Анет Мари – ДОСТАВКА НА ЗЛО ЗА ЕКСПЕРТИ ЧАСТ 30

Глава 29

Върколаци и вампири. Демони и демонична магия. Митове, борещи се за живота си – някои познати, други не бях виждала никога преди. Всички те преминаваха покрай мен, докато Зилас тичаше с пъргави крака, провирайки се между бойците, преследвайки неуловимото място, където бе изчезнало сигналното сияние на Називер.
Огън и дим. Викове и писъци. Пълен хаос, когато се втурнахме през гъстотата на събитията, и в главата ми се завъртяха мисли – кои бяха всички тези хора? Кохортите и култистите на Ксевер? Или, ако Ксевер по някакъв начин беше измамил или принудил полицията, друга гилдия?
Нямах представа и нямаше как да разбера.
Последната стена от бойци препречи пътя ни, заплетени в ожесточена битка, и аз разпознах лица от „Врана и чук“. Разпознах и демона от далечната страна на схватката, който стоеше сам, изправен срещу няколко противника.
Зад извитите криле на Називер стоеше Ксевер в дълъг черен плащ, а белязаната му уста се кикотеше.
Зилас ускори ход. Затегнах хватката си върху него, докато той свиваше крака и скачаше, прескачайки с такава сила сражаващите се митици пред нас, че вятърът отвя качулката ми. Забихме се в пролуката пред Називер. Зилас се изправи, дишайки тежко от спринта си през градското бойно поле.
Погледът на Ксевер ни обходи нагоре-надолу, толкова спокоен, сякаш стоеше в собствения си дом, а не в жестока битка, изпълнена с бушуваща магия.
– Робин и Зилас – изрече той, като примеси имената ни с подигравателно презрение. – Колко мило от ваша страна да се присъедините към нас.
Усмивката му се изостри и той запретна ръкавите на сакото си. От китките до лактите му се простираха сребърни ленти, също като антидемонските артефакти на Сол, всяка от които беше гравирана с миниатюрни масиви за отричане.
Челюстта ми се сви. Да убиеш Ксевер нямаше да е толкова просто, колкото да минеш първо през Називер.
Ксевер погледна настрани и аз със закъснение забелязах, че една висока, въоръжена жена с тъмна коса стои до него и държи ръката му.
– Ксанте? – Каза той.
Тя се усмихна, с изражение, също толкова смразяващо като неговото.
– Тогава иди да си играеш с играчките, Ксевер, а аз ще се заема с важните въпроси, както винаги.
Ксевер се усмихна. Със снизходително навеждане на главата той се оттегли. Називер се задържа на мястото си пред своя господар, а опашката му се размахваше от страна на страна. Кръвта бе изцапала крайниците му, а краищата на разкъсаното му крило потрепваха при всяко движение на демона.
Називер все още не беше победен, но вече не беше във върхова форма.
Мислите на Зилас се стрелнаха по моите и когато мълчаливо се съгласих, в гърдите му избухна тих смях. Ръцете му се стегнаха, хващайки краката ми, след което скочи с едно мощно движение.
Докато се приземяваше в клек пред Називер, аз изкрещях:
– „Ori eruptum impello!“
Сребристият купол на оригиналния ми артефакт изблъска демона назад, а Зилас се хвърли към излезлия от равновесие Дх’ират. Називер избегна, ноктите на Зилас едва го улучиха, после грабна Ксевер и се стрелна надолу по улицата – далеч от битката зад нас.
Враговете ни отново бяха в бягство.
Зилас ги последва, като им позволи да се движат напред, докато се отдалечаваха от кръстовището. Когато виковете и експлозиите на магията от битката заглъхнаха, Називер спря и освободи Ксевер.
Разхлабвайки хватката си за краката ми, Зилас ме остави да се спусна от гърба му. Преместих се да застана до него, а очите ми бяха вперени в Ксевер, докато изтласквах всичко останало от съзнанието си. Този момент.
Моментът, в който щях да победя Ксевер и да отмъстя за родителите си.
– Такъв свиреп поглед на решителност, Робин – отбеляза Ксевер и се усмихна. – Но си забравила нещо. Зилас ми принадлежи, помниш ли? Daimon hesychaze.
