ГЛАВА 10
Дванадесет часа по-късно тя си помисли, че може би полудява.
През нощта се изхитри, като напъха одеялото си върху решетката в килията и легна върху нея. Не беше толкова топло, колкото да се увие в одеялото, но пък предпазваше от плъховете. За съжаление това не ѝ оставяше никакви развлечения. Глад. Жажда. Студ. Умора. Толкова уморена.
Ужасът пропълзя по вените ѝ. Истерия гъделичкаше ръбовете на съзнанието ѝ. Другата мисъл, която я измъчваше и която отказваше да замълчи, беше вината ѝ за драконовия младеж. Да, тя беше изстреляла този въпрос към него с надеждата, че той ще издаде нещо. Всички драконианци, хванати в капан от Самаел, се познаваха и вероятно имаха обща представа къде се намират. Както и той. Но не беше очаквала реакцията на Раум. Не бе очаквала момчето да бъде наказано. Той не ѝ беше отговорил, просто беше погледнал в посока на Аш – проста, невинна реакция на това, че някой му е задал въпрос в лицето. Тя не искаше да го нарани за това. Нейна е вината. Нейната егоистична грешка.
В дългата, празна тишина мозъкът ѝ изтръгна други тревоги, за които да се мъчи. Прощалните думи на Мика се върнаха в мислите ѝ: Кръвна целувка. Каквото и да беше, не можеше да е добро, но тя нямаше как да разбере какво е то. Въпреки това умът ѝ продължаваше да я подпитва като болен зъб, търсейки отговори, които ги нямаше.
Накрая тъмничарите се върнаха. Изтощението ѝ, гладът и жаждата – всичко това отстъпи на втори план пред отчаянието. Този път погледите не я притесняваха, докато минаваха през комплекса, беше твърде съсредоточена върху задачата си да общува със Сахар. Да накара нещо да се случи. Да постигне напредък – какъвто и да е напредък.
Тъмничарите я отведоха обратно в кабинета на Самаел. Единият от тях бутна вратата, а другият я избута през нея, като я потупа бегло. Вратата се затвори зад нея.
Самаел седеше зад бюрото си и чакаше. Присъствието му тежеше в стаята като токсин във въздуха.
– Пайпър. – Острият му поглед я преряза. – Надявам се, че няма да ме разочароваш днес.
Тя промълви съгласието си. Той я наблюдаваше. Тя стоеше до вратата, загледана в пода, страхувайки се да помръдне.
– Седни.
Тя се промъкна до стола пред бюрото му и седна. Главата ѝ се завъртя.
Самаел я изучаваше още малко. Тя прегърби рамене, като не откъсваше поглед от набраздените си, посинели крака.
– Искам да проверя една теория – каза той. – Подозирам, че не си в подходящата кондиция, за да повториш първия си успех със Сахар. Мисля, че трябва да пресъздадем подобни обстоятелства на отчаяние.
Очите ѝ се разшириха. Това звучеше лошо – наистина лошо.
– Н-не, аз мога да го направя. Този път ще се справя. Ще го направя.
Коленете ѝ трепереха. Самаел мотивираше хората чрез мъчения. Дали щеше да я накара да се измъчва, за да я накара да се отчая подобаващо?
Страничната врата, водеща към дневната, се отвори. Тя погледна нагоре. Влезе Раум, следван от още някой. Тя се вгледа в демона, опитвайки се да разбере защо ѝ се стори познат. Висок, по-възрастен, дълга кафява коса, вързана на ниска опашка, спретната козя брадичка. Лицето му не ѝ говореше нищо, но имаше нещо в лешниковите му очи…
Демонът сякаш разпозна и нея. Очите му леко се разшириха, когато я забеляза, и стъпките му се забавиха.
– Завършихте ли прегледа си? – Попита Самаел.
Демонът се обърна към Военачалника на Хадес, а погледът му беше остър като бръснач.
