ГЛАВА 9
Тя отново се разхождаше, когато тъмничарите най-накрая се върнаха.
Вратата се отвори и я заля със светлина. Тя потръпна, като закри лицето си с ръце. Плъховете изпищяха раздразнено, докато се втурваха обратно в канализацията. Тя спусна ръка, за да се вгледа в двамата демони, които стояха на входа на килията ѝ.
Изглеждаха като всички останали, облечени в черно с обикновена червена лента около дясната си ръка, която ги обозначаваше като тъмничарите, а не като обикновени войници/охранители. Тя едва ги различаваше и нямаше представа дали са същите, които бяха взели дрехите ѝ и я бяха претърсили за скрити оръжия – по-скоро, за да я предпазят да не се нарани, отколкото да се притеснят, че може да ги нападне. В стомаха ѝ се появи страх, беше беззащитна пред тях.
– Как мина нощта? – Издекламира един от тях.
Тя се намръщи и не отговори, не възнамеряваше да признае, че е прекарала последните няколко часа в опити да не се разплаче от абсолютна мизерия. Беше премръзнала и я болеше, краката и глезените ѝ бяха покрити със следи от ухапвания, а беше толкова жадна, че едва успяваше да мисли трезво. Гладът беше на второ място в списъка с непосредствените ѝ нужди.
– Готова ли си да бъдеш полезна? Не искам да създаваш лошо настроение на Военачалника.
– Да – каза тя през зъби.
Първият затворник погледна към втория затворник.
– Звучи ли ти готова?
– Не.
– Готова съм – изсумтя тя. – Просто ме пусни оттук.
– Изглежда, че има някакво отношение – каза затворник едно.
– Да, наистина не искам да я пускам навън – каза затворник две. – Не и докато не се докаже.
– Какво? Как да го направя?
– Бъди креативна – каза той. – Трябва да преброиш до десет, за да ни внушиш защо трябва да те заведем при Военачалника. Едно.
Тя се взираше в него, а съзнанието ѝ беше напълно празно.
– Две.
– Слушай, казвам ти…
– Три.
– Готова съм – каза тя отчаяно. – Ще направя всичко, което той каже!
– Четири.
– Моля те, просто ме остави…
– Пет.
Тя нададе писък на разочарование.
– Какво, по дяволите, искаш от мен да направя?
– Шест.
– Не знам какво искаш!
– Седем.
– Вие, копелета! – Тя се хвърли напред, без да е сигурна какво възнамерява да направи, просто знаеше, че не може да издържи още една минута в тази килия.
И двамата пазачи реагираха с едно и също бързо движение, като всеки от тях извади от колана си дълга метър и половина черна пръчка с малка примка в края. В центъра на примката синята светлина се пропука като електрическа точка. Тя се изправи на крачка, едва излязла от обсега им.
Първият затворник тихо цъкна.
– Определено не е готова.
– Не – съгласи се другият. – Аз също не мисля, че тя заслужава това. – Той извади малка бутилка от задния си джоб. Съдържанието ѝ се разля съблазнително. Той отвинти капачката и обърна бутилката, като разля вода по пода.
Тя почти се разплака, като видя водата, изхвърлена в краката ѝ. Гърлото ѝ изгаряше.
Затворник две пъхна бутилката обратно в джоба си.
– Ще се върнем по-късно. Ако си спомним. Може би тогава отношението ти ще е по-добро.
Усмихвайки се, те се отдръпнаха и затвориха вратата с метален трясък. Затворът се плъзна с второ, силно изщракване. Тъмнина изпълни малката килия. Безнадеждната ярост пламна, преди да я залее отчаянието.
Тя се взираше надолу в черното. Сълзите бодяха очите ѝ, докато падаше на колене и облизваше мръсната вода от пода.
***
Тя преброи повече от четири часа, преди тъмничарите да се върнат. Този път тя покри лицето си, преди вратата да се отвори. Светлината все още я бодеше в очите. Когато изсумтя от болка, пресъхналите ѝ устни се напукаха. Усети вкуса на кръвта.