Червена светлина пламна над Зилас.
Daimon hesychaze!
Тялото му се разтопи в пурпурна светлина и проблесна в моя инфернус, скрит под якето ми. Сиянието отскочи отново и той се преформира до мен, бронята му беше на показ, а човешките му дрехи – на купчина на земята.
Устата на Ксевер изтъня гневно.
Зилас вдигна ръка, разпери пръсти и насочи длан към Називер. Като притисна другата си ръка около китката му, той призова заклинание, чиито дъгообразни кръгове и заплетени линии се простираха на четири стъпки.
Аз също вдигнах ръката си. От дълбочината на гърдите ми извънземна топлина се втурна навън, за да пробяга през крайниците ми. Червено сияние освети върховете на пръстите ми, след това премина по цялата ми ръка и нагоре по китката.
Очите на Ксевер се разшириха в невярващо изумление, когато алена светлина се разля по мокрия паваж.
Собственото ми недоверие ме прониза. Називер ме беше виждал да използвам демонична магия и преди, така че защо Ксевер беше толкова изненадан? Нима Називер не беше казал на господаря си на какво е станал свидетел? Нима не беше казал на Ксевер защо е унищожил моя инфернус?
Въпросите прехвърчаха през главата ми, но нямаше време да обмислям отговорите, тъй като заклинанието на Зилас пламна по-ярко. Визуализирах кантара – и на три крачки пред Ксевер се появи шестметров светещ сигил.
Очите му се разшириха още повече, когато разпозна руната и осъзна какво предстои.
С ослепителна светкавица и съкрушителен взрив заклинанието на Зилас експлодира към Називер – и в същия момент изкрещях:
– Импело!
– Ori unum! – Изръмжа Ксевер.
Пред него се появи бледосин щит от отричането – и той едва забави моето заклинание. Невидимата сила изхвърли Ксевер от краката му. Той полетя назад, размахвайки ръце, и се сгромоляса в жестоко преобръщане. Паднал на земята, той се просна на паважа.
Ксевер не беше демон. За разлика от Називер, не беше нужно да го удрям отново и отново, за да го поваля. Също като мен, плътта му можеше да се натърти, а костите му да се счупят.
Бързият проблясък на мислите на Зилас се стрелна през ума ми, но не погледнах натам, докато той се втурваше към Називер в следствие на собственото си заклинание.
Изстрелях се напред, тичайки към Ксевер, докато призовавах друга руна в демоничната магия. Ксевер се изправи на крака и вдигна ръка.
– „Ori ossa seco et ferrum!“ – изръмжа той.
Като разбрах веднага, че заклинанието не е заклинание за отричане, прекъснах атаката си и се хвърлих настрани. Покрай главата ми профуча тънък камшик от лилава светлина, който едва не ме улучи, и се удари в стълб за осветление. С метален писък стълбът се наклони настрани и се заби в най-близката сграда, като прозорците се счупиха, а стъклата се изсипаха на паважа.
Изправих се на крака, сърцето ми се разтуптя, а адреналинът се покачи. Изглежда, гривните на Ксевер не се ограничаваха само до заклинания за отричане.
По-нататък по улицата ярки изблици на пурпурна магия и разкъсващи ухото звуци рикошираха от сградите, докато Зилас и Називер се бореха за надмощие.
Изправих се, протегнах ръка и призовах още една руна.
Устните му се изкривиха, Ксевер ме „отрече“, а сребърните ленти около ръцете му отразяваха ярките багри от сражаващите се демони.
– „Игниарис!“
От моята руна изригна огнено кълбо, но заклинанието на Ксевер проблесна с бледожълта светлина и пламъците на моето заклинание се разбиха в светещата бариера. Призовах още една руна и Ксевер отново отвърна със заклинание. Докато умът ми се въртеше в търсене на кантрип, на който той не можеше да противодейства, той замахна с лявата си ръка, а изкрещяното му заклинание се изгуби в бумтящата експлозия на двата демона.
Аз се хвърлих на земята, а заклинанието му премина покрай мен. Претърколих се и отново се надигнах, но следващото му заклинание вече се носеше към мен. Отново се гмурнах, а дланите ми застъргаха по грубата настилка.
Ксевер отново се прицели в мен.