– Да. Изглежда, че работи, както си възнамерявал. Комбинацията предизвиква и силен психически стрес.
Гласът на демона беше дълбок баритон с екзотично наслояване на акценти – и тя разбра кой е той. Сърцето ѝ подскочи в гърлото. Демонът беше Вежовис, лечителя от Надземния.
Тя си спомни ясно първата си среща с него. Преди пет седмици той се беше представил за лекар, за да лекува пациенти в същия медицински център, където бащата на Пайпър се възстановяваше след нападението на гайците над консулството. Лечителят беше спасил живота на Аш в онзи ден, може би опитвайки се да компенсира неуспеха си да спаси сестрата на Аш преди години.
Тя отвори уста – и Вежовис извърна поглед към нея. Погледът му я удари като удар в корема. Тя затвори устата си.
– Колко време? – Попита Самаел спокойно, а тежкият му поглед наблюдаваше мълчаливото взаимодействие между тях.
– Може би две седмици, ако първо не полудее.
Самаел кимна.
– Тогава още една и сме готови. – Той направи жест към Пайпър. – Как е тя?
Вежовис я погледна критично, но не се приближи.
– Дехидратирана и изгладняла. Очевидно е, нали? Някои от ухапванията по краката ѝ изглеждат заразени. Лекувай ги, ако искаш да е жива следващата седмица.
Гласът на Самаел изстина.
– Това е краят на прегледа ти?
– Не ти трябва лечител, за да ти каже какво си ѝ причинил. – Ледена пауза. – Сделката ни е приключена.
– Добре – каза Самаел. – Заклел си се да мълчиш. Не забравяй. Можеш да си тръгнеш.
Вежовис кимна рязко и се обърна. Срещна очите на Пайпър, докато минаваше. Тъга засенчи погледа му. Той мина покрай нея и излезе от стаята.
Тя го гледаше как си тръгва, като се чувстваше така, сякаш се разбиваше отвътре. Когато го беше видяла, в нея беше пламнала надежда. Вежовис беше помогнал на Аш два пъти преди това. Може би щеше да помогне и на нея. Но той си беше тръгнал, сякаш тя вече беше мъртва. Пепелта от надеждата я задуши.
– Да продължим – каза Самаел и се изправи на крака.
Паниката я обзе. О, Боже. Той ли щеше да я измъчва? Трябваше да се справи от първия си опит. Трябваше да разгадае Камъка с един изстрел.
Самаел заобиколи бюрото си и се насочи към страничната врата. Раум я избута в редицата зад Военачалника. Тя последва Самаел през вратата, като се бореше с ослепителната нужда да бяга. Коленете ѝ се разтрепериха, а дъхът ѝ се учести.
Борбата с паниката погълна толкова голяма част от вниманието ѝ, че тя не забеляза веднага другите хора, стоящи в стаята. Когато видя двама облечени в черно тъмничари, ужасът обзе мускулите ѝ и тя спря мъртва. Те трябва да са мъчителите. Пред тях стоеше една жена, също в черно. Тъмната ѝ коса беше прибрана на стегната конска опашка, а гримът ѝ беше тъмен и драматичен върху изваяните ѝ черти.
Усмивката ѝ беше кисела.
– Това трябва да е тя.
Пайпър се задъха и отстъпи назад. Тя се блъсна в Раум и коленете ѝ почти се подкосиха.
– Вземи се в ръце, скъпа – каза жената и се усмихна. – Ние не сме тук заради теб.
Тя се отдръпна и Пайпър видя това, което не беше забелязала преди.
Имаше четвърти човек, коленичил между двамата тъмничари. Още преди жената да хване с шепа тъмната му коса и да дръпне главата му назад, тя разбра кой е той.
– Аш! – Изкрещя тя.
Тя се хвърли напред. Раум я хвана за горната част на ръцете и я дръпна назад. Тя увисна в хватката му, а сърцето ѝ се разкъсваше.
