Глава 18
Той стоеше на покрива в мълчание. Нямаше какво да си кажат.
Тя беше глупачка. Идиотка. Глупаво момиче, заслепено от красиво лице и очарователна усмивка. Мика, това лъжливо копеле, два пъти я беше надхитрил. Само ако не си беше позволила да се надява. Само ако си беше тръгнала веднага щом го беше разпознала, да му каже да си вземе извинението и да го запрати. Вместо това се бе вкопчила в несигурната, наивна надежда, че може би все пак го е грижа за нея.
Тя преглътна горчив смях. Загрижен за нея? Никога. Той просто е бил вълк, който ловува най-охраняваното агне.
– Някой трябва да го е наел – промълви Лире. Пайпър започна – беше мълчала толкова дълго. Аш не помръдна, стоеше на няколко метра от тях, с гръб към тях, с твърди от напрежение рамене. На всеки няколко секунди ги свиваше, сякаш го притискаше някаква тежест и не можеше да намери поносим начин да я задържи.
– Какво? – Попита тя тъпо.
– Някой сигурно е знаел за миналото ти с него, затова го е наел да те намери. Кой е по-добър да те проследи от някой, който те е познавал и е можел да се сближи с теб? – Той се засмя горчиво. – И последният човек, от когото някой би очаквал да се наеме. Мръсен наемник.
Тя се задави от сълзливото извинение, което се опитваше да изтръгне от гърлото си. Извиненията нямаше да поправят нищо, а ако беше на мястото на Лире, никога нямаше да прости такава глупава грешка. Няма смисъл да пита.
– Някой с пари – продължи Лире, като прокара ръка през косата си с ненужна сила. – Не всеки може да наеме хеликоптер. Трябва да е някой от военачалниците.
Пайпър се намръщи. Военачалник беше друг термин за главите на управляващите демонични семейства.
Лире замълча за миг.
– Прецакани сме.
Отказала се от спокойствието, Пайпър се свлече на колене и притисна лице към коленете си. Сълзите най-накрая пробиха самоконтрола ѝ и се стичаха безшумно по лицето ѝ. Те щяха да бъдат бегълци до края на живота си, а този живот щеше да бъде кратък. Амбициозните демони едва бяха успели да започнат да ги преследват. Скоро нямаше да могат да се разходят по улицата, без да станат мишена на демони, които ловуват камъни. И това дори не вземаше предвид префектите. Ако ги заловят, ще ги хвърлят в затвора и ще ги оставят да гният. Без „Сахара“ нямаше как да изчистят имената си.
Една ръка се настани върху раменете ѝ.
– Шшш – прошепна Лире. – Хайде, Пайпър, още не е свършило. Все още можем да проследим онези гадняри от Гая и да върнем баща ти. Той ще може да ни помогне.
Тя поклати глава. Да, те можеха да спасят баща ѝ – само за да го обрекат на същата съдба като нея. Целият свят щеше да си помисли, че той е масов убиец. Тя също не можеше да изчисти името му. Цялата му кариера, целият му живот, сега беше само пепел.
– Всичко е по моя вина – проплака тя. – Толкова съжалявам.
– Шшш, не, всичко е по наша вина, Пайпър – нежно каза Лире. – Аз и Аш бяхме точно там и не забелязахме нищо. Мика е хлъзгаво копеле.
Малък ридаещ глас се откъсна от гърлото ѝ. Тя го преглътна конвулсивно и се опита да избърше сълзите си. Те продължаваха да падат, непрестанно като дъжд. Всичко беше разрушено. Всичко изчезна. Пепел до пепел, прах до прах. Как е могла да провали всичко толкова много?
Пред нея се появиха черни ботуши. Тъй като знаеше, че спътниците ѝ демони могат да разберат, че плаче, тя вдигна очи. Аш стоеше пред нея, забулен в сенки. Беше неестествено неподвижен, а изражението му беше празно като камък. Дъхът ѝ секна, докато чакаше той да се раздвижи, да проговори, да направи нещо.
Ръцете му се стиснаха. Развърза ги. После, за нейно недоумение, той започна да дърпа плитката отстрани на главата си, където беше вплетена червената връзка. Дърпаше косата си, докато копринената лента се освободи. Държеше я в един юмрук, стиснал здраво ръка, след което я протегна към нея. Тя автоматично протегна ръка с длан нагоре.
