Глава 22
Радостно, тя осъзнаваше тежкото дишане на Аш над нея. Ушите ѝ звъняха. Тялото ѝ се разболя. Освен Аш, тишината беше абсолютна. Нищо. Пълно нищо.
Тя отвори очи. Непроницаем мрак. Беше жива, нали? Спомни си как покривът се срути, как пръстта и камъните се сринаха върху тях, докато малкият им квадрат подземно пространство се пукаше като балон. Звукът беше невероятен – и ужасяващ. Последното нещо, което си спомняше ясно, беше как Аш я бута надолу в последния миг преди сигурната смърт.
Той все още беше там, върху нея, предпазвайки я. Лицето му беше притиснато към врата ѝ, а дъхът му беше горещ до кожата ѝ, докато дишаше. Светът беше неподвижен и мълчалив, сякаш ужасното разкъсване на земята и камъка никога не се беше случвало.
Тя остана да лежи още миг, чувствайки се безпомощна и откъсната от света. Беше… жива. Това беше добре. И вероятно не беше ранена, макар че я болеше толкова силно, че беше трудно да се каже. Аш беше неудобно тежък. Беше поел част от теглото си, но не достатъчно.
Бяха ѝ необходими три преглъщания, за да събере достатъчно влага, за да издаде звук.
– Аш? – Прошепна тя.
Главата му се отмести малко, притискайки лицето си по-силно в страната на шията ѝ. Той все още дишаше твърде бързо.
– Ранен ли си?
Той не отговори. Замъгленият ѝ мозък се бореше да се съсредоточи, докато слушаше пълната тишина. Страхът я прониза.
Тя сви пръсти – мръсотия под ноктите ѝ. Измъкна ръцете си изпод Аш и протегна ръка. Пръстите ѝ се удариха в стените от камениста пръст от двете страни. Ужасът накара сърцето ѝ да забие. Тя хвърли ръцете си нагоре.
Пръстите ѝ се удариха в пръстта с болезнена сила. Тя притисна длани към твърдата земя, като дори не можеше да протегне ръце.
Не. Боже, не.
Тя се извъртя, протягайки се над главата си. На няколко сантиметра над главата ѝ се изсипа насипна пръст върху скална маса. Беше на една ръка разстояние от това главата ѝ да бъде смазана от падащ камък. Почти ѝ се искаше да го беше направила.
Аш въздъхна. През него премина треперене, ръцете му трепереха от двете ѝ страни. Той вече знаеше.
Бяха погребани живи.
Бяха погребани в малък балон с размерите на ковчег, заобиколен от всички страни от срутена земя. Цялата къща можеше да се срути. Мащабът на детонацията беше отвъд магията, сигурно бяха експлозивите, за които я беше предупредила майка ѝ. Дали Мона или друг от гайците е задействал взрива, или магията го е предизвикала?
Имаше ли значение? Паниката я връхлетя.
– Аш! – Тя притисна ръцете си в мръсния таван, задъхвайки се също като него. Колко въздух имаше в малката им дупка? Колко време им оставаше? – Аш, можеш ли да ни измъкнеш? Аш? – Името му излезе на хлипове.
Ниското ръмжене, което се издигаше дълбоко в гърдите му, я накара да замръзне. С нарастващ ужас тя свали ръка, за да докосне горната част на ръката му.
Пръстите ѝ не срещнаха кожата. Вместо това откриха хладна, кожена текстура. С треперещи пръсти тя проследи една от подобните на броня люспи, които покриваха ръцете му. Тя си спомни ярко вида на ръката му, тези широки черни люспи и дълги нокти, от единствения си поглед към него без блясък. Сега тези нокти се бяха закачили за долния край на ризата ѝ.
Аш беше изоставил блясъка си – и тя знаеше защо. Той се страхуваше от затворени, подземни пространства. Бяха попаднали в капана на най-големия му кошмар. Беше засенчил. Напълно, неконтролируемо. Можеше да я смаже с невъзможната си сила или да ѝ разкъса гърлото, преди да успее да се спре, ако тя направи погрешно движение. Но като се има предвид сегашните ѝ шансове за оцеляване, нямаше голямо значение. Можеше обаче да боли повече.
– Аш – прошепна тя. Мокри сълзи се стичаха по страните на лицето ѝ в косата ѝ. – Аш, моля те.