Очите на Аш бяха черни като смола. Те се насочиха към нея, но тя не можеше да каже дали я е разпознал. Жестока метална халка – същата, която използваха префектите, беше пристегната към лицето му и щеше да има скрита метална пластина, която притискаше езика му, пречейки на говора. Бузите му бяха вдлъбнати, лицето му бе измършавяло, тъмни кръгове посиняваха кожата под очите му.
Голото му тяло разказваше историята на последните пет седмици. Тя можеше да преброи ребрата му. Кожата му, обикновено с топъл меден загар, беше бледа и болнава. По гърдите и стомаха му имаше рани и синини, някои стари, други пресни. Дебели белезници, съединени с метър тежка верига, държаха ръцете му зад гърба и ако синините и засъхналата кръв по китките му бяха някакъв показател, те бяха на мястото си от известно време.
Вежовис беше излязъл от тази стая, защото беше преглеждал Аш. Какво беше казал? Две седмици? Аш вече изглеждаше полумъртъв.
По лицето ѝ се стичаха сълзи.
– Аш – извика тя.
Черните му очи се плъзнаха към нея. Празното му, но лаконично изражение не се промени. Очевидно беше засенчен максимално. Сенчестите демони невинаги разпознаваха хората, които познаваха, дори когато те не бяха наполовина в гробовете си от седмици на кой знае какви мъчения. Докато се взираше в него, разкъсвайки се от болка, парчетата от онова, което Самаел беше казал в кабинета си, си идваха на мястото. Нов начин да я мотивира. Експерти по мъченията, които не бяха там за Пайпър.
Ужасът сви гърлото ѝ. Тя откъсна поглед от Аш и погледна към Самаел, като едва успяваше да повярва, че той е толкова зъл.
– Седни, Пайпър – каза той, сдържан както винаги.
Тя не помръдна. Раум я бутна напред, насочвайки я към малката масичка, и я бутна надолу. Самаел се плъзна срещу нея. Тя срещна тъмния му поглед и показа цялата си омраза.
Той не реагира, не се засегна.
– Ще започнем отново със Сахар. Този път Аш ще понесе наказанието за провалите ти.
Тя стисна седалката си, докато в ръцете ѝ не се появи болка. Да спори щеше да е безполезно. Задуши думите, които искаше да изплюе в гнусното му лице, страхувайки се, че Аш ще бъде наказан за тях.
– Ейсет – каза той и кимна към Пайпър.
!Жената-демон пристъпи напред, усмихвайки се със сладка отрова.
– Трябва да знаеш какво ще изтърпи Аш заради теб.
Тя извади от колана си лъскав черен прът – стандартното оръжие на тъмничарите. В края на дължината ѝ имаше отворена примка, а в центъра ѝ заплашително проблясваше малка точка синя светлина. Тя хвана китката на Пайпър и протегна ръката ѝ. С другата си ръка спусна примката на пръчката, докато тя увисна над вътрешната част на предмишницата на Пайпър. Ръцете на Раум се сключиха върху раменете ѝ и я задържаха на стола.
Ейсет докосна края на пръчката до кожата на Пайпър.
Нагоре по ръката ѝ избухна огън. Тя изкрещя. Болката разкъса нервите ѝ като мълния от предмишницата чак до рамото, преди да избледнее до тъпа болка. Ейсет освободи ръката ѝ. Пайпър я придърпа към корема си и се сви над нея, а риданията запушиха гърлото ѝ. Сълзи, които не можеше да спре, заляха лицето ѝ. В мига, в който пръчката я докосна, ръката ѝ сякаш се раздроби. Макар че агонията бързо бе отшумяла, интензивността ѝ бе разкъсала душата.
– Не виждам смисъл да прилагаме директно този вид стимул – промърмори Самаел. – Ще бъдеш напълно неспособна да се съсредоточиш. Надявам се, че болката на Аш ще те мотивира вместо това.