Предпазливо се изправи на крака. Тъмничарите я изучаваха. Тя бързо ги прегледа за следи от съд за вода. Честно казано, не се интересуваше от нищо друго освен от водата. Тя отчаяно се нуждаеше от нея.
– И така… – изрече един от тях. – Чувстваш ли се по-послушна?
Тя кимна.
Другият наклони глава.
– Наистина ли? Все още искаме да видим как ще го докажеш. – Той се усмихна злобно и ѝ направи жест да продължи.
Четирите часа за планиране не бяха донесли много идеи. Тя не знаеше какво точно искат от нея. Очевидно говоренето за желанието ѝ да бъде послушна не беше достатъчно. Трябваше да направи нещо, за да го докаже.
Със стиснати ръце тя внимателно се приближи до тях, докато не остана една крачка. След това, дишайки малко прекалено бързо, падна на колене пред тях и се наведе напред, докато лицето ѝ почти докосна пода.
– Ще направя всичко, което искате, ако мога да видя Самаел сега – заговори тя. – Моля?
Отговори ѝ тишина. Тя запази позицията си, дори когато всяка фибра на съществото ѝ се бунтуваше срещу нея. Никога досега не се беше кланяла в краката на някого. Беше дори по-трудно, отколкото си беше представяла. Унизително, но в същото време я караше да се чувства смазващо уязвима. Беше безпомощна на пода. Те се извисяваха над нея и имаха цялата власт.
– Хм. Поне подобрение.
Приемайки това за добър знак, тя се осмели да седне.
– Какво мислиш? – Първият затворник попита своя колега.
Той сви рамене.
– Не съм сигурен.
– Кълна се, че съм готова – измърмори тя.
Вторият затворник се усмихна.
– А, добре, знаеш ли какво? Всъщност вече е твърде късно да се видим с Военачалника. Така че все пак ще трябва да почакаш.
Тя затисна прилива на ярост, преди да се е появил на лицето ѝ.
Той бръкна в задния си джоб и отново извади бутилка. Разклати я, като накара водата да шурне силно.
– Жадна ли си?
Сърцето ѝ заби в гърлото. Не можеше да откъсне очи от бутилката.
– Моля те – прошепна тя.
Той бавно отвинти капачката. Когато се опита да я излее отново, тя неволно се дръпна напред. Твърде късно осъзна, че той само се е преструвал. Поклащайки глава в присмехулен ужас, той разгледа бутилката. Наклони глава назад и се залюля шумно, след което изплю пълна уста с плюнка във водата. Усмихвайки се, той завинти капачката обратно и пусна бутилката на пода пред нея.
– Наслаждавай се.
Тя грабна бутилката и я стисна, докато те се отдръпнаха, смеейки се, и затвориха вратата, потапяйки стаята в мрак. Дълъг момент тя държеше бутилката. Опита се да обмисли всичко. Гърлото ѝ изгаряше. Тялото ѝ го поиска. Стискайки очи, тя отвинти капачката и отпи.
***
Тъмничарите не се върнаха. Тя чакаше и чакаше, като се ослушваше за най-слабия звук, който би могъл да бъде стъпка. На всеки четвърт час ставаше, за да прогони плъховете, и се връщаше на мястото си точно до вратата, притиснала ухо към нея, за да слуша.
Минаха часове. Трябваше отново да е нощ. Мислите ѝ се въртяха в кръг, объркани и объркващи. Само с една бутилка вода през последните тридесет часа издръжливостта ѝ бързо намаляваше. С напредването на нощта мислите ѝ ставаха все по-размити.
На два пъти заспа. Всеки път се събуждаше с писъци, а по краката ѝ пълзяха плъхове, които късаха месото от стъпалата и глезените ѝ.
Някъде по средата на нощта, докато се свиваше в ъгъла и се опитваше да не се унесе, бравата на вратата на килията ѝ се отвори. Тя погледна нагоре, без да се измества от замръзналата си топка. В килията се процеждаше слаба светлина. Смаяна, тя се вгледа в посетителя си.