С едно движение на китката той пусна коприната от ръката си, като единият ѝ край все още беше заплетен в пръстите му. Другият край падна и се приземи със солиден удар в дланта ѝ. Краят ѝ беше навит около нещо малко и тежко. Аш дръпна връзката нагоре и скритият предмет се измъкна със сипкав шепот.
Веднага щом попадна в дланта ѝ, Пайпър разбра какво е това.
Сахар.
Истинският Сахар.
И в същия миг осъзна, че отдавна не е държала в ръцете си истинския Сахар.
Беше твърде тежък за размерите си, сякаш нещо много по-голямо се беше сгъстило в този малък сребърен овал. Той блестеше, осветен отвътре, магнетичен и завладяващ. Докато усещаше странното му излъчване в кожата си, тя знаеше, че е докосвала истинския Сахар само веднъж, първия път, когато го извади от кутията с пръстени в спалнята си.
Тя се взираше толкова дълго, че когато вдигна поглед, Аш почти беше приключил с връщането на червената коприна в косата си. Под изтръпналия ѝ шок започнаха да се пробуждат емоции. Но не щастие. Нито облекчение, нито дори изненада. Щеше да почувства всички тези неща по-късно.
В момента в нея се надигаше ужас – ужас, който бавно кристализираше в ярост.
Драконианецът не я погледна. Лицето му беше в сянка, той гледаше над главата ѝ, а чертите му бяха твърди и студени. Защитаваше се.
– Ти ми даде фалшификат. – Тя не разпозна собствения си глас, меките, плъзгащи се тонове, облицовани в лед. – Кога ги подмени? – Попита тя бавно. – Първия ден – отговори си тя сама. След малкото им бягство от префектите и дългото сутрешно пътуване през града, кутийката с пръстена не беше съвсем прибрана в ризата ѝ, когато се събуди. Аш отново бе сплел косата си – след като скри истинския Сахар, близо и на сигурно място, където никой не би могъл да го открадне, освен да го скалпира.
Тя се изправи на крака и се изправи пред драконианеца. Той я погледна, скрит в сенките. Тя искаше да види лицето му. Искаше да види вината.
– Ти ми открадна Сахара. Открадна го още първия път, когато заспах. – Той дори я беше предупредил, нали? Прощалните му думи, преди да заспи: Дръж камъка близо до себе си.
– Пайпър – намеси се бързо Лире и също се изправи. – Това е хубаво нещо. Имаме Сахар. Аш го пази за…
– За нас ? – Завърши тя рязко. Аш не помръдна, не трепна под омразния ѝ поглед. – Не бъди глупава, Лире. Той го защитаваше за себе си. Беше съвършен, нали, Аш? – Издекламира тя. – Докато някой разбере, че моя е фалшив, следите щяха да са толкова объркани, че никой нямаше да може да проследи истинския Сахар до теб. Щеше да го получиш само за себе си – точно това, което всеки демон иска.
Лире отново погледна между тях, тревогата се търкулна от него.
– Пайпър… – опита се отново.
– Защо го защитаваш? – Тя се обърна към инкуба. – Той ни предаде!
– Той спаси Сахар – изкрещя Лире. – И какво от това, че е щял да запази истинското нещо? В крайна сметка всичко щеше да се получи!
– Ами баща ми? – Изкрещя тя в отговор. – Когато се откриеше, че е фалшив, той щеше да бъде обвинен, че е подменил Сахара, преди гайците да го отвлекат. Семействата Хадес и Ра ще започнат война. Той ще бъде съсипан!
Лире изглеждаше паникьосан. Погледът му се стрелна от Аш обратно към нея.
– Някои неща са по-важни от кариерата – промълви той.
– Като например какво? – Попита тя кисело. Тя се върна към мълчаливия драконианец. – За какво си струва да съсипеш живота на баща ми, Аш? – Тя поклати глава, чувствайки се така, сякаш се разбиваше отвътре. – Ти си егоистичен страхливец. Крадлив, лъжлив страхливец. Баща ми знаеше, че си лоша новина. Знаеше…
Тя замръзна, когато истината се стовари върху нея. По тялото ѝ премина трепет. Гневът избухна в нея, кипеше, готов да избухне.