– Може би трябва да обясня степента на неговото страдание – предложи Ейсет срамежливо, като се усмихна на Самаел.
Той кимна.
Ейсет се върна при Аш.
– Погледни тук, Пайпър. Виждаш ли това?
Тя хвана челюстта на Аш и наведе главата му назад. Тежък нашийник обгръщаше врата му с три дебели, черни метални ленти. Тя го потупа като учител, който посочва нещо на схема.
– Това е последното ми изобретение. Мисля, че си се сблъсквал с някое от другите ми изобретения? Яката, която контролираше хоронзон, който едва не те изяде за вечеря? – Тя се засмя. – Това ми е любимото.
– Ейсет – каза нетърпеливо Самаел.
– Съжалявам, господарю. Ще побързам. – Тя му се усмихна, преди да се съсредоточи върху Пайпър. – Тази яка е много специален инструмент. Тя има три цели. Първата предотвратява промяната на формата, той не може да освободи блясъка си. Втората изсмуква магията му и я връща обратно в нашийника, което го прави по-слаб, а нашийника – по-силен. А третото – тя въздъхна щастливо – причинява болка. Много повече, отколкото можеш да си представиш. Собствената му магия подхранва болката, заедно с всичко, което добавям към нея. Така че всеки път, когато го докосвам с това – тя размаха пръчката си – болката ще се прибавя към това, което той вече изпитва. Колко може да издържи един ум, преди да се пречупи?
Пайпър се почувства зле. Тя преглътна трудно, за да не повърне.
Самаел почука с пръст по масата. Пайпър неохотно се обърна към него. Ужасът сви стомаха ѝ. Боже, защо не се бяха опитали да намерят Аш по-рано? Как можеха да позволят това да му се случи?
– Започваме – каза Самаел. Той пусна „Сахар“ на масата и се облегна назад в очакване. Изглежда, този път нямаше да предлага никакви предложения.
Тя го вдигна и го задържа в юмрук, а кокалчетата на пръстите ѝ побеляха. Погледът ѝ се стрелна към Аш. Черният му поглед беше втренчен в Самаел. В него определено имаше разпознаване, в очите му блестеше отровна омраза. Тъмничарите застанаха от двете страни на Аш, като държаха ръцете му, за да го задържат на място. Ейсет стоеше над него, търкаляше жезъла в ръцете си и се усмихваше в очакване.
Пайпър погледна камъка. Взе го в ръце, вдигна го близо до лицето си и се вгледа в сребристата му повърхност. Опита се да успокои ума си и да се съсредоточи. Паниката изпълваше главата ѝ като хиляди крясъци на птици. Тя не можеше да мисли. Трябваше да се справи. Трябваше да го направи.
Стиснала очи, тя стисна Сахар и впрегна цялата си воля, за да го накара да направи нещо. Каквото и да било. Как го беше използвала първия път? Дори не беше опитала. Просто се беше случило. Как можеше да го пресъздаде?
Минаха минути. Нищо.
Самаел въздъхна. Очите на Пайпър се отвориха. Гърлото ѝ се сви.
Военачалникът на Хадес небрежно махна с ръка по посока на Ейсет. Пайпър се завъртя на седалката си, като наполовина се изправи, преди Раум да я хване за раменете и да я запрати отново надолу. Ейсет се усмихна и сложи жезъла върху лявото рамо на Аш.
Очите му изпъкнаха, лицето му побеля. От металната запушалка се изтръгна задушен звук, докато той се гърчеше встрани от пръта. Двамата тъмничари се подпряха, като го задържаха на място, докато Ейсет натискаше пръта по-силно. Аш се разтрепери, а от него се изтръгна още един нечленоразделен вик. Очите му се извърнаха назад.
