Глава 4
Влязохме в дърветата от северната страна на пътя. Изза беше взела фенер от кутията за ръкавици и уверено водеше по пътя. Тънките дървета бяха плътно прилепнали и се провирахме през храсти, покрити с изсъхналите остатъци от лятната си зеленина. Вътрешно се разплаках от шума, който вдигахме.
– За последен път бях тук в началото на септември – изпъшка тя, докато се провираше покрай един клон, стиснала в ръка светлината. – Чух за тунела и исках да го проверя. Отне ми няколко часа, но го намерих.
Пробих си път през един трънлив храст от диви рози, а миризмата на влажни, разлагащи се листа запуши носа ми.
– И ти последва тунела до остров Дъглас?
– Ами – не съвсем. – Тя се покатери по един дънер. – Не съм стигнала толкова далеч.
– Откъде знаеш, че тунелът е все още непокътнат?
– Не е бил наводнен, – каза тя логично. – Ако се беше срутил, щеше да е пълен с вода, нали? Аха, той е точно тук!
Последвах я на една поляна с диаметър едва шест метра. От едната страна я затваряше гърбица земя, покрита с плетеница от паднали листа и корени на дървета. Изза издърпа корените настрани, за да разкрие широк три фута каменен квадрат, и трябваше да призная, че беше изключително добре скрит. Слабо осветени от моята светлина, износени знаци пресичаха лицето му.
Тя постави ръката си в центъра и уверено заяви:
– „Ori aperias“.
Пурпурно сияние се разля по камъка, после скалата изстена, докато се разместваше. Появи се ръб и тя го сграбчи. Скърцайки от усилие, тя отвори тежката врата на скрити панти. Квадратният отвор разкри вертикален улей с ръждясала стълба, прикрепена към каменната му стена, а от тъмнината отекна звук от капеща вода.
– Може би трябва да почакаш тук – предложи тя, като извади мобилен телефон от джоба си. Тя свали шапката си, прибра телефона в нея, след което го пъхна под най-близкия храст. – Там долу сигурно е мокро.
Освободена от скиорската си шапка, гарвановата ѝ конска опашка се спускаше по средата на гърба ѝ и блестеше като коприна в лъча на фенерчето ми.
– Значи ще се справиш сама с Икар? – Попитах небрежно. – Да маркираш един международно издирван мошеник съвсем сама?
Тя скова гръбнака си.
– Знам какво правя.
– Разбира се, – съгласих се аз и извадих слушалката от ухото си. Изпратих на Аарон бърз актуален текст на телефона си, след което измъкнах шапката ѝ от мястото ѝ и добавих електрониката си. Светлината и часовникът ми бяха водоустойчиви, така че ги оставих. – Идвам с теб.
Тя се обърна, но не и преди да зърна облекчението на лицето ѝ. Тя закрепи лекия си фенер на челото и коригира посоката на лъча.
– Добре, предполагам, – каза тя, сякаш компанията ми беше успокоение. – Предполагам, че можеш да бъдеш полезен. Изглеждаш като прекалено компетентен тип.
Тя го каза, сякаш това беше нещо лошо.
Потривайки ръце, за да скрие притеснението си, тя се приближи до входа на тунела. Ярките отблясъци на светлината ѝ осветиха хлъзгавите му стени.
– Добре, нека да направим това… – Направи пауза и ме погледна намръщено. – Имаш ли име, красавецо?
– Кай.
– Кай какво?
Колебаех се.
– Ямада. Гилдия „Врана и чук“.
При името на моята гилдия тревогата ѝ угасна. Беше решила, че трябва да съм нещастен случайник с име Ямада, а не един от Ямадите.
– Добре, следвай ме, Кай.
Тя се вмъкна в тунела и започна да се спуска надолу. Дадох ѝ кратък аванс, след което се вмъкнах след нея. Адреналинът се раздвижи по нервите ми. Това не ми харесваше. Не обичах да влизам в ситуация на сляпо. Без проучване, без план, без разузнаване, без подкрепление. Но какъв избор имах? Намирането на лодка, която да открадна, прекосяването на реката и хвърлянето на котва на някое достъпно място на непознатия бряг – всичко това щеше да отнеме твърде много време. Цифрите на часовника ми светеха предупредително: 22:04 ч.
Умът ми се въртеше в изчисления, докато се спускахме бавно по хлъзгавата стълба. От северния бряг до острова имаше двеста метра, разстояние, което можех да измина за няколко минути, но в зависимост от състоянието на тунела можеше да отнеме много повече време. След като стигнем до острова, трябваше да открием връзката и Икар. След това трябваше да планирам засада – такава, в която да не участва Изза. Независимо от амбициите ѝ, нямаше да рискувам всичко заради един начинаещ маг.