– Това беше ти. – Ръцете ѝ се разтрепериха, а стомахът ѝ се изкриви. – Ти беше причината татко да извади истинския Сахар от хранилището преди срещата. Когато дойде в консулството, той знаеше, че го търсиш. Подмени го със собствения си фалшив, за да е в безопасност. Ти… Боже, как можах да бъда толкова глупава? – Тя изпищя от луд смях. – Ти сам ми каза, на следващия ден! Беше успял да се досетиш какво се е случило в трезора, защото вече си бил вътре в него. Вече се беше опитал да откраднеш Сахар, но разпозна фалшификата.
– Пайпър… – започна Лире, съмнението натежа в гласа му.
– Ти вече си имал фалшификат – продължи Пайпър, точно над Лире. Тя се взираше в драконианеца, очаквайки той да реагира, да отрече, да признае, да направи нещо. – Защо иначе щеше да имаш готов перфектен фалшив камък? Влязъл си в хранилището по-рано, като си възнамерявал да оставиш фалшивия, докато избягаш с истинския. След това, когато посланиците дойдат да вземат Сахар и всички разберат, че не е истинският, ще обвинят баща ми. Ще го обвинят. – Гневът ѝ се разрази и прекъсна. – Ти щеше да натопиш баща ми! – Изкрещя тя. По бузите ѝ се разляха сълзи. – Вярвах ти!
Тя се обърна, неспособна да понесе спокойствието му, непристъпната му липса на реакция.
– Баща ми знаеше – задави се тя. – Накара ме да обещая, че ще те държа горе, докато преместят Сахар, за да не можеш да направиш нов опит за него. – Устните ѝ се свиха. – Сигурно ти е било приятно, когато си разбрал, че през цялото време съм имала истинския „Сахар“. Никога не трябваше да ти казвам. Ти предаде Консулството, предаде семейството ми и предаде нас.
Мълчание.
Лире се взираше в циментовия покрив между краката си, а лицето му беше изкривено от нещастие. Дори разочарование. Не че беше изненадан, но сякаш се беше надявал на нещо по-добро.
Пайпър се обърна отново. Аш я погледна обратно, лицето му беше студено, подобно на маска, точно като снимката от профилната му страница.
– Кажи нещо – изиска тя категорично.
– Като какво? – От беззвучния му копринен глас я побиха тръпки по гърба. – Каза всичко, нали? Вече имаш цялата история. Няма нужда да разглеждаш другата страна на нещата.
– Тогава ми разкажи другата страна – отвърна тя. В нея се появи надежда – слаба, ослепителна надежда, както при Мика. Този път тя я потисна. Какво би могло да оправдае поведението на Аш? Той беше крадец. Лъжлив, измамен, безсърдечен крадец.
Той отново остана неестествено неподвижен, като черна статуя в сенките, докато чакаше отговор. След това издаде отвращение в задната част на гърлото си и отвърна лице.
– Имаш две възможности – каза той. – Вземи „Сахар“ и прави с него каквото си поискаш по дяволите. Опитай се да спасиш себе си, баща си, каквото и да било. Или ще следваме първоначалния план.
Тя стисна зъби, за да не допусне да избухне в нея ярост. Ако му крещеше, нямаше да го накара да отговори. Вероятно той не искаше да признае, че историята няма друга страна. Искаше Камъка и беше направил каквото е необходимо, за да го получи, без значение кого трябва да предаде. Така би постъпил всеки демон. Демоните не бяха хора. Не можеше да се очаква, че неща като почтеност и доверие ще бъдат толкова важни, колкото за истинския човек.
– Не ти се доверявам – каза тя категорично. – Няма да правя нищо, в което си замесен ти. Просто си тръгни сега.
– Пайпър… – промълви Лире.
– Тогава върви с него! – По някаква причина ѝ беше по-лесно да отприщи избуяващите си емоции върху Лире вместо върху Аш. Погледът към него я нараняваше. Изгаряше. Болеше я от всички разбити парчета вътре в нея, където е било доверието. – Ако все още можеш да го защитиш, дори и сега, тогава тръгни с него. Позволи му да те излъже и да те предаде още веднъж.
– Пайпър – избухна той. – Вземи се в ръце!
– Да се овладя? – Изкрещя тя в отговор, вбесена.
– Да! Ти не мислиш ясно. Значи Аш е откраднал Сахар – точно това, което иска всеки демон от тази страна на Вселената. И да, мисля, че в момента е задник. Аз също съм ядосан, но също така искам да живея, за да бъда ядосан и утре – а може би дори следващия месец или следващата година. Единственият начин това да се случи е, ако работим заедно, за да се измъкнем от това. – Той снижи гласа си. – Знаеш, че не можем да се справим без Аш.
