Глава 1
– Не, – казах аз.
– Не?
– Не.
Дарън удари с ръце по плота на бара.
– Ти си барманът. Твоята работа е да ми дадеш питие.
Замислено потупах брадичката си, докато преценявах всичките метър и половина на яростния боен магьосник, който се опитваше да се наведе през бара ми и да се извиси над мен едновременно. Дарън не беше любимият ми човек, когато беше трезвен, а пиян беше приятен като скункс и дикобраз, събрани в едно миризливо, бодливо животно.
– Отрязан си. – Изтърках ноктите си върху престилката. – Което ти казах преди час. И преди половин час. И преди десет минути.
– Не можеш да ме отрежеш!
– Да, мога. Аз съм барманът, както отбеляза.
– Не съм пиян – изръмжа той, наведе се още по-напред през бара и облъхна лицето ми с вонящ алкохолен дъх. – Обслужвай ме или ще съжаляваш, че някога си…
Той прекъсна, когато и аз поставих ръце на плота на бара и се изправих пред него. Хулиганите никога не очакваха, че тактиката им на сплашване ще бъде използвана срещу тях.
– За какво ще съжалявам? – Поисках да знам, докато той се отдръпваше. – Давай, довърши изречението. Говори ясно и на висок глас, за да могат всички да чуят колко си силен.
Тъй като вече говорех ясно и силно, няколко души се обърнаха, а израженията им просветнаха от очакване. Тори отново щеше да унижи някого, а те имаха места на първия ред. Кълна се, че затова най-близките до моята станция маси винаги бяха пълни.
Ах, обичам си работата.
Дарън вяло обмисли възможностите си, после промълви:
– Хайде, Тори. Само още едно питие.
Засмях се.
– Не можеш да се държиш мило, след като ме заплашваш. Изчезвай, Дарън.
Ръцете му се стиснаха в юмруци, дебелите мускули в горната част на ръцете му се сгърчиха. Свиреше като двегодишно дете, на което е отказана чаша за смучене, но беше достатъчно пиян, за да изгуби наистина самообладание – ако можеше да си проправи път през заклинание. По-добре да не рискува. Бойните магьосници никога не бяха откачалки, а Дарън беше по-зъл от повечето. Той не беше човек, когото трябва да злепоставям.
Като имах това твърдо предвид, изплезих език към него.
Очите му се изцъклиха и той се върна на масата си. Усмихнах се. Виждате ли? Не се страхувах. С внимателно безгрижие измъкнах ръката си от задния джоб, където държах картата си „Дама Пика“, готова да извадя артефакта, за да се защитя.
Изобщо не се страхувах.
Но сериозно, аз не бях тъпачка, която няма понятие от самосъхранение. Знаех, че Дарън можеше да ме разкара, ако искаше, но понякога да не показваш страх беше най-добрата защита.
Лошото ми отношение – „лошо“ според всеки бивш работодател – беше причината да си намеря тази работа. Човек барман… работещ за магическа гилдия.
Погледнах с умиление кръчмата. Беше оживено за вторник вечер, но около двайсетте разпръснати наоколо митици се бяха успокоили след пика на вечерята. Беше почти единайсет и планирах скоро да се прибера. Утрешната нощ щеше да е луда – и нямаше кого да обвинявам, освен себе си.
Всичко започна с тиквите.
Бях ги забелязала в магазина за хранителни стоки в началото на октомври и ми хрумна блестящата идея да украся бара си за най-страховития месец в годината. Но не можех да нося сама вкъщи цял товар тикви, затова се обадих на любимия си пиромаг да вземе мен и прекалено големите ми тикви от магазина. Аарон, който не може да чуе идея, без да прекали с ентусиазма си, добави още десет към поръчката ми и закара всичко до дома си.
Изразът на лицето на Езра, когато влязохме с първия товар тикви, беше само малко по-малко запомнящ се от израза на Кай, когато Аарон му съобщи, че всички ще режем тикви преди Хелоуин.
