Глава 3
Еми стисна зъби. Как щеше да медитира при този шум?
Стомана се сблъска със стомана в раздиращ ухото звън и мъжки глас изкрещя със смях. Още един звънлив трясък, хъркане, трясък, трясък, удар. Очите ѝ се опитаха да се отворят, но тя ги закри, сякаш това щеше да блокира звука. Мускулите на бедрата ѝ потрепваха от напрежение и тя се поклащаше на възглавницата, без да разкрачва краката си.
Звън, звън, трясък.
– Оооо! – Кацуо извика с много повече сила, отколкото беше необходимо. – Това беше евтин ход, Минору.
– Само защото не си видял, че идва.
Очите ѝ се отвориха. Разпъна краката си, изправи се и изглади бръчките по хакамата си, вчера не се беше справила толкова добре със сгъването ѝ, колкото си мислеше. От гардероба си избра хаори – тежко кимоно с отворени предни панели, предназначено за носене на открито – и го нахлузи. Издърпа конската си опашка през рамо, прокара ръце по цялата дължина на косата си, за да я заглади, и си пое дълго дъх. Едва когато се увери, че може да устои на желанието си да извика, тя отвори вратата и излезе на алеята.
Ярка слънчева светлина обливаше градината и проблясваше върху тънкия слой сняг. Доволна, че въздухът нямаше същата зимна жилка като вчера, тя зави по коридора към входа, където обу сандалите си. Зад вратата шумът от остриета и сблъскващи се тела беше още по-неприятен. Дървета, чиито червени и жълти листа надничаха изпод бялата си глазура, отделяха къщата от спаринга на сохеите, като може би им даваха основание да мислят, че шумът им няма да ѝ пречи – идея, която тя смяташе да опровергае напълно.
Тя тръгна по пътеката, далеч от къщата, като вече планираше лекцията си в главата си, когато тихо кикотене я спря. Тя се обърна, сбърчила вежди. На няколко метра от пътеката, в един гъст храст, през листата се виждаше червена светкавица.
Сърцето ѝ скочи в гърлото, преди логиката да вземе връх. Опасни йокай не можеха да влязат в светилище на ками – особено в светилището на Амацуками. А дори и да беше йокай, едва ли щеше да носи яркочервени дрехи и да се кикоти като ученичка. Е… възможно беше, но не и вероятно.
Тя отстъпи от пътеката. Скрити в храстите, две момичета в униформи на мико бяха приклекнали в снега, а вниманието им беше изцяло насочено към перфектната гледка към горичката от другата страна на дърветата. Кацуо държеше катаната си ниско и се усмихваше на Минору, докато по-възрастният сохей небрежно си подаваше острието на жезъла от ръка на ръка. Разказът за техния спаринг беше написан върху тревата, където краката им бяха разтопили снега, оставяйки ясни следи по голямата поляна.
Минору разшири стойката си и спусна острието на жезъла си към Кацуо, но преди да успее да заеме позиция, погледът му се спря на Еми. Той вдигна жезъла си и се поклони.
– Добро утро, госпожо – обади се той.
Кацуо я погледна и се изправи от бойната си позиция.
– Еми! – Възкликна той. Лицето му беше зачервено от усилието или отново се изчервяваше? – Какво правиш?
Минору се намръщи на по-младия си колега. Еми примигна, несигурна как да отговори, и погледна надолу към двете момичета. Те я гледаха с отпуснати устни, все още приклекнали зад храстите. В градината настъпи неловко мълчание.
С ярък смях по-голямото от двете момичета скочи на крака. Двамата сохеи се изненадаха от внезапната ѝ поява. Момичето им махна енергично с ръка и преметна другата си ръка през раменете на Еми.
– Ах, Кацуо! Минору! Добро утро. Току-що развеждахме госпожата из светилището. – Тя стисна раменете на Еми и ѝ хвърли лъчезарна усмивка, която ясно казваше: „Ти ни провали прикритието, така че е по-добре да си поиграеш.“ Второто момиче също се изправи, а лицето ѝ засия с ефектна руменина.
Момичето, което държеше Еми като пленница за раменете, направи величествен жест около тях.
– Сега, след като видяхте къщата, ще ви покажем и конюшнята. Харесваш ли коне? Имаме четири: три кобили и един кастриран мъжки.
Все още говорейки за коне, тя насила насочи Еми обратно към пътеката. Другото момиче тръгна след тях, вперило поглед в пръстите си, а Кацуо и Минору мълчаливо гледаха след тях. Момичето, прикрепено към Еми, разговаряше шумно, докато сохеите не се изгубиха от поглед. Минута по-късно звънът на оръжията се възобнови.
