Глава 5
Водата беше смразяващо студена. Зъбите ми тракаха неконтролируемо, а тежката преса на студената течност изпиваше силите ми. Бях преместил светлината си по-високо, закачайки я на яката си, но водата се плискаше върху нея при всяка стъпка.
Изза беше до мен и държеше здраво ръката ми. Около главите ни се образуваше широк метър и половина въздушен джоб, а водата беше изтласкана настрани от нейната магия. На устните ѝ се появи бръчка на концентрация, но тя не показваше признаци на умора.
Напредъкът ни беше болезнено бавен. Пробивахме си път през водата с минимална опора върху хлъзгавия каменен под. Смърдеше по-силно от всякога, а светлините ни се отразяваха от пулсиращата повърхност на водата, заслепявайки ни за всичко отвъд въздушния джоб. Дъхът ми беше бърз и рязък, мислите ми бяха погълнати от ледения студ, тъмнината и малкото джобче крехък въздух, който миришеше на токсини.
– Никога не съм ти разказвала за заклинанието Андромеда – рязко каза Изза, а веселият ѝ тон бе помрачен от тракащите ѝ зъби. Как можеше да звучи толкова безгрижно в този вонящ черен ад? – Ти не знаеш какво прави, нали?
– Не.
– Според легендите се предполага, че те прави непобедим.
Погледът ми се спря на нея с недоверие.
Тя се усмихна и по бузите ѝ се появиха двойни трапчинки.
– Непобедим, непобедим. Мощен като полубог.
– Един артефакт може да направи това?
– Никой не знае със сигурност. Толкова време е минало, откакто някой успешно е използвал заклинанието. – Тя ме дръпна по течението на водата. – Знаеш ли гръцкия мит за Андромеда?
Помрънках. Знаех същността му, но исках тя да продължи да говори.
– Андромеда е била принцеса на Етиопия, африканско царство. Майка ѝ, кралицата, обичала да се хвали, че Андромеда е по-красива дори от нереидите, които били спътници на Посейдон. Високомерието на царицата дълбоко оскърбило Посейдон и в знак на отмъщение той изпратил чудовището Кет да опустошава бреговете на Етиопия, докато…
Изза се залюля напред и лицето ѝ се удари във водната стена пред нас. Въздушният мехур се срути и ледената течност се втурна към главата ми. Тя се дръпна изправена, а свободната ѝ ръка се вдигна, за да отблъсне отново водата.
– Съжалявам, спънах се в някакви отломки. – Тя стисна ръката ми и се впусна обратно в разказа си с максимална скорост, сякаш можеше да надвие нарастващия ми страх. – Единственият начин да успокоят Посейдон бил да принесат Андромеда в жертва на чудовището, затова родителите ѝ я отвели на брега, съблякли я гола и я приковали към една скала, за да я вземе Кет.
– Добри родители – промълвих аз, като се съсредоточих върху дишането.
– Тук в историята влиза Персей. Полубог, син на Зевс. Връщал се от убийството на Медуза и носел четири оръжия, дарени му от боговете – адамантен меч, шлем от мрак, който го правел невидим, летящите сандали на Хермес и полирания щит, с който видял Медуза, без да се превърне в камък.
– Добре въоръжен – коментирах разсеяно, препъвайки се в отломките на скрития под на тунела. Водата бълбукаше и се стичаше, докато се промъквахме през нея, а светлините ни трептяха по тъмната ѝ повърхност.
– О, да – съгласи се Изза, а зъбите ѝ затрепериха. – И той носел и главата на Медуза. И така, Персей лети към дома си, когато вижда красива девойка, прикована към скала, а морско чудовище на път да я погълне. Той нахлува, убива Кет и освобождава девойката. Завладян от красотата ѝ, той се влюбва дълбоко и я води у дома, за да се оженят.
– Толкова е лесно, а?
– Би ли отказал на доблестен полубог, който те е спасил от неминуема смърт? – попита тя леко. – Бракът им не бил толкова бърз и лесен – Персей в крайна сметка първо убил годеника, но те се обичали и продължили да управляват заедно едно кралство, да имат много деца и всичко останало.
– Романтично.
– Беше! – Възрази тя. – Тяхната история е една от най-великите любовни истории в древната митология.
– Какво общо има това със заклинанието Андромеда? – Щях да се опитам по-усърдно да го разбера сам, ако не бях толкова зает с ледената вода и риска от смърт.
– Персей е бил почти непобедим. Въоръжен с божествените си дарби и главата на Медуза, той никога не падал в битка и се смятал за непобедим. Точно това се казва, че прави заклинанието на Андромеда – да те направи непобедим като любимия на Андромеда. Как точно, никой не знае.
– Защо тогава не се нарича Заклинанието на Персей?
– Мисля, че всъщност е…
Тя прекъсна. Разбрах защо, а накъсаните ръбове на паниката ми се изостриха.
От тъмнината се бе появила блестяща преграда от скални късове, която стърчеше в нашия въздушен мехур. Таванът сигурно се беше срутил и беше създал непроходима преграда. Изза се взира за миг, след това посегна към водата и опипа сляпо камъка.