Тя стисна зъби, отказвайки да го признае. Изгарящата болка от предателството я изгаряше, по-силна от тази, когато Мика си беше тръгнал от нея, след като му беше казала, че го обича. Беше се доверила на Мика със сърцето си. На Аш беше поверила живота си.
Отвори юмрук и погледна към Сахар. Той проблясваше в слабите светлини на града, пулсирайки със сила. Тя си спомни как само преди часове Аш каза на Лилит с безупречна искреност, че не го е откраднал. Тя подсмръкна безсмислено. Какъв лъжец.
– Добре – изсумтя тя. – Добре, ще го направим по твоя начин, Аш. Но ако само погледнеш Сахар…
– Какво ще направиш? – Искането излезе със съскане. Пайпър отстъпи крачка назад, шокирана да види, че очите му са станали черни. Той се усмихна, показвайки зъбите си. – Какво точно ще направиш, Пайпър? Ще ме мразиш още повече? Не забравяй, че ти дадох Сахар и мога да си го взема обратно във всеки един момент. – Погледът му беше абаносов лед, дръзнал да я предизвика.
Тя бе замръзнала под погледа му като заек, попаднал в полезрението на ястреб. Принуждавайки се да изправи гръбначния си стълб, тя оголи зъби право срещу него.
– Защо тогава не го направиш? – Избухна тя, ядосана на него още повече за това, че я изплаши. – Вземи го тогава. – Тя заби юмрук в него, а камъкът бе стиснат болезнено здраво в пръстите ѝ. – Вземи го и отиди да правиш каквото искаш. Нима неограничената власт ще те направи щастлив, Аш? – Издекламира тя. – Да компенсираш всички приятелства, които си предал?
Дълбок тътен завибрира от гърдите му и ръцете му се свиха – много сякаш се бореше с желанието да я удари. Тя направи бърза крачка назад.
– Защо го върна? – Попита тя, като принуди гласа си да придобие по-неутрален тон.
Челюстта му се сви. Той погледна към Лире, а след това отново към нея.
– „Сахар“ не ми върши никаква работа, ако всички мислят, че съм го откраднал…
– Което и направи – промълви тя.
Преди да успее да отговори, главата му се обърна. Поривът на въздуха наруши тишината и от тъмнината изскочи Зви. Тя кацна на рамото на собственика си с разперени криле, които тракаха и трептяха. Той се заслуша внимателно.
– Два екипа префекти с проследяващи са вътре в клуба – каза Аш безчувствено. – Ако ще тръгваме, трябва да е сега.
– Откъде знаеш това? – Попита тя подозрително.
– Зви наблюдаваше.
– Зви е животно.
– Хората също.
Лире се намеси, преди тя да успее да отвърне.
– Тогава да вървим. Сега.
Аш кимна с глава.
– Ще взема кола и ще се срещнем на една пресечка източно оттук. Не се бави дълго.
– Но… – започна Пайпър.
Аш се обърна към края на сградата. С едно бързо движение той се прехвърли през ръба и се изгуби безшумно от погледа. Тя се ослуша за секунда, но не го чу да се приземява три етажа по-надолу. Дишайки дълбоко, тя стисна ръката си около камъка.
– Хайде, Пайпър – каза Лире.
Тя се обърна към инкуба, малко изненадана от враждебната скованост на профила му. Той не я погледна съвсем, докато с жест сочеше към пожарната стълба, която се намираше на южната страна на покрива.
– Какъв ти е проблемът? – Изсумтя тя.
– Какъв е твоят? Знаеш ли какво, Пайпър? – Гневът изостри краищата на думите му. – Мисля, че понякога хората се отчайват. И правят отчаяни неща – понякога погрешни. Може би трябва да помислиш за това известно време, преди отново да наречеш страхливец демона, който едва не умря, спасявайки живота ти.
Той се обърна и се отдалечи.
Пайпър отблъсна сълзите си. Помисли си, че Лире ще застане на страната на Аш. Демоните винаги се подкрепяха един друг. Тя си спомни за несвързаното извинение на Аш, когато той кървеше до смърт след схватката в медицинския център. Тогава бе почувствал вина – през цялото време бе знаел, че постъпва неправилно. Отчаяният крадец си оставаше крадец.
А отчаянието не правеше последствията по-малко реални.
Назад към част 18 Напред към част 20
