Глава 12
Завръщането във Ванкувър с драконовия полет беше бързо, но също толкова неприятно, колкото и първия път – леденият вятър изгаряше лицето ми и изтръпваше крайниците ми. Беше облекчение да се върна сред светлините на града, но не бях почитател на изгорелите газове или преобладаващата миризма на боклук.
Погледнах наляво. Погледнах надясно. Намръщих се и сложих ръце на хълбоците си.
– Зак.
– Какво, Тори?
– Къде, по дяволите, сме?
– В Ийстсайд.
Направих физиономия на гърба на друида, докато вървяхме. Качулката му отново беше вдигната, а той беше добавил черни кожени ръкавици, за да завърши костюма си на злодей.
– Нека се изразя по-ясно: Защо сме в Ийстсайд, а не, да речем, в моята къща? Или в къщата на Аарон? – Ритнах бутилка бира от тротоара. – Или, знаеш ли, на някое приятно място.
Когато ставаше въпрос за неприятни квартали, Ийстсайд беше носител на наградата. Смесица от търговски, промишлени и страшно разнебитени жилищни сгради граничеше с улиците, а стените им бяха изрисувани с грозни графити. Беше толкова късно – или толкова рано – че нямаше никакво движение. Тишината се нарушаваше само от дразнещо студения зимен вятър, който шумолеше по боклука.
– Ако искаш да се прибереш вкъщи – отвърна Зак, – извикай такси.
– О, нека да взема телефона си и да го направя точно сега. – Плеснах се по бедрата, джобовете ми бяха празни – или почти празни. Но нямаше телефон. Той беше в къщата на Аарон, заедно с артефактите ми. – Защо не ми дадеш телефона си назаем? О, чакай, ти също нямаш такъв.
– Успокой се, успокой се.
Стиснах зъби.
– През последните два дни съм спала само няколко часа. Уморена съм.
– И раздразнителна.
– По дяволите – изръмжах аз. Удължих крачката си и застанах в крачка до него, за да мога да го гледам по-ефективно. – Защо не накара Еко да ни закара до къщата на Аарон?
Сенки изпълниха качулката му, прикривайки лицето му.
– Защото имам неща за вършене тук.
– Какви?
– Като например да открия къде се крие Варвара.
– Защо мислиш, че е във Ванкувър? Тя може да е навсякъде.
– Освен ако не греша много, тя укрепва влиянието си тук, откакто си тръгнах. – Той спря на едно тъмно кръстовище, два улични фенера бяха счупени, а прозорците на безформените сгради – заковани с дъски. – Ти и жената от Миура говорихте за затишие в престъпността.
Последвах го през пътя, пренебрегвайки светлинния сигнал на пешеходната пътека „не ходи“. Бяхме толкова зле.
– Да, всички гилдии са в недоумение от затишието.
– Това не е загадка – не и за мошениците. Ямада знаят какво се случва. Миура каза, че се подготвят.
– Подготвят за какво?
– Смяна на властта. Искат да поемат контрола над подземната мрежа. Варвара планира да направи същото и иска да ме изхвърли от картинката, преди да направи своя ход. Ето защо тя предаде информация за мен на полицията.
– Тя е направила това? Сигурен ли си?
– Тя унищожи фермата ми, за да ме примами обратно, а после разгласи тези подробности, за да увеличи наградата ми и да разпали апетита на ловците на глави. Разчита, че някой ще ме хване, преди аз да я хвана.
– Нямаше да е трудно да разбере, че си друид и алхимик, от битката ѝ с теб миналото лято, но какво да кажем за стоте и нещо нови обвинения срещу теб? Откъде се появиха?
– От моя гримоар. – Той се спря, загледан право пред себе си. – Това е, което оставих в дървото на Марара. По-голямата част от него е написана с код, но не си направих труда да кодирам записите си за артефактите, които съм придобил, изтъргувал или унищожил.
Стоях до него, нервите ми се късаха.
– Тя е дала тази информация на МПД? И те са я използвали, за да те свържат с нови престъпления?
– Не мислех, че тя ще намери дървото. Една ела в цялата долина? Дори да е знаела да търси дриади, те са стотици. – Качулката му се измести, докато поклащаше глава в знак на неудовлетвореност. – Сега Марара е мъртва, а тази кучка има моя гримоар. Ако тя разгадае кода ми и получи нещо друго от него…
Той се раздвижи. Втурнах се след него и пъхнах студените си ръце в джобовете. Пръстите ми се допряха до копринена материя и аз извадих сгънатото квадратче лилаво, което той беше взел от дървото на дриадите.