Момичето пусна ръката си от Еми и извърна очи толкова силно, че главата ѝ се поклати на врата.
– Трябваше ли да бъдеш толкова очевидна? Те нямаха представа, че ги наблюдаваме, докато ти не реши да стоиш там на видно място.
– Не разбрах какво правиш, докато Минору вече не ме беше забелязал. – Еми не беше сигурна дали се защитава, или се извинява.
– Сега ще трябва да намерим нов начин да ги наблюдаваме. – Тя се нагърби, без да забавя темпото си, докато минаваха покрай градината на една прашна пътека, която се насочваше на север, далеч от къщата. – Аз съм Рина, между другото. Това е Юи.
Тя посочи през рамо другото момиче, което се взираше в Еми без думи. Очилата с дебели рамки увеличаваха очите ѝ, което правеше погледа ѝ още по-неприятен. Косата ѝ беше дълга до раменете, едва достатъчна, за да се върже на конска опашка като на мико, а дребната ѝ фигура почти се губеше в широките ръкави на бялото кимоно и развяващата се червена хакама.
– Вчера бяхме на училище, когато пристигнахте, а Нанако не искаше да присъстваме на първата ви вечеря. – С поредното си прекалено усърдно завъртане на очи Рина прибра дългия си, разрошен настрани бретон зад ухото си. – Кой знае защо. Тя се ядосва, че вятърът духа накриво.
Звучеше така, сякаш Еми не беше единственият получател на лошото отношение на Нанако.
– Приятно ми е да се запознаем – каза Еми, като се възползва от първата истинска пауза на Рина. – Аз съм…
– Кимура Еми – прекъсна я Рина с величествен тон. – Камигакари на Аматерасу, Амацуками на вятъра, носителка на радост и пролет, владетелка на циклони и бури. Ние знаем. Знаехме за теб още преди Кануши Фуджимото да ни каже, че ще останеш тук до церемонията. Всяко мико във всяко светилище на Аматерасу знае името ти.
Един мъничък глас промълви нещо зад тях.
Рина се спря с подсмърчане.
– Говори, Юи. Не те чуваме, когато шепнеш така.
Юи скръсти ръце.
– Наистина ли имаш знака на ками? – Попита тя, като гласът ѝ беше само с малко по-силен от първия път.
Еми кимна и притисна ръка към кимоното над гърдите си.
– Да. Появи се, когато бях на осем години, на сутринта след зимното слънцестоене.
– Можем ли да го видим? – Попита Рина, а лицето ѝ пламна от любопитство.
– Да го видите? – зяпна Еми. Никой досега не беше питал това. Нима Рина не беше виждала как тя посочва гърдите си – като на място точно над деколтето си? – Не е на място, което… Искам да кажа, че не би било подходящо…
– Няма значение. – Рина махна с ръка и продължи да върви. – И какво е да си камигакари? Обзалагам се, че ти е много лесно, а? Никой няма да те накара да работиш. Твърде важен си за това.
Еми неохотно последва момичето. Около пътеката се затваряха надвиснали дървета – по-диви дървета, които вече нямаха поддържания вид на градина. Къщата не се виждаше зад гърба ѝ, а и никой от сохеите не ги следваше. Нямаше пазители.
– Колко още? – Попита Еми. – Конюшнята все още е на територията на светилището, нали?
– Разбира се – каза пренебрежително Рина. – Тя е точно зад този завой. Знам, че не можеш да напускаш територията без своя сохей.
Момичето поведе по пътя покрай острия ляв завой на пътеката. Гората се отвори в малко, оградено пасище с проста конюшня отпред. Четири коня пасяха върху заснежената трева – два кафяви, един червеникаво-кафяв с тъмни чорапи и черна муцуна и един черен с един бял чорап. Червеникаво-кафявият вдигна глава и им изцвили, но другите три държаха носовете си на земята и хрупаха самотно.
Рина се приближи до дървената ограда и застана до нея, като се облегна с лакти на избледнялата бяла боя на горната ограда. Тя се усмихна на Еми.
– И така, госпожице Камигакари, как е?
Еми потисна гримаса. Надяваше се, че Рина ще забрави този начин на разпитване.
– Подобно е на това да си мико, но с повече… ограничения.
– Ограниченията не могат да бъдат толкова лоши. – Рина изрита чепка трева. – Разглезена си, нали? Красиви сохеи на твое разположение и други мико, които вършат всички твои задължения, така че нищо напрегнато не може да се отрази на здравето ти. Искам да кажа, хайде. Това звучи доста страхотно.