Раум я изучаваше без емоции. После погледът му се насочи към пищящите паразити в другия край на килията. Тя също погледна и за пръв път видя плъховете. В гърдите ѝ се надигна писък. Тя едва се пребори с него.
Плъховете не бяха плъхове. Те бяха много по-ужасяващи.
– Нили – промърмори Раум.
Дракончето му се появи в краката му. Вниманието му се насочи към плъховете и то ги нападна. Малките зверове пищяха и съскаха, оголвайки уста с остри жълти зъби, докато драконета ги гонеше обратно в решетката. Червените им очи заблестяха, докато се отдръпваха.
Пайпър се сви в ъгъла. Раум влезе в килията ѝ и затвори вратата. Драконетът му се разхождаше пред решетката, за да държи плъховете настрана.
Раум приклекна пред нея. Слабата светлина идваше от малка сфера, подобна на пламък на свещ, окачена във въздуха над него, подхранвана от магия. В едната си ръка държеше купа. Тя не каза нищо, докато той я изучаваше.
– Казах на тия глупаци да внимават – каза той, беззвучният му глас беше тих.
– А?
– Казах им, че не си демон. Не те ли предупредих? Това, което правят всеки ден с демоните, ти няма да го преживееш. – Той постави купата до себе си и свали от рамото си сгънато квадратче материал. Разклати го и откри тънко вълнено одеяло.
– Седни – нареди той.
Тя седна. Той наметна одеялото около нея, като ѝ помогна да се надигне обратно върху него, така че вече да не докосва студения метален под или стените. Тя придърпа краищата му около себе си, като се сгуши в драскащата вълна, и зарови замръзналите си крака в гънките. Раум вдигна купата и ѝ я предложи. Тя измъкна ръка от одеялото и взе металната чиния. Беше горещо. Вдигна я близо до лицето си и усети миризмата на говежди бульон.
– Изпий го бавно – каза той. – На малки глътки.
Той седна над нея и заплаши да ѝ отнеме купата всеки път, когато пиеше прекалено бързо. Тя отпи от бульона и почти припадна, докато горещата течност се плъзгаше по гърлото ѝ и нагряваше корема ѝ. По някаква глупава причина очите ѝ се насълзиха. Тя ги отблъсна с мигане.
Когато свърши, му подаде празната купа. Придърпа одеялото и го погледна.
– Защо? – Попита тя.
– Всичко тук – каза той тихо – се случва по някаква причина.
– Самаел ли те изпрати?
Той прибра купата и се изправи на крака.
– Нили ще остане до сутринта, за да можеш да поспиш малко.
Тя отново кимна, преглъщайки наплива от въпроси. Нямаше да получи никакви отговори от него. Вероятно не правеше нищо от доброта, трябваше да изпълнява заповеди.
Без да погледне назад, той излезе и затвори вратата. Тя затвори очи срещу обземащата я черна тъмнина и го слушаше как прибира ключалката на мястото ѝ. Стъпките му сигурно бяха тихи, защото не го чу да се отдалечава.
Шумолене в ъгъла, когато дракончето му Нили се настани удобно. Меките звуци на дишането ѝ бяха неописуемо успокояващи. Ако посещението на Раум беше по заповед на Самаел, дали и оставянето на дракончето му беше част от плана? Одеялото и бульонът, да. Но дракон-защитник?
Преди да успее да вземе решение, умората я връхлетя и тя изпадна в безсъзнание.
***
Самаел я чакаше в просторната всекидневна, прилежаща към кабинета му.
Тя влезе, като се опитваше да не стъпва върху зачервените ухапвания по босите си крака. Раум я последва, като я подканяше в правилната посока, когато беше необходимо. Разходката из имението беше едновременно подарък и кошмар. Подарък, защото се разхождаше, имаше слънчева светлина, имаше шум и нормалност, свеж въздух и топлина. Кошмар заради всички хора: демони, облечени в красиви дрехи, поддържани, чисти и добре нахранени, които я гледаха и се гримираха, сякаш беше някаква мръсотия на пода, в която едва не бяха стъпили.