– Защо отново нося това? – Попитах, като се почесвах по носа, докато го побутвах.
– Не разгъвай това.
Претеглих го на дланта си.
– Плащеницата на Валдурна… Не предложи ли да го размениш с онзи гаден тъмнокож, плъх?
– Да, но знаех, че той няма да го приеме. Смисълът беше да започнем преговорите с нещо впечатляващо и ценно.
– За каква ценност става дума?
Той потупа с облечен в ръкавица пръст по квадратчето на дланта ми.
– Единственото по-безценно нещо от това и с по-коварна сила вероятно е твоят демоничен артефакт.
– О. – Не се бях замисляла за стойността на демоничния амулет. Единственото, което ме интересуваше, беше дали той може да спаси Езра. – Какво прави Плащеницата?
– Това е артефакт, създаден от феи, който те прави непобедим.
Но се спънах в нещо. Улових се и изпъшках:
– Извинявай, каза непобедим?
– Ако го носиш, не можеш да умреш, дори да си смъртно ранен. Никаква магия не може да ти въздейства и никакво оръжие не може да те докосне.
Ако го носеше? Поклатих глава, опитвайки се да си представя как би изглеждало разгънато.
– Това шапка ли е? – Попитах, като я обърнах.
– Шапка?
– Или ръкавица? Чорап? Единственото друго нещо, за което се сещам, че може да се сгъне толкова малко, са гащите. – Погледнах го с дъгообразен поглед. – Ето защо не използваш този артефакт точно сега, нали? Не искаш да носиш гащите на непобедимостта.
Той издаде отвратителен звук.
– Никой няма да види, че ги носиш.
– Мощната магия – каза той на висок глас – си има своята цена. Цената на Плащеницата е твърде висока за мен.
– Каква е цената?
– Цялата ми магия.
Спрях вкаменена. Той направи още две крачки, после спря. Докосна вътрешната част на ръката си през ръкава.
– Тя поглъща цялата магия в себе си и около себе си. Цялата магия, с която ме дариха феите, ще бъде заличена. Артефактите ми ще бъдат изтрити. Отварите ми ще станат безполезни. Всичките ми присъщи магии Спириталис и Аркана ще бъдат изцедени и макар че в крайна сметка ще се възстановят, останалите ще изчезнат завинаги.
Той ми махна с ръка да се движа отново.
– Цената за феите е още по-голяма, тъй като те имат много повече магии, които могат да загубят. Плащеницата е мощна, опасна и е артефакт, който бих използвал само ако съм на път да умра.
– А ти ме караш да го нося, защото…
– Защото усещам магията му и тя кара зъбите ми да настръхват.
Направих гримаса и го пъхнах обратно в джоба си.
– Откъде го взе?
– Откраднах го.
– От друида от Волфсбън – промърморих аз. – Твоят господар.
Той продължи да върви.
– Да.
– Уби ли господаря си?
– Да.
– Защо?
– Защото исках да го направя.
Извъртях очи на тона му „край на разговора“. Когато той зави зад ъгъла, аз изтрополях няколко крачки, за да го догоня.
– Зак?
– Какво сега?
– Къде, по дяволите, отиваме?
– Проверявам местата, където обикновено мога да намеря измамни информатори, но досега всички са били изоставени. – Гласът му стана малко по-разтреперан. – Варвара е много старателна.
Изпразних ръцете си.
– Е, предполагам, че ще трябва да се върнеш друг път. Вече можем да се приберем у дома.
– Ако искаш да вървиш, върви.
Той ме погледна и аз си представих как се мръщи в сенчестата си качулка.
– Ще изпратя един варг с теб.
– Твоите варги са тук? Как? Еко носеше само двама ни.
– Моите варги – каза той, като зави още един ъгъл, този път в една много тъмна уличка – най-накрая намериха няколко митици, така че мога да отделя един, за да се уверя, че ще се прибереш благополучно.
И да пропусне забавлението сега, когато щеше да разпитва някого? Сгънах ръце.
– Не, ще остана наоколо.
Той изръмжа под носа си.
Огледах Зак по препълнените контейнери и преспите с боклук. Въздухът миришеше на мухлясала храна и урина.
– Това е гадно.
Той протегна ръка, за да ми препречи пътя, и аз се втренчих в нея.
– Изчакай тук. Известен съм с това, че работя сам. Ще отвличаш вниманието ми.
Отново извъртях очи.
– Добре.