Пореден трус ги разтърси. Той изведнъж се надигна. Гърбът му се удари в горната част на земния ковчег с трясък. Мръсотията посипа лицето ѝ. Грубите звуци от двете страни я объркаха, докато не си спомни за крилата му. Те остъргваха страните на дупката. От него се изтръгна звук между ръмжене и хленчене.
– Аш – изпъшка тя. Без да спира да мисли, тя закачи ръце на врата му. Дръпна го надолу, като придърпа лицето му към гърдите си. Той се свлече, трепереше и се задъхваше. Тя разроши пръсти в косата му, проследявайки плитките отстрани на главата му, докато се бореше да овладее ужаса си. Ако не можеше тя, нямаше как да го направи и Аш.
– Шшш – прошепна тя. – Затвори очи и се концентрирай върху дишането. – Тя вдиша и издиша разтърсващо, демонстрирайки. – Успокой се. Моля те, Аш.
В задната част на съзнанието ѝ част от нея пресмяташе ценния кислород, който изразходваха с всяко паническо вдишване.
Тя прокара пръсти през косата му и откри, че той има някакви рога. Отчаяно търсейки нещо, върху което да се съсредоточи, тя проследи формата им. Три извити шипа от всяка страна, наполовина назад на главата му. Чудеше се дали ще изглеждат поразително или плашещо. Искаше ѝ се да докосне крилата му, но се съмняваше, че той ще го понесе. Затова продължи да го гали по косата, докато той се бореше за привидното си спокойствие. Не му се удаваше много.
– Аш, можеш да го направиш – насърчи го тя тихо, като се опитваше да не звучи като вкаменен. – Представи си, че си някъде другаде.
Силно треперене го разтърси.
– Не мога – прошепна той. Тя потръпна, когато гласът му се плъзна по нея, чужд и чувствен, дори загрубял от паниката. – Чувствам го.
– Какво усещаш? – Попита тя, надявайки се, че говоренето му е добър знак. Сенчестите демони обикновено не правеха човешки неща като разговори.
– Няма пространство – изръмжа той. – Няма свободно пространство. Мога да усещам открити пространства за летене в тъмното. Не мога да усетя нищо около нас. Нищо…
– Шшш – прошепна тя бързо, прекъсвайки го, когато треперенето му се засили. Тя обгърна с ръце главата и шията му, притискайки го плътно до себе си, без да знае какво друго да направи. Истеричен смях гъделичкаше гърлото ѝ, опитвайки се да се изтръгне. Тя прегръщаше паникьосан, напълно засенчен, неглижиран демон. Нарочно. Зъбите му бяха на сантиметри от югуларната ѝ артерия, ноктите му – на един флекс от вътрешните органи. Но какво значение имаше това? Така или иначе не им оставаше много време. Кислородът намаляваше с всяка минута.
Дори и да можеха да се прокопаят през пръстта и камъните, в което тя се съмняваше, нямаше къде да отидат, ако можеше да се вярва на сетивата на Аш. Никакви пространства наблизо. Нямаше как да копаят направо нагоре.
– Значи няма никаква надежда? – Попита накрая тя, едва успявайки да изтръгне думите.
Той се съсредоточи върху дишането, преди да отговори.
– Над нас има поне петнайсет фута твърдост, после няколко малки пролуки. Част от къщата се срути над нас. Усещам още едно малко пространство, някакъв тунел, на осем метра на юг, приблизително на нашето ниво. – Дълга пауза. – Няма начин да го достигнем. Между нас и там е твърда земя.
Тя се бореше да не се разплаче. Какъв глупав начин да умрат и двамата. Надяваше се, че Лире не е попаднал в експлозията. Може би той и Зви са били в безопасност. Поне беше измъкнала чичо Колдър пръв.
В очите ѝ се натрупаха сълзи. Не беше честно. След всичко, за което се беше борила, тя щеше да умре, без да постигне нищо. Никога нямаше да успее да изчисти името си. Никой никога нямаше да ги намери. Сахар беше погребана заедно с тях, изгубена за света.
Сахар.
Пайпър сграбчи Аш, вкопчвайки пръсти в раменете му.
– Аш, Сахар! Можеш ли да използваш „Сахара“, за да ни измъкнеш?
Той поклати глава, убивайки надеждата ѝ още преди да е поникнала.