Усмихнах се на дузината фенери, подредени на групички из кръчмата, чиито светещи оранжеви лица се усмихваха или мръщеха – или в случая с единствената тиква на Кай – гледаха неодобрително. Не знаех как една тиква може да изрази крайното си неудоволствие, но Кай го беше постигнал с голям ефект. Може би прекалено много съм го притеснила, когато го помолих да издълбае „само една малка тиква, иначе Хелоуин ще бъде съсипан“.
По някакъв начин фенерите доведоха до оранжеви и черни хартиени панделки, които един следобед мистериозно се появиха на плота на бара ми. Какво друго трябваше да направя, освен да украся кръчмата с тях? После Аарон се появи с кутия, пълна с пухкави прилепи, които сега висяха от тавана. Никой не си приписваше заслугата за червените и оранжевите светлини, нанизани по рафтовете с алкохол зад мен, но подозирах, че са дело на Клара.
А после, още по-мистериозно, всички започнаха да говорят за „партито за Хелоуин“ и да ме питат какъв е планът.
Аз не планирах парти. Никога не съм имала намерение да планирам парти.
По стълбите, които водеха към двете горни нива на сградата, се чуваха стъпки. С кафява коса, разпиляна от небрежен кок, Клара се завъртя зад ъгъла, стиснала издута папка. Тя се запъти към мен, а лицето ѝ беше маска на спешност.
– Здравей, Клара – казах аз. – Тази вечер работиш до късно.
– Бонбони с царевица! – Изръмжа тя. – Трябват ни царевични бонбони за партито. Не е Хелоуин без царевица.
– Ще ги добавя в списъка за пазаруване. – Извадих хартия от джоба на престилката си и добавих захарна царевица към списъка „всичко, което забравих по време на последното пазаруване“, след което се намръщих към нея. – Ти се притесняваш за партито, нали? Имаш си достатъчно грижи. Аз ще се справя с това.
– Не мога да си помогна. – След като кризата беше избегната – всичко при помощник-майстора на гилдията беше криза – тя остави папката си и се плъзна на една табуретка. – Не мога да си спомня кога за последен път сме празнували Хелоуин като гилдия. Ще бъде пълна зала. Много гилдианти ще доведат членове на семейството си или приятели.
Да, твърдо и ясно бях казала на всички, че не планирам никакво събитие, но дали ме бяха послушали? Интересуваше ли ги? Не. Сега бях домакиня на най-голямото парти на гилдията за годината, и всичко това, защото исках да издълбая една проклета тиква.
– Ще ти помогнем с барманството – добави Клара, оправяйки папката си – за да можеш и ти да се насладиш на партито. Избрала ли си вече костюм?
Партита, които мога да направя. Бонбоните бяха страхотни. Декорациите бяха забавни. Но мразех да се обличам. Преди да успея да го спра, лицето ми се изкриви.
– Аарон иска да отидем като Джейн и Джордж Джетсън, защото и двамата са червенокоси, но Кай иска да отидем като двама герои от „Mad Men“. Аз съм гледала само три епизода.
– Кай просто иска да облече костюм и да го нарече костюм – отбеляза мъдро Клара. – Ами Езра? Вие двамата можете да се облечете като Джон Сноу и Игрит.
– Игра на тронове? – Замислих се. – Поне ще бъда лош дивак.
Очите на Клара светнаха.
– Езра дори прилича на Джон Сноу. Вие двамата в костюм ще сте толкова сладки. Но имаш само един ден, за да го подготвиш. Обзалагам се, че можеш да отидеш в специализирания магазин на…
Бързо махнах с ръка.
– Добре съм. Костюмите не са задължителни, а аз така или иначе ще нося престилка.
Лицето ѝ падна.
– Но това е твоето парти. Трябва да носиш костюм.
Задържах усмивката си на място и просто кимнах. Моето парти. Уф.
Тя вдигна папката си и половината от съдържанието ѝ направи опит да се освободи. Хванах документите, докато се плъзгаха по плота на бара, и заедно натъпкахме цялата документация обратно в картонения ѝ затвор.