Той навлезе по-навътре в уличката. Гледах го да върви, като отброявах в главата си. Когато почти се изгуби от погледа ми, тръгнах на пръсти след него. Да, беше ми казал да не се меся, но можех поне да се промъкна достатъчно близо, за да наблюдавам.
Алеята беше необичайно дълга и пълна с боклуци от предприятията, които се намираха в нея. Никакви светлини не нарушаваха мрака и трябваше да разчитам на далечните улични лампи и мътното светлинно замърсяване, за да се ориентирам. Вятърът утихна, когато навлязох по-надълбоко, но миризмата се засили. Ужас.
Чух клошарите, преди да ги забележа. Мъжки гласове се разнасяха в тих разговор, като от време на време към тях се присъединяваше и дрезгав женски глас. Скрих се зад един контейнер за боклук и надникнах.
Четирима мъже и една жена, които пушеха и говореха, се бяха сгушили в една врата с една-единствена крушка. От приглушената ниша не проникваше почти никаква светлина. Облечени в тъмни дрехи, те имаха дрипавия вид на мърляви хора, на които просто не им пука. Двама мъже бяха едри и тежки, а по-големият от двойката имаше татуировка отзад на бръснатата си глава. От другите двама единият беше със среден ръст, а другият – нисък. Жената беше на средна възраст, слаба като наркоманка и стискаше палто, което беше прекалено тънко за зимния студ.
– … едва не се опекоха – мърмореше едрият мъж.
– Затова се оттеглих – каза най-малкият мъж и неспокойно помръдна цигарата си. – Знаех, че е по-добре да не се занимавам с магове.
Жената се сгуши по-дълбоко в огромното си палто.
– Но ако работи…
– Няма да проработи. МагиПол ще смаже всичко това. – Дребният мъж хвърли цигарата си в алеята – светеща точица в мрака. – Но може би тя ще повлече със себе си и Ямада и тогава ще останем само ние.
Двамата се засмяха, звукът беше неспокойна смесица от надежда, страх и горчивина.
Погледнах покрай тях, но не видях Зак. Това можеше да означава само едно: беше време за едно от патентованите драматични влизания на Призрака.
Почти точно в този момент разговарящите мошеници замлъкнаха. Те се взираха нервно в сенките и се побутваха с лакти, сякаш се надяваха някой друг да проговори. Нямах представа какво са открили, но вече изглеждаха уплашени.
С вихрушка от сенки Призракът се материализира от нищото.
Разметнато палто, качулка, пълна със сенки, облечен от глава до пети в черно. Дори раницата му, преметната през едното рамо, не можеше да отклони вниманието от аурата му, която гласеше „свята работа, този пич е лош“.
Почти изхърках на глас.
Мошениците замръзнаха като зайци, зяпайки невярващо. Големият човек се опита да се свие зад малко по-масивния си колега.
– П-П-П-Призрак – заекна жената.
Захлупих устата си с ръка, задушавайки смеха си. Боже. Почти се бяха изсмяла. Зак беше свършил отлична работа, за да повиши репутацията си до нива, предизвикващи ужас.
– Току-що се върнах в града – изръмжа той – и изглежда съм пропуснал някои интересни събития. Кой от вас е доброволец да ме запознае с тях?
Те си размениха ужасени погледи, сякаш той ги беше помолил да дарят бъбреците си. И после се разбягаха.
Двама побягнаха по-надолу по алеята, а двама се насочиха право към моето скривалище. Примъкнах се по-дълбоко в сенките и те профучаха покрай мен, без да ме погледнат. Петият мошеник, ниският, отвори вратата зад себе си и се вмъкна в сградата.
Зак не си направи труда да преследва бегълците. Той се запъти напред и изчезна през вратата след ниския човек.
Огледах се наоколо, след това се запътих към вратата и влязох през нея. Вътре имаше мръсно, вонящо стълбище, а голи крушки осветяваха изцапаните стъпала. Отнякъде отгоре отекнаха трополящи звуци и аз тръгнах нагоре по стълбите в преследване.
Четири етажа по-късно надникнах през полуотворената врата, която водеше към покрива. Сградата беше много по-широка, отколкото дълга, а грубият бетон беше покрит със слой песъчинки.
Пред мен нещастният мошеник се движеше уплашено по покрива. Зак напредваше бавно, като при всяка бавна стъпка по краката му се лепваше намек за сянка.
– Не знам нищо – заекна мъжът. – Просто се измъквам. Знаеш как е…
– Това не звучеше като „нищо“, което обсъждахте преди малко. Нека започнем с това.