– „Ori incidere…“
Руната ми се появи под краката му.
– „Surrige!“
Левитационното заклинание го изхвърли във въздуха и той се свлече обратно, приземявайки се с хрущящ трясък.
Магията на Зилас ме прониза.
– Импело!
Руната изхвърли Ксевер назад.
– Вентос!
Вятърната кантрипа го блъсна, като запрати дъжд и мръсотия в лицето му.
– „Igniaris!“
Този път Ксевер нямаше възможност да противодейства на огнената ми руна и над него избухнаха пламъци. Той изчезна в пламъците.
Подпрях краката си, като едва се осмелявах да дишам.
Краткотрайният огън угасна и Ксевер се появи отново, дрехите му бяха обгорени, а кожата от едната страна на лицето му беше гневно червена. Дъждът го беше спасил.
Вдигнах ръка, за да извикам друга руна. С изкривена уста Ксевер посегна към гърдите си – към колекцията си от висулки „Инфернус“. Багрите пламнаха над гърдите му, после скочиха към земята.
Той призоваваше друг демон да се бие за него.
Когато светещата форма на демона се сгъсти, аз отчаяно привлякох още от магията на Зилас – и усетих от него остър, предпазлив удар на изненада.
Погледът ми се отклони от Ксевер и демона му и потърси Зилас.
Той се беше вкопчил в раменете на Називер, едната му ръка беше притисната около главата на крилатия демон, за да я дръпне назад, а светещите нокти на другата му ръка бяха притиснати към гърлото на Називер. Беше на миг от убийството – но не беше нанесъл последния удар.
За миг не разбрах защо Зилас се поколеба. После го видях: Устата на Називер се движеше. Той говореше на Зилас.
Движението премина през периферното ми зрение – и си спомних, че точно сега се намирам в битка. Че не мога да се разсейвам.
Само че го направих – точно в неподходящия момент.
Не видях какъв демон беше извикал Ксевер. Виждах само как ръката му замахва към мен.
Ударът попадна в гърдите ми, светът се завъртя и аз се блъснах в нещо. Тухла, камък, бетон. Не знаех. Каквото и да беше, то беше по-твърдо от костите ми – така че костите ми се счупиха.
Агонията избухна в цялото ми тяло. Загубих представа за заобикалящата ме среда, попаднала в адски кошмар от болка, толкова много болка, безкрайна, всепоглъщаща.
„Робин.“
Топлина и студ преминаха през крайниците ми, после изведнъж се превърнаха в изпепеляваща жега. Агонията се увеличи четирикратно и умът ми се отдръпна, мислите ми се завъртяха в спирала.
„Робин!“
Изтръгнах се обратно от безсъзнанието. Цялото ми тяло пулсираше, но това беше поносимо. С усилие отворих очи.
Чифт малинови очи, потъмнели от умора, се взираха в мен – и усещах Зилас в съзнанието си, присъствието му беше стабилно и свирепо. Той беше там през цялото време, но болката беше погълнала вниманието ми.
Примигнах – и забелязах още три лица зад демона, всичките бледи и издължени. Амалия и чичо Джак не бяха изненада, но …
– Зора? – Изхлипах.
– Това съм аз – каза тя, като не успя съвсем да се справи с лекомисления тон. – Добре дошла отново.
– Отново…?
Ръката на Зилас премина през бузата ми.
„Демонът Аш’амаде на Ксевер те счупи.“
Счупи ме? Повтарях безмълвно, без да мога да си спомня коя Къща се наричаше Аш’амаде.
„Ти беше много наранена.“ – Ехото на страха му ме прониза. – „Аз те поправих.“
Поех си дълбоко въздух, в дробовете ми се появи неприятна болка. Тъй като изглеждах напълно поправена, вкопчих лакти в земята, опитвайки се да седна.
– Уау! – Възкликна Амалия, коленичила от другата ми страна. – Просто остани на място за няколко минути, добре, Робин?
– Но какво да кажем за Ксевер и Називер? – Попитах, като погледнах покрай тях. Улицата, по-тъмна от преди с разрушен стълб за осветление, беше тиха и празна.
– Избягаха – каза Амалия. – Називер грабна Ксевер и излетя с него, а другият демон полетя след тях.
Къщата на Аш’амаде също имаше крила?