Силен плясък прекъсна мислите ми.
– Айзех – задъхано каза Изза. – Много е мокро.
Светлината ѝ се завъртя бързо, докато се оглеждаше наоколо. Забързах надолу по последните стъпала и се плиснах в ледената, висока до коленете вода. Студеният шок открадна дъха ми.
Тунелът се простираше в двете посоки, разпадащите се тухлени стени бяха покрити с кафява тиня, капещият таван беше само на сантиметри над главата ми, а подът се губеше в шумяща черна вода. Беше достатъчно широк, за да могат двама души да вървят един до друг, но не повече.
– Оригиналният вход е там – каза Изза, а гърленият ѝ глас отекваше от стените. Тя небрежно махна с ръка към северния край. – Той се е срутил преди много време. Хайде да вървим.
Тя се залюля напред, а конската ѝ опашка се поклащаше весело. Хвърлих нервен поглед към ниския, капещ таван, след което я последвах.
Бродихме през водата петдесет метра, след което открихме купчина счупен камък, където част от тавана беше паднала. Преградата беше събрала дъждовните води и когато я прескочихме, вместо метър мътна течност открихме влажен камък. Ускорихме темпото си и се втурнахме напред, безмълвни, с изключение на учестеното ни дишане.
Празнотата на тунела ме притискаше, а кухата тишина под шума на нашето преминаване ми тежеше. Въздухът беше мръсен, замърсен с тиня, плесен и кой знае какво още. Никой от нас не говореше, съсредоточени върху хлъзгавия, рушащ се под, осеян с отломки.
На петдесет метра по-нататък коридорът се спускаше надолу. Водни струйки се стичаха по тухлите и ни гонеха към най-ниската точка на тунела. Нервите ми се опъваха все повече, докато навлизахме все по-надълбоко. Рампата се спускаше стръмно.
Пред мен Изза спря. Пристъпих до нея и заедно се вгледахме в маршрута ни: тухленият проход се спускаше надолу в земята и се криеше под неподвижна черна вода. Най-дълбокият участък от тунела беше напълно потопен.
– Дъждът – промълви тя. – Дъждът е влязъл в тунела…
– Да се махаме оттук – изсъсках аз и се обърнах. Ето какво се случваше, когато разчитах на други хора да свършат работата както трябва. – Вече изгубихме твърде много време.
Тя ме хвана за ръката, спирайки ме.
– Не, всичко е наред. Можем да се справим.
– Наводнено е! Изминахме колко – сто и петдесет метра? Двеста? Остават петдесет метра от тунела. Не можем да го преплуваме.
– Аз съм хидромаг, Кай, – каза тя с присвити очи. – Водата рядко е препятствие за мен.
– Не можеш да преместиш толкова много вода.
– Не ми е нужно. Трябва да преместя само толкова, че да поддържам джоб с въздух около главите ни. Това ще е лесна работа.
От наклонения под до спускащия се таван се простираше тъмна, зловещо спокойна вода, чиято повърхност се нарушаваше единствено от бавно стичащия се отток, който я заливаше. Адреналинът пулсираше в гърлото ми. Да вляза в това? В черните дълбини на потопения тунел, разчитайки изцяло на Изза, че ще ме предпази от удавяне?
Не. Няма как да стане.
– Връщам се – казах категорично. Беше 22:17 ч. Недостатъчно време, за да открадна лодка, но можех да застана на брега и да се опитам да проследя Икар когато напусне острова.
Обърнах се и тръгнах нагоре по рампата.
– Кай.
Тихият ѝ зов ме спря. С неохота погледнах през рамо.
Тя стоеше на ръба на водата, скръстила ръце. Отблясъците на фара и ме заслепиха, за да видя лицето и.
– Не искам да тръгвам сама – каза тя тихо. – Моля те, ела с мен. Обещавам, че мога да ни преведа. Тогава ще можем да хванем Икар заедно.
Застанах на място. Всичките ми инстинкти ми крещяха да се махна от тази леденочерна вода. Изза чакаше, мълчалива и изпълнена с надежда. Ако си тръгнех, тя щеше да продължи без мен. Или щеше да се удави в тунела, или щеше да стигне до острова, да се втурне навътре като същия глупак, който беше влязъл право в строго охраняваното имение на колекционера, и вероятно щеше да се самоубие.
Стиснах челюст и се върнах при нея.
Тя сграбчи облечената ми в ръкавица ръка и я стисна.
– Благодаря ти.
– Сигурна ли си, че ще успееш да ни прекараш и двамата през тунела?
– Да, абсолютно. – Тя ме дръпна за ръката към водата. – Ще свърши, преди да се усетиш.
Някак си се съмнявах в това.
Назад към част 3 Напред към част 5