– Не съм докосвал територията ти, Призраче, кълна се. Всичко това беше онази психопатка магьосница. Тя…
– Ще поговорим и за нея.
Устата на мъжа трепереше.
– Ти… ти няма да си наоколо дълго, не и с тази нова награда. Ти си мъртвец. – Мошеникът изправи гръбнака си, придобивайки увереност. – Или трябва да кажа – мъртъв друид? Ти изобщо друид ли си, или това са глупости на МагиПол?
– Какво мислиш?
С тихо ръмжене от двете му страни се появиха двама варги, белите им зъби проблясваха на фона на черните им козини, а червените им очи блестяха от глад.
Пищейки, мошеникът се отдръпна в уплашен бяг. Варгите се втурнаха след него и мъжът спря с пети на ръба на покрива.
Зак се запъти след феите си слуги.
– Кажи ми за какво се презастрахова и какво според теб няма да се получи.
– Аз не знам нищо…
Пристъпвайки между варгите, Зак хвана предната част на якето на мъжа и го избута по-близо до ръба – после го избута.
Мошеникът изпищя, докато се преобръщаше назад. От китката на Зак се завъртя жълта светлина и подобната на тел магия се уви около торса на падащия мъж. Той се дръпна и спря, краката му все още бяха на ръба, но останалата част от тялото му се наклони под ъгъл от 45 градуса над улицата четири етажа по-долу.
Зак се хвана за края на магическото въже, като буквално държеше живота на мъжа в ръцете си.
– Моля те – изпъшка той. – Моля те, недей. Моля те…
– Нека опитаме още веднъж. Кажи ми какво планира магьосницата.
Цялото лице на мошеника потрепери от ужас.
– Рицарите на Пандора. Гилдията. Тя ни обеща да им отмъстим. Те така объркват разбойниците, когато ни хванат. Тя… тя събра група момчета, даде им план и ги убеди да нападнат гилдията.
– Ти сам ли видя това?
– Н-не. Тя говори само с няколко души, а те свършиха останалото, но определено беше тя.
– И ти не си участвал?
– Знаех, че рицарите на Пандора ще ги съсипят. Бях прав. Всичко, което направиха, беше да разрушат сградата на гилдията.
– Хм.
– Това е всичко, което знам. Само това, което чух от…
Зак отвори ръка. Магическото въже се плъзна по дланта му и мъжът падна с ужасен писък. Затворил отново ръка, Зак изправи мошеника на крака. Сега висеше почти успоредно на земята, а ботушите му драскаха по ръба на покрива, за да се опрат, а мошеникът хленчеше.
– Откога независимите мошеници приемат предложения от магьосница? – Попита Зак разговорно.
– Откакто си тръгна – измърмори мъжът. – Ти си отиде, Червеният Рум се провали толкова много, че трябваше да се откаже от владенията си, а Ямада се изложиха. Бяха завзели всичко, но се появи тази магьосница, която започна да се намесва в плановете на Ямада и държеше някои от нас далеч от килиите на МагиПол. Тя беше по-добра от Ямада, така че ние просто се съгласихме с нея.
Дълга пауза.
– И?
– И предлагаше добри привилегии на всеки, който искаше да работи за нея. – Мошеникът почти се просълзи, главата му се разтрепери, докато гледаше от сенчестия Призрак и двете му феи вълка към смъртоносната бездна под него. – Повечето независими и малки гилдии на мошеници отидоха при нея. Тя има някакъв голям план, но аз знам, че е по-добре да не се забърквам в такива глупости.
– Разбирам. А къде е магьосницата сега?
Свирка от ужас.
– Не знам. Тя се среща само с няколко души наведнъж и винаги на различно място. Това е всичко, което знам, кълна се.
– Сигурен ли си? – Попита Зак още няколко сантиметра хлабина да се плъзне през ръката му.
– Точно така! Точно така, точно така, кълна се. Не знам нищо повече. Моля те, моля те, позволи ми…
– Последен шанс.
– Аз не знам! Моля те, Призрак, моля те, не – не знам нищо друго, държах се настрана, не исках да имам неприятности. Моля те… моля те, смили се.
Когато мошеникът се оттегли в треперещ шепот, раменете на Зак се отпуснаха. Изпуснах дъха, който бях задържал, след което се изправих от напрегнатото си приклякане. Мисията е изпълнена. Почти сигурна, така или иначе. Поне знаехме защо броят на престъпленията на измамниците е спаднал, но имах още много въпроси относно мащабния план на Варвара.