– Спри – изкрещя Пайпър дрезгаво. Пръстите на Раум се впиха в нея, докато тя се бореше. – Спри! Опитвам се. Опитвам се, по дяволите!
С жест от страна на Самаел Ейсет вдигна жезъла. Аш провисна, всмуквайки въздух около нашийника. Лявата му ръка трепереше и се гърчеше от спазми. Кръвта се стичаше по гърдите му от раната с мехури, оставена от пръчката. Пайпър се пребори с воя на страдание и отчаяние, който се надигна в гърлото ѝ.
Тя се обърна назад, за да се изправи срещу Самаел.
– Нарани ме вместо това – помоли тя. – Остави го на мира. Това е моя вина. Нарани ме.
Болезнената хватка на Раум леко се отпусна.
Изражението на Самаел не се промени.
– Опитай отново – заповяда той.
От нея се изтръгна ридание. Тя стисна Сахар по-силно. Какво трябваше да направи? Тя нямаше никаква магия. Не можеше да използва проклетия Камък, колкото и да се опитваше. Изобщо никога не го беше използвала. Камъкът просто… просто е реагирал. Никога не беше решавала да направи нещо, никога не беше мислила за магия или за камъка. Той се беше задействал сам.
Тя сви тяло около Сахар, а раменете ѝ се разтърсиха от ридания, докато се опитваше да направи невъзможното. Нищо не се случи. С всяка изминала минута тя ставаше все по-отчаяна. Сахарът не беше нищо повече от красив камък в ръцете ѝ, безполезен.
– Ейсет – каза Самаел.
– Не! – Извика Пайпър извика.
Ейсет застана пред Аш и заби пръчката в стомаха му.
Дрезгавият му писък я прониза като острие. Той се свлече напред и се гърчеше в конвулсии. Ейсет издърпа пръта нагоре. Той се изви назад от нея, но затворниците го задържаха на място. Кръвта се стичаше по стомаха му.
– Спри! Моля, спрете!
Раум я притисна на мястото ѝ.
Ейсет погледна към Самаел. Той не направи никакъв жест, за да я накара да престане. Бавно усмихвайки се, тя издърпа жезъла. След това, със смеещ се поглед към Пайпър, го заби отново в корема му. Вкопчи се в него и го завъртя напред-назад, като го вкара по-дълбоко в отворената рана. Аш се свлече напред, отдръпвайки се и задушавайки се. Кръвта се разпръсна по пода.
– Не! – Изкрещя тя.
Гневът, ужасът и паниката набъбнаха в нея, твърде силни, за да ги понесе. Емоциите я връхлетяха като ад, който не можеше да контролира. Нещо в нея се счупи. Страхът отпадна. Гневът я заля с вълна от диво безразсъдство.
Тя заби лакът в бъбреците на Раум. Той изхърка от болка и хватката му се отпусна. Тя се освободи и се хвърли от стола.
Той я хвана за ръката. Докато я извиваше назад, тя се завъртя заедно с движението, като все още крещеше омразата си към всички тях. Превърнала пръстите си в нокти, тя се вряза в лицето му. Той вдигна ръка, едва избягвайки удара ѝ.
В нея се надигна нещо ужасно, чуждо. Съзнанието ѝ се разцепи на две, когато друго присъствие си проправи път навътре. В тялото ѝ избухна мълния в поток от топлина и сила. Гръмът разцепи въздуха, като разби със силата си близкия стол. Следвайки дъгата на пръстите ѝ във въздуха, бяла светлина проблесна в четири светещи остриета.
Кръвта се разпръсна горещо по лицето ѝ. Раум се блъсна обратно в стената. Ръката, с която бе закрил лицето си, бе разцепена до костите. Още три диагонални сечива разрязаха чисто торса му.
Шокът я спря само за секунда. Тя се завъртя със стиснати зъби, в ръката ѝ се разгоря ярко светещия „Сахар“. Очите ѝ откриха Ейсет.
