Глава 23
Седях на пътническата седалка на джипа на Дариус и слушах дъжда.
Зад мен майсторът на гилдията подреждаше едно одеяло върху Кай. Електромагьосникът се беше свлякъл на седалката, вече закопчан, а счупеният му крак беше шиниран и увит в превръзки. Дариус го беше нахранил с лечебни дражета и той беше задрямал в рамките на секунди, след като ги довърши.
В средата беше Аарон. Дариус и Алистър бяха оказали на пиромага първоначалната първа помощ, а той също беше изпаднал в кома от силната лечебна отвара. Езра се беше сгушил на третата седалка, все още в дълбоко безсъзнание. Той също нямаше да се събуди, защото Дариус го беше дозирал със същата жълта приспивателна отвара, която митиците продължаваха да изстрелват по мен в топчета за пейнтбол, някога… Не можех да виня логиката на Дариус; нямаше да е добре за Езра да се събуди, хванат в капана на задната седалка на превозното средство, без да знае къде се намира.
Погледнах надолу към китката си, шинирана и привързана към гърдите ми в импровизирана прашка. Ръката и мишницата ми бяха плътно увити в марля и тиксо, бинтовете бяха придърпани върху кожата на врата ми, а върху изгарянията ми беше нанесена охлаждаща мас. Хубаво беше, че вече не кървях, но лечението с първа помощ не беше направило нищо, за да притъпи болката ми.
Скърцането на чакъл се смеси със звука на проливния дъжд. Дариус загърна последния ъгъл на одеялото, за да се увери, че и тримата магове са покрити, след което се изправи.
– Намерих го. – През отворената врата на автомобила се носеше дълбокият, грапав глас на Алистър. – Надраскан е, но изглежда работи добре.
Извъртях се, за да погледна през отворената врата. Здравият вулканомаг, чието кожено яке бе закопчано с цип и яката му бе вдигната срещу студения, влажен вятър, стоеше до възстановения мотор на Кай.
– Можеш ли да го караш? – Попита Дариус.
Алистър измърмори, но това звучеше по-скоро забавно, отколкото намръщено.
– Предпочитам моя Харли, но мога да се справя и с тази малка ракета.
– Добре. Тогава да тръгваме.
Затваряйки вратата на Кай, Дариус се качи на шофьорската седалка. Двигателят вече работеше, а от вентилационните отвори се разнасяше топлина. Той разкопча колана с оръжието на кръста си и прибра кинжалите в ножницата под седалката, после включи чистачките на прозорците и превключи на задвижване.
Моторът на Кай изхвръкна, фарът му светна и Алистър потегли пръв. Джипът се изниза от паркинга след него, а чакълът шумно заскърца под гумите. Когато навлязохме във второстепенната магистрала, затворих очи. Не исках да виждам пътя отново, не и след като последният ми поглед към него беше завършил с такава катастрофа.
Ако Дариус и Алистър не се бяха появили, не знаех какво щях да направя. Оказа се, че Кай се е обадил за помощ, след като КС го е отбил от пътя. Дариус и Алистър се бяха притекли на помощ, но им беше отнело почти час, за да стигнат до нас. Въпреки това не се оплаквах.
– Как си, Тори? – Попита тихо Дариус.
С нежелание отворих очи. Наближавахме кръстовище и Алистър току-що беше обърнал мотора на Кай на нов път – мястото, където Аарон беше взел погрешен завой. Ако не се бяхме изгубили в града, щеше ли да се случи всичко това?
– Добре съм – прошепнах аз.
– Разкажи ми за това – каза Дариус. Думите не бяха заповед, а нежно предложение.
Завихме към магистралата „От море до небе“, дългите светлини се размахаха по блестящата настилка и скоростта ни значително се повиши. Как ли изглеждаше тъмнината в очите на Дариус? Като светило, дали някога нещо е било твърде тъмно, за да го види? Преглътнах срещу сухата болка в гърлото си и нагласих най-близките вентилационни отвори, за да вкарат горещ въздух в лицето ми. Хоши, отново във формата на кълбо, се беше сгушила в скута ми.
– Знаеш ли? – Попитах внезапно.
– За Езра? – Дариус не отмести поглед от пътя. – Да.
– От колко време?
– От самото начало. Каза ми го по време на интервюто ни за членството му.
Очите ми се разшириха. От всичко, което бях видяла, Езра пазеше тайните си по-внимателно от живота си. Но той направо беше казал на Дариус? И Дариус, знаейки истината, беше допуснал Езра в гилдията?
– Но… – Протестирах невярващо. – Но Езра е…
– Нелегален демоничен маг? Опасен за всички около него? Ходещо, говорещо престъпление, толкова тежко, че полицията би вкарала в затвора мен, Аарон и Кай само заради това, че го познаваме? – Той кимна. – Да, той е всички тези неща, но по време на разговора ни преди шест години беше и уплашено, белязано осемнайсетгодишно момче, което никога не е познавало нормалния живот.