– Те отиват към портала? – Прошепнах, като ме обзе студен ужас.
– Вероятно. – Амалия се изправи в пълния си ръст и погледна баща си. – Татко, иди да вземеш колата. Нямаме време за губене.
Той се отдръпна, като посегна към висулката, окачена на гърдите му. Когато я хвана, проблесна червената светлина. Не бях забелязала неподвижния му демон, докато не се разтвори в ивица сила, която се втурна обратно в инфернуса. Той побърза да се отдалечи, изчезвайки в тъмнината.
Докато стъпките му се отдалечаваха, забелязах колко тихо е било. Дъждът беше спрял – както и далечният рев от битката на живот и смърт. Обхвана ме дълбок студ. Какво се беше случило с Врана и чук?
– Някой идва – прошепна Зилас.
Напрегнах се. Миг по-късно до нас достигна нов звук – две групи стъпки, които хрущяха по мократа настилка. Двойка фигури мина под уличната лампа и тръгна към нас.
Амалия се обърна рязко към тях, а Зора също се завъртя. Събрах се, но преди да успея да седна, Зилас плъзна ръцете си под мен. Той ме придърпа към гърдите си и се изправи.
Внезапното движение накара главата ми да се завърти и аз зарових лице в страничната част на качулката му, със стиснати очи, докато се борех с вълната от гадене. Едва след като притиснах лицето си към тъканта, разбрах, че той се е върнал в човешката си маскировка; сигурно се е преоблякъл, след като ме е излекувал.
Стъпките се приближиха.
– Живи сте – сухо отбеляза Амалия на новодошлите.
– В по-голямата си част – отвърна познат глас. – Тя добре ли е?
Внимателно вдигнах глава от рамото на Зилас и срещнах изтощените лешникови очи на Тори.
Пребити, натъртени, напръскани с кръв. Изтощена от умора, която витаеше около нея като миазъм, сякаш тази нощ – или може би изминалата седмица – беше изцедила твърде много от нея, помрачавайки жизнения ѝ дух.
Аарон стоеше до нея, а умората му беше също толкова силна. Откакто го видях за последен път, беше получил още кървящи рани, а мократа му кожа беше изцапана със сажди. Въпреки окаяното си състояние, погледът му ме обходи притеснено, търсейки наранявания.
– Добре съм – казах им аз. – Само… нестабилна.
По мълчаливата ми молба Зилас наклони краката ми към земята. Изправих се, но коленете ми се клатушкаха слабо и аз се облегнах на него, благодарна за ръката му около кръста ми.
Тори потърси лицето ми.
– Ксевер и Називер?
– Избягаха – признах, като махнах мократа си коса от очите си. – Називер отлетял с него.
Бягаха и ние знаехме точно накъде са се запътили.
– Те вече не са ловци – изръмжа Зилас, повтаряйки мислите ми. – Сега аз ще ги ловувам.
„Заедно“ – казах му безмълвно, като стиснах с пръсти рамото му. Все още не бяхме победили Ксевер и Називер, но някак си щяхме да го направим.
Независимо от цената.
– Ще ги преследваме – казах на глас, а Зилас ми отговори с остра, нетърпелива усмивка. Решителността стабилизира краката ми и аз плъзнах ръката си надолу към неговата, свих пръстите си, след което се обърнах към Тори.
Имах стотици въпроси към нея – дали Езра е жив, какво се е случило с гилдията, дали имат нужда от помощ, но не можех да ги задам. Отговорите само щяха да ме разсеят.
Как можех да поставя „Врана и чук“ над живота на хиляди демони – и над цялата им цивилизация? Как можех да се тревожа за Езра? Независимо дали е жив, или не, дали все още е демоничен магьосник, или не, не можех да му помогна точно сега.
Зилас и аз имахме мисия, която имаше приоритет пред всичко останало.
– Оставете ни Ксевер.
Очите на Тори се разшириха при тези думи, но аз не казах нищо друго. Хванах ръката на Зилас и се обърнах. Амалия застана от другата ми страна, докато се отдалечавахме, и заедно със Зора, която вървеше след нас, оставихме Тори, Аарон и „Врана и чук“ зад себе си.

Назад към част 29                                                                Напред към част 31

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!