Опитвайки се да не се намръщи, Еми погледна конете през пасището. Без да обръща внимание на снега, червеникаво-кафявият се бе върнал към тревата си. Денят вече се затопляше. До обяд снегът вероятно щеше да изчезне.
– Предполагам, че има някои луксове – промълви Еми.
– Камигакари трябва да остане чиста – прошепна Юи на ръцете си, докато ги усукваше, – за да може да получи силата и духа на ками. Тя трябва да се къпе два пъти дневно, да медитира преди и след сън, да яде само здравословна храна, да пие само пречистена вода. Тя трябва да поддържа чист и непорочен дух, както и тяло, и да се въздържа от зли или нечисти мисли или пориви.
– Пак ли учиш наизуст учебниците? – Рина промълви на Юи, преди да се усмихне на Еми. – Нечисти пориви, а? Тогава предполагам, че не трябва да те каним да гледаш тренировките на сохеите. Те са тук само от една седмица, но досега са тренирали по два пъти всеки ден.
Еми изтръпна, защото старите спомени се мъчеха да се освободят. Тя нямаше да се промъква, за да гледа тренировките на сохеи. Беше направила тази грешка веднъж. Никога повече.
– Чакай – замислено каза Рина. – Затова ли пратеникът от Шион направи такъв голям проблем, че само мико могат да те докосват? – Гласът ѝ се задъхваше от недоверие. – Искаш да кажеш, че на мъжете изобщо не им е позволено да те докосват?
Еми отново изсумтя.
– Ти не можеш да докосваш мъже? Сериозно? Значи, чакай – тогава никога не са те целували, нали?
Без да знае как да се измъкне от този разговор, Еми поклати глава. Очевидно никога не е била целувана. Невинният или необходим контакт – като този, при който Кацуо я хвана – беше нормален. Не че мъжете можеха да я заразят с не повече от кратко, безобидно докосване, но правилото все пак беше необходимо, за да се защити чистотата ѝ.
Рина се разсмя.
– Не мога да повярвам. На колко си, на осемнайсет? И никога не си целувала момче!
Под неудобството на Еми кипеше раздразнение. Необходимите ограничения и жертви, изисквани от камигакарите, не бяха шега, на която да се смееш.
Еми направи малък поклон.
– Благодаря ви, че ми показахте конюшнята. Трябва да се върна в къщата. Все още не съм завършила сутрешната си медитация.
– Съжалявам, съжалявам! – Изчурулика Рина, без да звучи никак извинително. – Понякога се увличам. Хайде да се върнем. – Тя прескочи няколко крачки, след което изчака Еми и Юи да я настигнат. – Пратеникът беше много настоятелен да останете в рамките на територията, освен ако нямате и двамата сохеи с вас. Наистина ли сте в опасност, когато не сте на свещената земя?
– Това е просто предпазна мярка – обясни Еми. Явно въпросите нямаше да спрат, докато не се раздели с Рина. – Сохей ме придружаваше до и от училище всеки ден, докато завърших миналото лято, и никога не сме имали проблеми.
– Но веднъж бяхте нападната от йокай, нали? – Попита Рина. – Преди няколко години, в парка пред светилището Шион. Едно мико умря, нали? Как изглеждаше йокаят?
Последният ѝ въпрос прозвуча с приглушен тон на болезнено любопитство.
Еми спря по средата на пътеката, изправи се и стисна треперещите си ръце.
– Мико Рина – каза тя, като придаде на гласа си колкото се може по-властен тон. – Едно невинно момиче загина при това нападение. Моля те, покажи уважение към един погубен живот. Тя беше само на петнадесет години и загина трагично и ненужно. Моля ви да пожелаете на душата ѝ да намери покой, а на семейството ѝ – утеха, вместо да пълните мислите си с мръсни подробности за начина на смъртта ѝ.
Юи послушно скръсти ръце в молитва за починалата, но Рина не помръдна. Усмивката ѝ не се виждаше никъде, докато се взираше в Еми с присвити и твърди очи. Еми задържа погледа ѝ, докато момичето най-накрая не сведе очи.
Без да каже нито дума повече, Еми се отдалечи от тях и се върна към къщата. Тя държеше спокойствието си в железен юмрук, без да иска да допусне нито една пукнатина. В главата си чуваше последния вик на Хана отново и отново, докато не чуеше нищо друго.
Йокаите може и да бяха убили Хана, но слабостта на Еми, нейната глупост и егоизъм бяха истинските причини най-добрата ѝ приятелка да си отиде завинаги.
Назад към част 3 Напред към част 5