Самаел също изглеждаше скъпо и безупречно в обикновена синя риза и черен панталон. Погледът му се вдигна, за да срещне нейния, когато тя влезе. Тя помръдна. Не можеше да срещне очите му. Вместо това се взираше в пода, докато отиваше към празния дървен стол, поставен пред малка маса в стил трапезария в ъгъла. Той седна на отсрещната седалка, а тясната повърхност на масата запълни малката празнина между тях.
За пореден път Раум застана зад нейния стол. Тя разтвори и сключи ръце в скута си, ужасена от това, което Самаел можеше да поиска от нея. Ужасяваше се, че ще се провали и той ще я изпрати обратно в тъмната ѝ килия. Ужасяваше се, че някак си ще се справи и той ще получи своите отговори.
– Добро утро, Пайпър – каза той.
В нея проблесна гняв – в момента нямаше нищо хубаво в нищо, но той бързо заглъхна под вълната на страха, че той ще забележи реакцията ѝ. Тя промълви без думи.
– Готова ли си да започнем?
Тя кимна.
Той постави ръката си на плота с дланта нагоре и разтвори пръстите си. В дланта му седеше Сахар. Към него беше прикрепена сребърна верижка, слята директно с върха на камъка. Тя се вгледа в него, обзета от ужас. Спомни си горещия изблик на сила в юмрука си, странния скок на нещо в главата си.
– Вземи го – нареди тихо Самаел.
Тя преглътна тежко и посегна към Сахар. Внимавайки да не докосне кожата му, тя повдигна веригата, докато Камъкът не се издигна от дланта ѝ. Сърцето ѝ се разтуптя и тя бавно обхвана другата си ръка. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше, странно плътен, чужд на кожата ѝ. Но тя не усещаше нищо друго. Никаква внезапна топлина или прилив на сила.
Ръката на Самаел се сключи около китката ѝ. Тя трепна, въпреки че докосването му не я беше наранило. Ръцете му бяха топли. Тя очакваше кожата му да е студена. Той придърпа ръката ѝ по-близо до себе си.
– Отвори пръстите си.
Тя се подчини. Той постави върха на пръста си върху Сахар. Очите му се разфокусираха, тъй като вниманието му се насочи към някакво вътрешно усещане. В продължение на пет минути те седяха неподвижни, докато той правеше каквото и да е.
Накрая отново се съсредоточи върху нея. Тя леко се сви.
– Общувай с камъка – нареди той.
– Аз не разбирам.
– Опитай се да се свържеш със силата му. Вече си го правила, макар и неволно.
В нея се разгоря паника. Нямаше представа какво има предвид той, но не смееше да го каже. Дишайки учестено при перспективата да се провали, тя погледна камъка и се съсредоточи. Нищо не се случи. Опита се да си възвърне усещането от единствения път, когато го беше използвала. Опита се да вдъхне сила в себе си. Опита се да установи някаква връзка – дори когато се чудеше как, по дяволите, би трябвало да се свърже мислено с неодушевен предмет. Нямаше смисъл.
След като стана ясно, че не постига никакъв напредък, Самаел започна да прави предложения. Нито едно не проработи. Опита се да държи Камъка едновременно с нея, за да види дали вместо това може да общува с него. При всеки неуспех тя очакваше ярост, но той просто ѝ каза да продължи да опитва и продължи да предлага нови стратегии – всичко от посредничество до визуализация и ядосване. Тя опита всичко, което ѝ предложи. Нищо.
Накрая той вдигна Сахар от ръката ѝ и седна на стола си. Отметна бледата си плитка от рамото си и завъртя камъка между два пръста. Пайпър стисна и разтвори ръцете си.
– Разочарован съм, Пайпър – каза той тихо.
– Опитах всичко. Не знам как. Казах ти, че го направих случайно.
– Трябва да намериш начин да повториш тази случайност.
– Съжалявам. – Тя се бореше със сълзите, а отчаянието дращеше вътрешностите ѝ. Той щеше да я изпрати обратно в бастилията. – Ще продължа да опитвам. Ще го измисля.