– Не мога да използвам Сахара… вече опитах. Той не е настроен към мен. И не мога да направя нищо с този проклет нашийник.
– Но… ти унищожи магическия депресор на префектите.
– Това изисква огромна концентрация … не мисля, че бих могъл …
Тя разбра. Той не можеше да го направи, защото не можеше да се успокои. Дори краткият им разговор не му помагаше, тя се съмняваше, че мислите му са толкова последователни, колкото и речта му. Мускулите му трепереха, дъхът му идваше на отчаяни издишвания, а гласът му трепереше. Вероятно би предпочел да умре от мъчения, отколкото от тази съдба.
Тя потисна ридание. Тогава това беше всичко. Въздухът в дробовете ѝ започваше да се усеща неправилно, разреден и горещ. Времето почти беше изтекло.
– Ако си мислех, че това може да ни спаси – прошепна Аш – щях да опитам. Но не мога да взривя начин да стигна до повърхността, без цялата къща да се срути върху нас.
Тя кимна, докосвайки тила му, за да му даде да разбере, че не го вини. Опита се да забави дишането си, но беше трудно да се изправиш спокойно пред смъртта. Нямаше друга възможност, освен да приеме неизбежното…
– Ами тунелът на нашето ниво? – Попита тя внезапно. – Можеш ли да взривиш отвора към него с магия?
– Всичко ще се срути и силата вероятно ще те убие.
Ръцете ѝ трепереха. Тя ги сви в кълбо.
– Какво ще кажеш за поредица от малки взривове? Какво ще стане, ако пробиеш няколко малки дупки и прокараш тунел до отвора?
Той си пое дъх.
– Все още може да се срути.
– Ние така или иначе сме мъртви.
Той притисна лицето си към гърлото ѝ. Страхът му беше толкова силен, че предпочиташе да умре там, където е, отколкото да рискува да бъде затрупан още повече.
– Аш… моля те. Нека опитаме.
Той кимна мълчаливо. Премести ръцете си, докато не се подпря на лактите си, а двете му ръце стиснаха яката около врата му. Въздухът започна да се затопля. Той мърмореше под носа си, използвайки думи, за да контролира и насочи магията си към яката.
Прекъсна по средата на думата, дишайки учестено.
– Не мога да го изкарам от главата си. Не мога да мисля – задави се той.
– Можеш да го направиш. – Тя протегна ръка нагоре и намери лицето му. Поглади върховете на пръстите си по бузите му, откривайки шарка от люспи по върховете на скулите му. – Ти си по-силен от всеки, когото познавам. Ти си по-издръжлив от всички. Знам, че можеш да се справиш с това.
Тя хвана лицето му в ръцете си, предлагайки сила и стабилно спокойствие чрез увереността на докосването си. Той се успокои. След миг отново започна да шепне заклинанието с думи, които тя не можеше да разбере. Въздухът се нагорещи и засвири. Мускулите му се свиха от усилие, тялото му се напрегна.
Нашийникът се разпадна със съскане на умираща магия и разпадаща се стомана.
– Ти го направи. – Тя се хвърли около него и го прегърна силно. – Знаех, че можеш!
Той увисна върху нея, дишайки тежко, този път от усилие. Той плъзна ръце около нея и крилата му също се свиха надолу, удвоявайки прегръдката.
– От това се замаях – каза той слабо. – Ненавиждам тези проклети яки.
Пайпър се отпусна, главата ѝ се замая от облекчение и надежда. Страхът напираше и под двете.
– Аз също се чувствам замаяна.
Аш се скова.
– Трябва да побързаме.
Кислородът им почти беше свършил.
– Какво първо? – Попита тя.
Той я побутна колкото се може по-нагоре в тясното пространство. Тя се притисна в грубата пръст, а той се сви над нея, закривайки я с тялото си. Тя прехапа устни, развълнувана от смелостта му пред лицето на най-големите му страхове. Въпреки собствения си ужас, той все още я защитаваше. Една сълза се плъзна по бузата ѝ. Той беше защитавал живота ѝ на всяка крачка, а тя беше решила да го мрази за единственото егоистично нещо, което беше направил? Нищо чудно, че Лире се беше ядосал повече на нея, отколкото на Аш.
С дълбоко вдишване Аш протегна една ръка към южната стена на дупката им. Побиха го тръпки.
