.
Приклекнали неудобно в храстите, ние наблюдавахме още няколко минути. Мъжете пееха, без да правят паузи или да заекват, и аз трябваше да оценя перфекционизма им. Колко ли бяха тренирали това?
– Може би няма да се получи – прошепна Одет с надежда. – Може би владетелят на феите ще се съпротивлява на…
Електронно жужене я прекъсна. Кай вдигна телефона си, екранът светеше с входящо обаждане. Той прокара пръст по екрана и го вдигна до ухото си.
– Дариус?
– При никакви обстоятелства не трябва да се занимаваш с Червения Рум. – Строгите думи на майстора на гилдията бяха достатъчно силни, за да се чуят, дори без да превключва телефона на високоговорител. – Изтеглете се незабавно.
Изражението на Кай се изненада, после се втвърди.
– Да, сър.
В гърлото ми се надигна протест, но го преглътнах обратно. Дариус можеше да ме чуе, а това щеше да разруши „тайната“ част от присъединяването ми към момчетата в тази работа.
– Ще тръгнем веднага – продължи Кай. – Трябва ли…
– Виж! – Оливия се задъха, сочейки към океана.
Водата, която леко се плискаше в калния бряг, се размърда от вълнение. Разбойниците продължаваха да пеят, а останалите се бяха разпръснали в отбранителна позиция. Белите вълни се надигнаха напред и почти достигнаха ритуалния кръг. Въздухът затрептя и затанцува, а една още по-голяма вълна избухна нагоре, сякаш нещо невидимо се бе блъснало в нея.
– О, благословии на Майката Земя – тросна се Оливия. – Те го направиха.
Вълнувайки се като мираж, който не иска да придобие форма, една сенчеста форма се плъзгаше и излизаше от реалността – проблясък на люспи, проблясък на перки. Пеенето се усилваше. Още едно трептене изкриви водата, след което съществото се втвърди в спирала от блестяща светлина.
Върху тинестите площи се извиваше гаргантюанска змия. Тялото ѝ блестеше в нюанси на наситено синьо, а бледият ѝ корем беше защитен от плочи от кожести люспи. По гърба ѝ се спускаше линия от заострени гръбни перки, а ресни от перки и рога обграждаха голямата ѝ глава, чието широко чело се стесняваше до заострена муцуна.
Опирайки огромните си предни плавници на земята, звярът отметна глава назад и нададе ужасяващ писък на първична ярост.
– Левиатан? – Аарон издъхна невярващо. – Свята работа, той е огромен.
Аз поклатих глава тъпо. О, да. Голям и красив, точно като дракон. Бих знаела, след като бях срещала няколко.
– Кай! – Гласът на Дариус се разнесе през високоговорителя на телефона и привлече вниманието на трите момчета. – Оттеглете се.
Притиснал телефона до ухото си, Кай се поколеба. Феята се извъртя яростно, сякаш се опитваше да се оттегли, но вместо това се приближи – неудържимо привлечен към кръга, дори когато се бореше с всички сили да спре.
– Кай.
Той си пое дъх, после го изпусна. Като улови погледите на Езра и Аарон, той каза по телефона:
– Да, сър. Тръгваме.
Отдръпвайки се от несигурното спускане, той се изправи на крака. Аарон също се отдръпна, а Езра се изправи в неудобен полупристъп, чакайки да му освободя пътя. Стиснах челюст и се запътих назад.
– Страхливци! – Оливия се изстреля нагоре, стиснала ръце. – Излезте и ги спрете!
– Ние не сме… – започна Кай.
Вещицата скочи напред, ръцете ѝ се изпънаха. Тя заби и двете си длани в гърдите на Езра – и го избута назад от скалата.
Назад към част 7 Напред към част 9