Зак дръпна въжето, вдигайки разбойника, и лицето на мъжа се отпусна с облекчение.
– Призрак – заекна той, подсмърчайки като дете. – Благодаря ти…
Зак махна с ръка и златното въже изчезна.
По лицето на мошеника се разля ужас – и той се изгуби от погледа. Крясъкът му се разнесе, остър от ужас. Падане. Отдръпване. После най-ужасният звук, който някога бях чувала. Толкова ужасен звук, че щеше да се впише в паметта ми завинаги.
Все още го чувах, дори след като настъпи тишина.
Обръщайки се, Зак отметна качулката си и посегна да погали един варг. Яркозеленият му поглед се спря на мен, застинал в тъмния вход.
Той се намръщи.
– Казах ти да чакаш в алеята.
Краката ми се подкосиха. Подпрях се с ръка на рамката на вратата и прошепнах:
– Ти го пусна.
Мръщенето му се задълбочи.
– Ти го уби.
– Той щеше да изтича направо при Варвара с новината, че съм тук и я преследвам.
– Той ти каза това, което е знаел. – Преглътнах трудно. – Толкова се страхуваше.
Погледът на Зак премина през лицето ми и гримасата му се смени с намръщена.
– Какво очакваше, Тори? Не съм се върнал, за да въздам справедливост или някаква подобна благородна глупост. Тук съм, за да убия Варвара. Не ми пука за…
– Не можа да намериш начин, който да не включва убийството на този човек? – Поисках, гласът ми беше дрезгав, думите трепереха в гърлото ми. – Мислех, че просто го плашиш, а не… не трябваше…
Той се пресегна към мен. Запътих се назад, устата ми пресъхна.
Той се спря на вратата, а между нас имаше един метър разстояние.
– Предупредих те и преди, но изглежда не си слушала. Не си изграждай погрешна представа за мен.
Принудих се да насоча погледа си към неговия.
– Ти унищожаваш черната магия. Спасяваш бездомни тийнейджъри. Спасяваш бебета дракони.
Той тръгна надолу по стълбите.
– Ти ме спаси!
Неумолимите му стъпки се отдръпнаха, когато ме остави на стълбищната площадка, дишаща тежко и бореща се за самообладание. Беше опасен, но не беше лош човек. Доброто, което правеше, надделяваше над насилието.
Това си бях казала. В това вярвах през всичките тези месеци. Ето защо му бях простила за жестоките неща, които ми беше направил. Грешах ли? Наивна глупачка ли бях?
Или жестокостите на Варвара бяха наклонили везните на неговия морал?
Свирепият воин друид, на когото толкова се възхищавах, беше някъде вътре в него, но сърцето му беше разкъсано. Беше изгубил всичко – фермата си, конете си, съюзниците си, сигурното си убежище, гримоара си с осъдителни тайни. Ако не спре Варвара скоро, тя ще унищожи и малкото, което му е останало – но докъде ще стигне, за да я спре?
Задъхвайки се, отблъснах рамката на вратата и се втурнах надолу по стълбите, без да обръщам внимание на миризмата, петната, графитите. Блъснах вратата в дъното и се втурнах в тъмната уличка.
Асфалтовият участък беше празен.
Задъхвайки се тихо, зачаках на стълбището, без да мога да повярвам, че ме е изоставил тук. Щеше да се върне. Щеше да се върне веднага, измъквайки се драматично от тъмнината във вихър от сенки, раздразнен от това, че съм го забавила.
Секундите се разтеглиха в минута.
Нервите ми се свиха. Погледнах към контейнерите за боклук.
Рубинените очи над тъмната муцуна ме погледнаха обратно. Седящият в сенките варг размърда уши напред и назад, а после муцуната му се изправи в предупредително ръмжене.
Поех най-дълбокия дъх, на който бях способна, и го задържах, докато пулсът на сърцето ми не напълни ушите ми. След като го изпуснах, слязох от стълбището. Докато минавах, варгът се втурна след мен, изоставайки на десетина метра. Поглеждах назад на всеки няколко крачки с надеждата, че господарят му ще се появи.
Когато стигнах до главния път и пристъпих под светлината на улична лампа, варгът изчезна от погледа ми, но усещах бдителните му очи. Той щеше да ме следва, докато не се окажа в безопасност.
Проверих уличните знаци, за да се ориентирам, след това обгърнах себе си с ръце, наведох глава и се отправих към безопасността – топлата, светла безопасност, от която отчаяно се нуждаех точно сега.
Назад към част 11 Напред към част 13