– Може би следващия път ще бъдеш по-добре мотивирана. Надявам се заради теб да има напредък. – Той се изправи на крака.
– Не, ще продължа да опитвам… Моля те, позволи ми…
Самаел излезе от стаята.
Пръстите на Раум притиснаха ръката ѝ. Тя преглътна молбите си. Той я издърпа от седалката и я поведе през стаята към страничната зала. Сълзите, които бе сдържала пред Самаел, се стичаха по бузите ѝ.
– Опитах се. Наистина, наистина се опитах – задави се тя.
Раум не отговори. Той я поведе обратно през луксозното имение. Бастилията се намираше на няколко сгради разстояние, сложният комплекс беше свързан с покрити дворове и дъгообразни коридори, които играеха ролята на мостове. Тя почти не забелязваше демоните, покрай които минаваха – докато не зърна един с преливаща червена коса. Тя спря мъртва и се обърна.
Драконианът, който вървеше в другата посока, забеляза вниманието ѝ и спря. Беше може би на четиринайсет години, косата му беше разрошена като на типичен тийнейджър. Имаше три полузараснали рани по лицето си и една ръка, пристегната към гърдите му, за да не се движи раненият крайник. Носеше черни дрехи, подобни на тези на Раум, но не носеше оръжие.
Двамата с младия драконианец се взираха един в друг. Матовите му очи бяха по-бледи от тези на Раум, почти ледено сини. В тях проблясваше любопитство, докато той поглеждаше към облеклото на пленника си.
Раум посегна към нея. Тя се отдръпна и се изправи пред драконианеца.
– Къде е Аш? – Попита рязко тя.
По лицето на драконианеца проблесна изненада и погледът му рязко се стрелна наляво. Пайпър се обърна в тази посока. От прозоречната ниша се откриваше шокираща гледка към висящата планета, както и към дълга, ниска сграда, разположена в ъгъла на комплекса.
– Каква е тази сграда? – Попита тя, като погледна назад към драконианеца.
Очите му бяха широко отворени и ужасени. Той се отдръпна. Раум мина покрай Пайпър. Преди тя да успее да реагира, той удари младия драконианец през лицето с достатъчна сила, за да го повали на пода. Момчето се изтърколи на крака, притиснало отново ръка към лицето си, а от ъгълчето на устата му се стичаше кръв. Той хвърли омразен поглед към Пайпър, преди да се втурне в бяг и да изчезне зад ъгъла.
Тя се подпря на краката си, за да не се сгърчи, когато Раум се обърна към нея.
– Каква е тази сграда? – Попита тя отново.
Той хвана ръката ѝ с болезнено силна хватка и я повлече по коридора. Тя полубягаше, за да не изостава, като се опитваше да не хленчи. Той не отпусна хватката си, докато не стигнаха до бастилията. Двама облечени в черно тъмничари излязоха напред, за да я вземат.
Раум се наведе, като доближи лицето си до нейното.
– Подцених способността ти да манипулираш, Пайпър. Няма да забравя.
Очите ѝ се разшириха.
– Какво?
– Ти се възползва от едно дете. Сега трябва да го набия за грешката му.
– Ти… не, не… недей да го правиш!
– Нямам избор. Той трябваше да знае по-добре.
Двамата тъмничари я хванаха за ръцете. Драконианът наблюдаваше как я влачат назад, а лицето му беше по-студено, отколкото тя някога го беше виждала.
– Не, Раум, не го наранявай. Това беше моя грешка. Вместо това набий мен. Накажи мен!
Силата на погледа му намаля, когато отново изпадна в хронична апатия. Той погледна към тъмничарите си.
– Върнете я в килията ѝ. Без даване на храна.
– Са-Самаел не е казал никакви дажби. Раум? Самаел не е казал това!
Драконианецът си тръгна точно както и Самаел, оставяйки я на съдбата ѝ, без да ѝ хвърли и един поглед.
Назад към част 9 Напред към част 11