– Благодаря. – Тя въздъхна. – Имам толкова много неща за вършене, а Дариус иска от мен да…
– О? – Попитах предпазливо, смутена от внезапния ѝ ужас.
– Забравих! Дариус ме помоли за това преди две седмици, но аз се разсеях и не ти казах…
– Какво да ми кажеш?
Тя виновно изсумтя.
– Дариус иска да обнови менюто на кръчмата. То не е променяно от години, а ние сме закъснели да го обогатим. Той предложи ти да се заемеш с това.
– Аз?
– Ти и Рамзи работите най-много часове в кръчмата, но Рамзи е зает с чиракуването си и не иска допълнителна отговорност. Няколко пъти споменах на Дариус, че може би ще ти хареса да имаш глас в управлението на кръчмата.
Глас в управлението? Това беше нищожна отговорност – дори не се доближаваше до повишение, но в гърдите ми бълбукаше главозамайващо удоволствие. Никога в живота ми на нито една работа никой не ми беше предлагал по-голяма роля или по-голяма отговорност от тази, на която ме бяха наели. И преди са ме понижавали, но това беше всичко.
– С удоволствие! – Взех списъка си с хранителни продукти и го прелистих, за да си записвам. – Какво трябва да направя?
Клара примигна от незабавното ми вълнение, после се усмихна.
– Дариус иска писмено предложение, което да включва кои елементи от менюто да премахне и кои да добави. Ще трябва да включиш информация за цените, съставките, доставчиците, времето за подготовка и т.н.
Записах си това.
– Добре, разбира се. До кога го иска?
– А. – Тя отново изсумтя. – Той го предложи преди две седмици, така че мисля, че очаква предложението ти… следващата седмица.
Това може би е малко кратък срок.
– Кога следващата седмица?
– Хм, вероятно в понеделник. Обича да си оправя документите за седмицата в понеделник.
Пет дни, а един от тях щеше да бъде погълнат от гигантско парти. Затиснах опасенията си и се усмихнах уверено.
– Разбрах.
– Мога да му кажа, че съм забравила и ще ти трябва повече време, за да…
– Не! – Натъпках бележките си в престилката. – Всичко е наред. Няма никакъв проблем. – Това беше шансът ми да докажа, че съм достойна за повече отговорност, и нямаше да го проваля, като поискам удължаване на срока. Ако Дариус искаше новото меню в понеделник, щеше да го получи в понеделник.
Погледнах към задния плот, където ме чакаше лаптопът ми, а на екрана се виждаше полузавършено колежанско задание. Това обаче можеше да не стигне до преподавателя до следващата седмица. Хм. Щях да го измисля. Имах два почивни дни от днес до понеделник. Можех да го направя.
Клара се върна на горния етаж, за да продължи нощната си работа с Дариус – странно, но не съвсем необичайно. Дариус, майсторът на гилдията, пътуваше много и всеки път, когато се връщаше от дълго пътуване, двамата с Клара изчезваха за един ден, за да наваксат с цялата работа, която изискваше участието или одобрението на ГМ.
Това или пък имаха тайна афера и след пътуванията му се барикадираха в кабинета му, за да… не. Прекалено странно, при положение че бюрата на офицерите от гилдията бяха точно пред вратата му.
Няколко минути по-късно седях на плота на бара и се взирах с лека паника в менюто на тебешира над задния плот. Табуретката зад мен заскърца по пода, когато някой я издърпа.
– Искам ли да знам какво правиш?
Не се обърнах при звука на гласа на Аарон.
– Коя е любимата ти стока в менюто?
– Бургерът.
– А ти какво ще кажеш, Кай? Езра? – Не ми беше нужно да поглеждам, за да разбера, че и те са там.
– Бургерът – отговори Кай без колебание.
– Бургерът – каза Езра с разтапящия си глас. – Но това не е справедлив въпрос.
– Защо не?
– Защото в менюто има само един елемент.
Извърнах се, за да го погледна озадачено.
– Какво имаш предвид? Има десет предястия.