– Срутване – промълви тя задъхано. – Не може да бъде. Трябва да има някакъв път. Почти сме там.
Затегнах хватката си върху ръката ѝ, докато тя се навеждаше надолу. Въздушният мехур се движеше заедно с нея и аз приклекнах, за да задържа главата си в него.
– Тук! Усещам пролука. Изглежда, че минава през нея.
– Пролука? – Гласът ми се пропука смущаващо, но не ми пукаше. – Колко голяма е пролуката?
– Малко е тясна, но… Тя се изправи. – Ще проверя дали минава. Ти можеш да почакаш тук, добре?
– Чакай? Но…
Широките ѝ очи ме молеха да остана спокоен. Тя хвана и двете ми ръце.
– Най-много тридесет секунди, обещавам. Можеш да задържиш дъха си за тридесет секунди, нали?
Взирах се в нея, а сърцето ми блъскаше в гърлото. Студената вода прегръщаше плътно телата ни, като при всяко малко движение дърпаше дрехите ни. Бях толкова измръзнал, че не можех да спра да треперя, а тя също трепереше. Ако останем във водата още дълго, ще настъпи хипотермия. Отвъд блясъка на светлините ни, всичко беше тъмно, безмилостно.
Тя не можеше да провери прохода и да поддържа въздушен мехур за мен. Водата щеше да ме залее и щях да бъда потопен на стотици метри от източника на въздух. Ако тя отнеме твърде много време…
– Обещавам, Кай. Тридесет секунди.
Кимнах отривисто.
Тя се усмихна, но беше твърде загрижена, за да ме утеши. За първи път, откакто влязохме във водата, тя пусна ръката ми.
– Добре, поеми си дълбоко въздух. Готов ли си? Сега!
Поех най-дълбокия дъх, който можех. Изза се гмурна в пролуката в отломките, като взе със себе си въздушния джоб, и ледената вода се изсипа над главата ми. Подпрях ръце на тавана, стиснах очи и започнах да броя.
Едно, две, три…
Тялото ми беше изтръпнало от студа, но водата разяждаше лицето ми като ножове. Крайниците ми трепереха, зъбите ми тракаха, устните ми се стискаха.
… десет, единадесет, дванадесет …
Белите ми дробове ме боляха. Не бях си поел достатъчно дълбоко въздух. Сърцето ми се блъскаше, изгаряйки кислорода в кръвта ми.
… деветнайсет, двайсет, двайсет и едно …
Паниката пропълзя през главата ми. Нуждата от въздух ме дърпаше в гърдите. Гърлото ми се сви, мускулите се бореха с противоречивите заповеди на съзнанието и инстинкта.
… двадесет и осем, двадесет и девет…
Светлината пламна през клепачите ми, а хладният въздух се понесе над главата ми, отблъсквайки водата. Очите ми се отвориха. Лицето на Изза, с набръчкано от притеснение чело, плуваше в погледа ми, докато вдишвах въздух.
– Добре съм, – изпъшках.
Тя кимна.
– Това е около пет метра през тесен тунел, а след това повърхността на водата е на двайсет метра отвъд. Почти сме там.
Двадесет и пет метра. Тогава всичко щеше да свърши.
Поемайки си дъх, казах:
– Нека аз да отида първи. Аз ще го преплувам, а ти ще ме последваш.
– Добре.
Като се стегнах, се преместих с лице към мястото, където тя беше открила пролуката. Напълних дробовете си с въздух и се гмурнах във водата. Студът отново ме блъсна в лицето, докато сляпо търсех отвора. Промъкнах се през него, ритайки с крака, а раменете ми се остъргваха от разпадащите се тухли.
Клаустрофобичната пропаст се разшири. Изстрелях се напред, плувайки усилено. Светлината ми проблясваше на повърхността на водата. Главата ми се освободи и аз вдишах дълбоко. Изкатерих се на рампата и застанах капнал и треперещ на твърда земя.
Светлината затрептя под водата, а после Изза се промъкна през пулсиращата повърхност. Тя се плисна на рампата и спря до мен, усмихвайки се широко с яки тръпчинки.
– Успяхме! – Гласът ѝ отекна силно в тунела. Тя прокара ръце по предната си част и от дрехите ѝ се издигна облак мъгла, докато използваше хидромагията си, за да се подсуши. – Ето, дай ми.
Тя притисна дланите си към жилетката ми. Мъгливата влага се изтръгна от дрехите ми, оставяйки ги неприятно влажни, вместо да капят. Мъглата висеше около нас в неподвижния въздух.
– Най-доброто, което мога да направя бързо. А сега да отидем да маркираме един крадец!
Автоматично погледнах към светещия циферблат на часовника си. 22:31 ч.
– Остават пет минути? – Изза изсумтя невярващо, гледайки часовника с главата надолу. – Това отне петнайсет минути?
Колко хубаво е, че времето е минало бързо за нея. На мен ми се струваше, че е минал час.
Споделихме си един лаконичен поглед, след което без да кажем и дума, спринтирахме нагоре по тунела.
Назад към част 4 Напред към част 6