– Това е то – прошепна той.
Тя намери другата му ръка и я стисна силно. Сърцето ѝ заби в гърлото.
Въздухът затрещя. Взривът се удари в стената.
Мръсотията ги връхлетя като вълна. Аш закачи ръката си под нея и я подхвана, докато се издигаше наполовина, измъквайки я от рохкавата земя. Тя задуши писък, когато осъзна, че дупката им не се е срутила изцяло. Сега тя беше много по-малка.
Аш пое няколко дълбоки вдишвания.
– Ако избутаме рохкавата пръст в задния ъгъл, ще мога да опитам отново.
– Добре – съгласи се тя, благодарна, че може да се разплете. Главата ѝ се завъртя. Ставаше все по-трудно да диша.
Заедно, с много неловки сблъсъци, те избутаха рохкавата пръст, докато не получиха три метра дълбока дупка, водеща от дупката им. Бягството беше само на пет метра от тях.
Аш взриви стената за втори път, като стриктно контролираше силата. Отново разрохканата пръст се свлече надолу. Трябваше да копаят по-далеч и това отне повече време. Пайпър не можеше да си поеме дъх. Белите дробове я боляха, а главата ѝ се въртеше. Нямаше въздух.
Този път тунелът беше по-малък. Аш трябваше да легне по гръб, а Пайпър да приклекне зад него, докато протягаше ръка към края. Никой от тях не губеше въздух, за да говори. Атмосферата се пропука, докато той се подготвяше за последния взрив. Ако и този не пробиеше, нямаше да имат достатъчно въздух, за да опитат отново.
Въздухът се развълнува от сътресението. Мръсотията полетя.
Вятърът докосна лицето ѝ. Пайпър го подуши и запълзя отчаяно след Аш. Въздухът ставаше все по-хладен и свеж с всеки отчаян дъх. Изходът към грубия им тунел беше малък, едва достатъчен, за да се промъкне Аш. Тя се тласна напред и мръсотията под ръцете ѝ се отрони. Тя изпадна и се приземи върху него. Той изохка, когато лакътят ѝ се заби в стомаха му.
Застоялият, влажен въздух на тунела никога не е имал по-сладък вкус. Тя дишаше така, сякаш цял живот се е давила. Аш лежеше по гръб, а гърдите му се повдигаха, докато всмукваше въздух. Тя се свлече върху него, опряла ухо на гърдите му, и се заслуша в туптенето на сърцето му.
– Аз… – изпъшка тя – никога… няма да… вляза… в мазе… отново.
Той изръмжа в знак на съгласие.
Тя издъхна в смях от чисто облекчение, доволна, че не се е разплакала. Наистина ѝ се искаше да се разплаче. Вместо това вдигна глава и примижа в общата посока на лицето му. Тъмнината беше абсолютна.
– Можем ли вече да тръгваме?
– Да, по дяволите. Мислех, че никога няма да попиташ.
Тя извърна очи и войнствено се изправи на крака, като едната ѝ ръка бе протегната нагоре в очакване на тавана. Намери го на метър над главата си.
– Какво е това място?
– Вероятно стар тунел за бягство от първоначалното строителство на Консулството – отговори той. – Стари къщи като тези често са имали по няколко тунела и аварийни изходи.
Тя погледна сляпо в неговата посока, изненадана да чуе обичайния му глас. Звучеше така, сякаш отново се беше овладял и беше в блясък.
– Кой е изходът?
– Този път – каза той без колебание. Преди тя да успее да попита, ръката му докосна нейната. Тя сви доверчиво пръстите си около неговите и му позволи да я води. Той вървеше с безпогрешна увереност, умееше да усеща пътя им.
Тунелът продължаваше поне стотина метра. Времето нямаше смисъл в черната тъмнина. Тя се съсредоточи върху всяка стъпка, като се опитваше да не се спъне в хлъзгавия, неравен каменен под. Аш беше търпелив водач, макар да знаеше, че умира от желание да излезе на открито.
Разбра, че са близо, когато вятърът докосна лицето ѝ. Аш я поведе към друг капак, вграден в тавана над главите им. Пайпър се взираше жадно в неясната форма, докато Аш бутна вратата и се измъкна, преди да посегне обратно, за да я издърпа нагоре.