Тъмните му вежди се вдигнаха над несъответстващите му очи. Едното беше шоколадовокафяво, а другото – бледо като лед с тъмна зеница и външен пръстен, ирисът беше повреден от белега, който се простираше от слепоочието му надолу към бузата. С къдравата си коса и свенливата сянка покрай челюстта си той наистина приличаше на маслиненокожия Джон Сноу.
Той се облегна на бара и прошепна заговорнически:
– Всички поръчват бургера. Не мисля, че имат в наличност съставки за нещо друго.
Хм. Сега, когато го спомена, аз също винаги поръчвах бургера. Човек би си помислил, че след пет месеца ще ми омръзне, но на кого може да му омръзне вкусен бургер?
– Кое е най-нелюбимото ти ястие?
Те свиха рамене и ме оставиха да се чудя дали някога са опитвали нещо друго.
Кай седна на една табуретка.
– Защо този внезапен интерес към менюто?
– Дариус иска да го преработя. – Скрих отчаянието си. – Той иска предложение за ново меню в понеделник.
– Понеделник? Това е много кратък срок. – Аарон се подпря с лакът на плота. – Какво ще кажеш за „Отровен бръшлян“?
– Какво? Искаш да добавиш отровен бръшлян към менюто?
– Не, за костюма ти. Ти можеш да бъдеш Отровен бръшлян, а аз – Батман.
Подсмърчам.
– Кай е много по-приличен Батман от теб.
Езра се засмя, а Аарон се намръщи. Чувствайки се виновна, скочих от бара и се изправих пред тримата магове. Аарон беше седнал на любимия си стол, медната му коса беше разрошена, а ръкавите на небрежния му пуловер бяха подпъхнали твърдите му предмишници. Кай седеше до него, тъмната му коса ярко контрастираше със светлия му тен, а първите няколко копчета на ризата му бяха разкопчани. Езра беше подпрял едното си бедро на бара, а черната му тениска гласеше: „Зимата идва“.
Хм, точно така, той беше фен на „Игра на тронове“. Може би ще успея да го убедя да направим костюм за двойка с… чакай, какво си мислех? Не исках да се обличам.
– Няма да нося костюм – обявих пламенно.
– Но това е твоето п… – Започна Аарон.
– Това не е моето парти! Това са моите тикви. Никога не съм предлагала парти, камо ли пък доброволно да го организирам! И никога не съм казвала, че ще се обличам като… – Когато усмивката превзе лицето му, прекъснах. Беше чувал тази тирада по два или три пъти на ден, откакто партито стана факт. – Всичко това е по твоя вина.
– Моя вина?
– Ти искаше допълнителни тикви. Ако не беше…
Звънецът съобщи, че вратата на гилдията се отваря. Звънецът беше ново допълнение, монтирано преди няколко седмици. Не знаех цялата история, но нещо за пиян човек, който се е запътил навътре, докато Клара е била на горния етаж. Патронът на вратата отблъскваше хората, като предизвикваше внезапна вълна от страх, но не действаше толкова добре на пияните – или на упоритите като мен.
Затова сега имахме звънец.
Погледнах натам, очаквайки да видя посетители, които се прибират за през нощта – половината кръчма се беше изпразнила през последния половин час – но вместо това вътре влязоха двама души.
Мъжът беше среден на ръст, но над средния на мускули, с тъмна коса, подстригана близо до главата, и само малко по-дълга брада. Кожата и коженото му яке блестяха от дъждовните капки, а на гърдите му се мъдреше дебела, грозна сребърна висулка.
Високата жена с върбова коса вървеше, сякаш плуваше, дългата ѝ черна коса се развяваше зад нея, а светлата ѝ кожа беше зачервена в розово от студения дъжд. Прилепналото ѝ кожено палто беше стилно, тъмносините дънки – модно тесни, а черните кожени ботуши – високи до коленете. На колана ѝ висяха два кинжала с тесни остриета и странни S-образни дръжки.
Нито един от тях не беше член на „Врана и чук“.
Назад към част 1 Напред към част 3