Изблик на сила със силата на таран се стовари върху Пайпър отстрани. Тя излетя от краката си и се сгромоляса тежко на пода. Невидими връзки закачиха китките ѝ и издърпаха ръцете ѝ право встрани. Тя изкрещя, когато силата издърпа ръцете ѝ и заплаши да изкълчи ставите ѝ.
Самаел се появи до нея и коленичи до ръката ѝ, в която тя стискаше в юмрук Сахар. Той протегна ръката си под нейната. Силата му издърпа ръцете ѝ още малко. Агония премина през раменете ѝ. Тя отново изкрещя, заслепена от болка. Ръката ѝ се сви и камъкът падна.
Самаел го хвана елегантно и се изправи. Връзките изчезнаха. Пайпър се срина на пода, разтреперана от внезапното спиране на силата, която бе заредила кръвта ѝ с електричество.
– Ейсет – каза спокойно Самаел. – Виж дали лечителят е все още наблизо. Бързо.
Жената се запъти към вратата, отвори я и се втурна навън, като крещеше заповеди, докато вървеше. Пайпър се извърна, за да погледне зад себе си. Самаел беше коленичил до Раум. Драконианецът се беше свлякъл настрани в локва кръв. Той не помръдваше.
Разтреперана, Пайпър се изправи. Вниманието ѝ се насочи към другия край на стаята. Двамата тъмничари стояха от двете страни на Аш, който все още беше на колене, с прегърбени рамене и увиснала глава. Изправяйки се на крака, тя погледна към Самаел – той беше притиснал ръка към гърдите на Раум, а въздухът около него искреше от магия – преди да се запъти към двамата затворници. Очите им се свиха почти в унисон. Единият от тях пристъпи напред и извади жезъла си.
Щом тя се оказа на една ръка разстояние, той се опита да я удари с него. Тя се отклони и го хвана за китката. Адреналинът се вдигна в нея, давайки на изгладнялото ѝ, изтерзано тяло сила. Тя не хабеше енергията си за нищожни движения. Едно добре изпълнено завъртане счупи лакътя му. После удари страничната част на ръката си във врата му. Той рухна. Ако беше уцелила точното място, той беше мъртъв.
Тя се обърна, когато вторият затворник се насочи към нея. Три бързи удара го повалиха на пода, стенещ и в полусъзнание.
Тя стъпи върху него и посегна към Аш. Потъна на колене и обгърна раменете му с ръце.
– Аш – прошепна тя, притискайки го. Без да може да се сдържа повече, тя започна да плаче сериозно. – Съжалявам. Толкова ми е жал.
Той извърна глава, притискайки лицето си към шията ѝ, както някога, когато бяха попаднали в капан под земята, на минути от смъртта. Тя го стисна по-силно, като ѝ се искаше да го хване и да избяга. Да бяга, докато не се окажат на цял свят от този ад.
Ударни стъпки оповестиха завръщането на Ейсет. Тя нахлу в стаята, а Вежовис беше по петите ѝ. Той огледа стаята и се втурна към Самаел. Падна на колене и притисна ръце към неподвижната форма на Раум.
– Забавих кръвотечението – каза Самаел. – Можеш ли да го спасиш?
– Може би – измърмори Вежовис. – Отведете останалите. Да не се разсейват.
Самаел се изправи. Кръвта обагри панталоните му от коленете надолу и покри ръцете му. Той се обърна и погледна Пайпър с дълъг поглед. Тя впи едната си ръка в косата на Аш и го придърпа към себе си. Ако имаше достъп до оръжие, щеше да се опита да убие Самаел на място, рисковете да са проклети.
– Ейсет… ескортирай Пайпър обратно до бастилията. – Той погледна към тъмничарите, които Пайпър беше извадила от строя. – Изпрати няколко стражи да върнат и Аш.