Капандурата се отвори в мръсна, претрупана барака за инструменти. Преди тя да успее да различи някакви разпознаваеми очертания в тъмнината, Аш разби заключената врата и се втурна навън в нощта. Тя се втурна след него, изненадана, че излиза навън под постоянен дъжд. Студената вода обля лицето ѝ – най-освежаващото нещо, което някога е изпитвала. Дърветата ги заобикаляха, тунелът ги беше отвел на известно разстояние от къщата.
Аш падна на мократа трева, поседя за секунда, после се свлече по гръб. Затвори очи и остави дъжда да измие лицето му. Пайпър погледна себе си, без да се изненада, че е покрита с мръсотия, която бързо се превръщаше в кал. Престанала да се интересува, тя се свлече до Аш. Той все още беше шокиращо блед.
– Ти беше невероятен – каза му тя. – Ти спаси живота ми. Отново.
– Ти спаси моя – промърмори той. – Единственият начин, по който щях да сваля тази яка без теб, беше да си счупя челюстта, опитвайки се да я откъсна. – Той замълча за секунда. – Почти бях изгубил ума си, за да опитам.
– Поне не крещя – предложи тя. – Аз крещях с паяка.
Устата му се изкриви в уморена усмивка.
Тя въздъхна и се облегна назад.
– Ако гадните гайци не ти бяха сложили този глупав нашийник, щяхме да се измъкнем оттам за нула време.
Той я погледна странно, а ирисите му все още бяха опасно тъмни.
– Пайпър, този нашийник ти спаси живота.
Тя примигна.
– А?
Той седна и разтри двете си ръце по лицето и в косата си.
– Пайпър … когато мазето се срути за първи път, бях толкова луд от страх, че сам щях да взривя половината къща, за да не бъда погребан. Нямаше да осъзная грешката си, докато не се успокоя достатъчно, за да разпозная каквито и парчета да бяха останали от теб. Ако не бяха сложили яката.
Тя се вгледа в него.
– Но ти ме защити. Спомням си.
Той се поколеба.
– Още докато те бутах надолу, вече се бях хванал за всяка частица магия, която имах. Щях да те убия по случайност. Не мислех трезво.
– Не това се случи – каза тя твърдо. – Нека не си играем на „какво би станало, ако“. Искам да намеря Лире и да се махна оттук.
Аш погледна настрани, но не и преди да се появи страх в изражението му. Тя знаеше какво си мисли: има вероятност Лире да не е имал късмет като тях, когато е избухнала експлозията. Стиснала зъби, тя се изправи на крака и се приближи до него. Той примигна към нея, изражението му беше озадачено.
Тя забрави какво бе планирала да каже. Това момчешки въпросително изражение на лицето му беше точно като лошия дракон в кухнята ѝ с розова кутийка с крем сода в ръка. Беше толкова абсурдно неуместно, че чак очарователно. Трябваше да стисне ръце, за да не падне в скута му и да го целуне, докато не изгори целият ѝ разтърсващ, затихващ страх.
Тя си зашлеви един мислен шамар. Вземи се в ръце. Това беше опиянението на оцелелите. Вече се беше зарекла никога повече да не го целува. Никога.
– Ще намерим Лире и ще си тръгнем – каза му тя яростно. – Точно това ще се случи, разбираш ли?
Той отново примигна. Устните му се извиха.
– Да, госпожо.
– Смееш ми се? – Попита тя.
– Не, госпожо.
Тя стисна очи до цепнатини. Устните му потрепнаха, докато търсеше неутрално изражение. Чудеше се дали може да го разсмее. Никога не го беше чувала да се смее.
О, Боже. Какво си мислеше? Това беше синдром на оцелелия. И вероятно малко синдром на дама в беда. И така, той я беше спасил – отново. Това не беше причина да започне да припада. Току-що беше признал, че почти я е убил.
– Да вървим – каза тя рязко.
Най-накрая той се изправи и те тръгнаха към дърветата. Дъждът бе малко по-слаб, но звукът от него по листата над тях бе достатъчно силен, за да заглуши всички останали шумове, докато не се приближиха достатъчно до консулството, за да видят оранжевата светлина, която проблясваше през тъмните стволове на дърветата. Тази светлина не беше от някоя електрическа крушка. Те спряха на ръба на дърветата, а пред тях се простираше моравата на Консулството, и се загледаха.
Назад към част 22 Напред към част 24