Белязан. По някакъв начин знаех, че Дариус не говори за физическите белези на Езра.
– Наблюдавах Езра много внимателно – добави Дариус. – Както и Аарон и Кай. Ако някога Езра изглеждаше опасен за някого от гилдията, щяхме да предприемем необходимите мерки.
Отворих уста, но не проговорих. Не исках да знам какви са били необходимите стъпки.
Челюстта ми се стисна, докато се улавях за мисълта. Не, вече не можех да правя това. Трябваше да се изправя пред грозните истини и да ги разбера
– Какво би направил ти?
– Точно това – отговори Дариус. – Преди години помогнах на Кай и Аарон с плана им за бягство. Ако Езра имаше нужда от тях, те бяха готови да избягат с него по всяко време.
Погледнах майстора на гилдията. Това не беше всичко. Имаше още една „стъпка“, която той не споделяше.
– Значи сега знаеш какво е крил – продължи Дариус, преди да успея да попитам. – Какво мислиш?
– А?
– Страхуваш ли се от Езра?
Изненадана от въпроса, аз го обмислих за дълъг момент.
– Страхувам се от неговия демон.
– Добре. Би трябвало да се страхуваш.
– Аз… – Вдишах разтреперано. – Говорих с неговия демон.
Главата на Дариус се насочи към мен. Той бързо погледна обратно към пътя.
– Дали?
С още един несигурен дъх разказах на Дариус първо за крилатия демон и амулета, който се опита да даде на Езра, после как използвах амулета, за да освободя демона на Бърк, и накрая за молбата, която демонът на Езра беше отправил.
– Демонът му искаше амулета – промълви Дариус, повече на себе си, отколкото на мен. – Тори, рискувам да предположа, че всичко, което демонът иска, едва ли ще е добро за Езра.
– И аз така мислех.
– Амулетът е изключително опасен артефакт. При никакви обстоятелства Езра не бива да го докосва. Той може да изгуби всякакъв контрол над своя демон, а неконтролируемият магьосник е още по-избухлив от необвързания демон.
Намръщих се.
– Защо?
Сиянието от конзолата хвърляше зловещи сенки върху лицето на Дариус.
– Необвързан демон убива в отчаян опит да намери път към дома. Демонът, затворен в магьосник, обаче никога не може да се върне у дома. Той е свързан със смъртната плът. Когато Езра умре, демонът ще умре с него. Това е причината неговият демон да е толкова мотивиран да запази Езра жив и да е положил усилия да излекува раните му.
О. Не се бях замисляла защо демонът ще лекува Езра, а само колко шокираща е била магията му, докато го е правил.
– Демонът в един маг е силно ангажиран с оцеляването на своя носител. Той иска тялото за себе си, може би за да може да живее възможно най-дълго, може би за да отмъсти на хората, които обвинява за съдбата си, може би за да потърси път към дома. – Дариус се усмихна мрачно. – Трудно е да се разгадаят мисловните процеси на един демон, но независимо от това, това го прави изключително опасен.
Все още не бях сигурна, че разбирам какво прави мислещия за оцеляването демон на магьосника по-смъртоносен от необвързания демон, който е на път да убива, но не спорих. Скрит в джоба ми, тъмният амулет тежеше на бедрото ми. Бях го събрала, заедно с всичките си други артефакти и месинговите кокалчета на Халил, преди да напусна сградата.
Криволичещият път прелиташе под фаровете на джипа, Алистър ускоряваше пред нас. Наблюдавах чистачките, които се плъзгаха напред-назад, като устоях на желанието да погледна към Езра.
– Защо го е направил? – Прошепнах. – Защо е избрал да стане демоничен маг?
Дариус плъзна ръце по волана. За дълъг миг той мълча, като се концентрираше върху шофирането.
– Езра – каза накрая, а гласът му беше тихо мърморене – не е разбрал, че има избор.
Дъхът ми секна.
– Какво имаш предвид?
– Той ще ти каже, когато е готов, но не го обвинявай за това, Тори.
Как може човек да не разбере, че може да избере да не призове кръвожадно чудовище от адското царство и да го вгради трайно в тялото си? Не разбирах, но засега щях да повярвам на думите на Дариус.
– Какво е специалното в Енрайт, Орегон? – Попитах.
– Енрайт е изоставен железопътен град дълбоко в крайбрежната верига на Орегон. – Дариус потърка солено-пиперната си брада, сякаш за да отпусне внезапното напрежение в челюстта си. – Той е значим за митичната общност и по-специално за ловците на демони, защото преди осем години в частен имот близо до града беше открита и ликвидирана добре скрита група демонични магове. Това беше най-голямото сборище, наблюдавано от около век насам.
Снимката на Езра. Беше арестуван в Портланд, Орегон, четири месеца след прочистването на демоничните магове, изглеждаше болен и бездомен. В комбинация с липсата на история преди присъединяването му към „Врана и чук“, можех да разбера защо Ключовете смятаха този полицейски доклад за окончателно доказателство за произхода на Езра.