Той вдигна ръка и погледна висящия на веригата си Сахар. После погледна към стената, опръскана с кръвта на Раум. За пръв път Пайпър забеляза огромни разкъсвания в дървото, огромни прорези, прекъснати от тясно пространство от неповредено дърво, където беше стоял Раум.
– Изненадан съм, Пайпър – каза тихо Самаел. – Раум е известен с изключително бързите си рефлекси за предпазване. Ако беше някой друг, щеше да го нарежеш на парчета. И все пак… атаката ти разби щита му. Ще бъда разочарован, ако той умре. – Погледът му я прониза, обещавайки болка. – Много разочарован. – Той хвърли поглед към Ейсет.
Жената излезе напред, стиснала заплашително жезъл в един юмрук. На Пайпър ѝ трябваше цялата воля, за да пусне Аш. Преди да се изправи, тя притисна бузата си към неговата.
– Дръж се, Аш – прошепна тя. – Не се отказвай. Дръж се, моля те.
Ейсет я хвана за ръката и я издърпа. Тя позволи на жената да я избута към вратата, като вървеше встрани, за да не изпуска от очи Аш. Погледът му се издигна, за да срещне нейния, и не се поколеба, докато Ейсет не я избута през вратата.
Той изчезна от погледа ѝ и тя се опасяваше, че го е видяла за последен път.
***
Пайпър седеше в килията си, обгърнала с ръце коленете си, и се люлееше леко напред-назад в такт с дишането си.
Черните очи на Аш я наблюдаваха от вътрешността на главата ѝ. Тя не можеше да спре да вижда опустошеното му тяло, ужасната яка на врата му. Тя го убиваше. Вежовис беше казал същото. Самаел го беше измъчвал до смърт.
Тя притисна лице към коленете си и се люшна по-бързо. Аш се гърчеше, докато Ейсет забиваше пръчката в стомаха му. Раум се свлече на пода в локва кръв. Не беше искала да прави това. От всички демони, които беше срещнала на това място, Раум беше този, който най-малко заслужаваше това – не че все още не беше неин враг. Просто ѝ се искаше да беше атакувала Самаел, когато Сахар се беше взривил. Той не беше толкова бърз в защитата, колкото Раум. Може би щеше да убие гадняра от Хадес.
Самаел може и да се ядосваше заради нараняванията на Раум, но като цяло сигурно беше доволен от нея. Няколко часа след като Ейсет я бе захвърлила обратно в килията ѝ, се бяха появили някакви тъмничари. Те я отведоха в друга част на бастилията, където получи душ, свежи затворнически дрехи и храна. Някакъв квазилекар беше сложил някакъв крем върху ухапванията ѝ от плъхове. Преди да я затворят отново, в килията ѝ беше поставена голяма каничка – достатъчно вода, за да ѝ стигне за цялата нощ.
Тя спря да се люлее достатъчно дълго, за да разтрие с палец струпея на предмишницата си – мястото, където Мика я беше хванал на тържеството и глупавият му пръстен я беше убол. Под душа тя за първи път забеляза следата: червена синина с размер на грахово зърно около малка следа от пробождане. Беше накарала квазидоктора да я намаже с крема си против инфекции, но не я беше боднало като другите рани. Тя не беше сигурна какво означава това. Може би това беше само синина.
Въздъхна и подпря брадичка на коленете си. Плъховете се вкопчиха в одеялото под нея, но тя го беше заклещила в решетката възможно най-плътно. Затвори очи и се опита да успокои мислите си, за да заспи. Кой знаеше какво ще донесе утрешният ден?
Беше толкова уплашена от предстоящото, че едва дишаше.
Сега Самаел знаеше със сигурност, че може да използва Сахар. И все пак не беше сигурна, че наистина го е използвала. По-скоро се чувстваше така, сякаш Камъкът бе използвал нея. Точно както и миналия път, тя не се опитваше да черпи от него. Опитваше се да извади очите на Раум с нокти. Сахар… я беше имитирал. Само че с хиляда пъти по-голяма сила.