Исках да знам повече – дали Езра е бил част от тази група, как се е озовал там, как е избягал от изтреблението, но реших, че самият магьосник-демон трябва да е този, който да отговори на тези въпроси. Забавих се с шината на ръката си.
– Какво сега? Безопасно ли е да отведем Езра обратно в града?
– Не вярвам Бърк да е казал на някого извън екипа си за Езра. Ако го беше направил, тази вечер повече екипи щяха да са ви в крачка.
Наблюдавах внимателно профила на Дариус.
– Значи тайната на Езра е в безопасност?
– Засега.
Засега. Е, това поне беше нещо.
– Ами Бърк и Фентън… и Халил? Техните тела…
– Вече повиках няколко доверени митици да почистят мястото и скоро би трябвало да ги подминем, тръгвайки на север. Можеш да се досетиш защо не искам да въвличам полицията. – Той ме погледна, с извита вежда. – Алистър и аз щяхме да се погрижим сами за почистването, ако не бяха две причини. Първо, сметнах, че е най-добре и трите момчета да отидат при нашите лечители възможно най-скоро.
Най-накрая си позволих да погледна към задната седалка. Аарон, Кай и Езра почти изглеждаха, че спят спокойно – с изключение на разкъсаните им, мръсни, окървавени дрехи и различните превръзки и шини.
– Втората причина? – Запитах се, докато се настанявах на седалката си и нагласях Хоши в скута си.
– Трябва да се върна незабавно. Алистър, Жирар и аз сме в разгара на нещо.
Сериозно? Поклатих глава.
– А ти почиваш ли си някога? Необвързаният демон току-що беше убит по-рано тази вечер и си помислих, че всички ще се отправят направо към леглото за хубав, дълъг сън.
Дариус се усмихна едва забележимо, но нещо тъмно и злобно втвърди чертите му.
– Задачата ни е свързана с необвързания демон… и с тези, които са го освободили.
Устата ми се отвори в безмълвно „о“. Най-смъртоносният екип на „Врана и чук“ вече не преследваше убития демон – преследваше отговорните за него.
– Е – казах безгрижно аз. – Определено не искаме да те възпрепятстваме от това.
– Много съм ти признателен, Тори.
Дълго време карахме в мълчание. В един момент на пътя се появиха един чифт фарове, които се движеха в обратна посока, и Дариус светна с мигачите си за поздрав. Измъкнах се от дрямката си, изтощена, но държана будна от пулсиращите ми наранявания. Дариус не разкри от кого се е състоял екипът по почистването.
Най-накрая в дъжда се появиха мъгливи светлини – северозападният край на града, ярък и весел, непомрачен от травмата на нощта. Потънах в седалката си, а през мен премина облекчение.
– Тори – промърмори Дариус, а гласът му ме стресна след толкова дълго мълчание. – Тази вечер ти направи избор, който малцина биха направили. И ти повтори този рядък избор отново и отново през цялата нощ.
Загледах се втренчено, твърде уморена, за да разгадая смисъла му.
– А?
– Избра да застанеш до приятелите си въпреки ужасната опасност.
– О… вярно.
Забавна усмивка потръпна в късата му брада.
– Да похваля ли смелостта ти или упоритостта ти?
Намръщих се.
– Така или иначе – продължи той, а забавлението му избледня – крайно време е да се заемеш сериозно със собствената си безопасност. Многократно съм те предупреждавал, че твоето благополучие е също толкова важно, колкото и на всеки друг, и търпимостта ми към лошото ти отношение към самосъхранението достигна границите си.
Недоволството ми се разтопи в гузна гримаса.
– Тъй като явно нямаш намерение да седиш отстрани, това означава, че трябва да се научиш как да се защитаваш. Заповед – добави той, когато отворих уста.
Откъде беше разбрал, че ще протестирам? Имам предвид, че да, бях получила побой, но се бях измъкнала жива. От друга страна, ако не бях избягвала всяко споменаване на Аарон за обучение през последните два месеца, може би щях да се справя по-добре. Може би щях да пощадя Езра от животозастрашаващо нараняване.
– Ще говоря с Феликс за тренировъчен режим. – Дариус ме погледна, а в тона му нямаше и намек за компромис. – Той ще координира действията си с Аарон и Кай, а аз ще очаквам редовни доклади за напредъка ти.
Преглътнах, разбирайки негласното предупреждение, че ще последват последствия, ако не успея да отговоря на очакванията му.
– Да, сър.
– Добре. И последната ми инструкция…
Изправих се внимателно.
– Да?
– Помоли Езра да те научи на всичко, което знае за демоничните магове – на всичко, което знае за това как действа силата му. – Устата на Дариус се изтъни. – Мисля, че това са знания, които ще ти трябват… рано или късно.
Прокрадна се студенина и погледът ми се насочи към задната част на автомобила, където Езра се бе облегнал безжизнено на прозореца, бледото му лице бе осеяно със засъхнала кръв, а бузата му бе белязана от нокът на неизвестен демон.
Назад към част 23 Напред към част 25