Дали подсъзнанието ѝ е използвало силата, както бе предположил Самаел? Инстинкт? Това би могло да обясни огледалния характер на атаката – подхранвано от магията копие на физическите ѝ движения. Но тя не знаеше какво би трябвало да е усещането от магията. Все още не разбираше как тя, която нямаше магия, изобщо можеше да използва Камъка. Имаше вероятност и Самаел да не знае. Но той щеше да продължи да работи върху нея, докато не го разбере.
Какво щеше да се случи утре? Щеше ли да я накара да опита отново? Щеше ли Ейсет отново да измъчва Аш? Раум нямаше да е там, дори ако Вежовис бе успял да го спаси. Самаел трябваше да бъде донякъде притеснен от това, което беше направила. Какво щеше да стане, ако Пайпър беше обърнала магията на Камъка срещу него? Сигурно ѝ се искаше да го беше направила.
Ами ако Аш не беше там? Ами ако Самаел го беше изпратил с Ейсет, за да може да продължи да го измъчва до лудост, а после и до смърт? Колко време му оставаше? Тя притисна двете си ръце към лицето си. Какво трябваше да направи? Дори да успееше да стигне до Аш, не можеше да свали нашийника от него, докато беше заключен около него, той беше безпомощен. А дори и да го измъкнеше и даже да свали яката, Аш пак щеше да е в капан, защото сестра му беше пленница на Самаел. Нищо нямаше да се промени.
Тихо почукване на вратата на килията ѝ я накара да вдигне очи. Тъмнината се притисна към очите ѝ. Плъзгащият се болт изсвистя в тишината. Не можеше да е отново Раум, ако беше жив, нямаше да е във форма за среднощни разходки до подземието. Вратата се отвори, после се затвори. Тя не можеше да види нищо.
Светлината разцъфна.
Вежовис стоеше в килията ѝ, а в дланта му витаеше малка искрица светлина. Притисна пръст към устните си. Тя се взираше в него, а сърцето ѝ биеше. Той мълчаливо коленичи пред нея.
– Преди да се надяваш прекалено много – прошепна той – не мога да те измъкна.
Белите ѝ дробове се свиха. Тя се бореше да диша.
– Не можеш?
Той за кратко затвори очи.
– Отне ми цялото умение да избегна да бъда видян. Аз съм лечител, а не шпионин. Не мога да се върна през бастилията с теб.
Тя сви рамене, понасяйки втората съкрушителна вълна на отчаяние, която той ѝ причини.
– Тогава защо си тук? – Попита тя категорично.
Той се усмихна леко.
– Доведох ти приятел, който може би ще ти помогне вместо теб.
Той отвори едната страна на сакото си. От него изскочи златоока глава.
– Зви!
Дракончето зачурулика развълнувано. Тя се освободи и скочи в скута на Пайпър. Тя прибра Зви в ръцете си, а малкото създание я гушна в екстаз, размахвайки криле.
– Намерих я, докато се опитваше да премине през охраната около Асфодел. Успях да я вкарам контрабандно.
Пайпър погали копринената грива на Зви и подсмръкна.
– Благодаря ти.
Той кимна.
– Пайпър… ти трябва да избягаш.
– Знам това.
– Не, мисля, че не разбираш. – Лицето му се втвърди. – Трябва да се махнеш от това място, без значение кого трябва да оставиш зад себе си.
Тя замълча. Зви се сви в скута ѝ, като тихо припяваше.
– Какво имаш предвид?
– Искам да кажа, че ако имаш шанс да избягаш, трябва да го използваш. Не можеш да рискуваш себе си заради Аш.
Възмущението я накара да се скове.
– Ако мислиш, че ще…
– Тук не става въпрос за теб – отвърна той. – Не е и за Аш. Нито един живот не е важен тук. Осъзнаваш ли какво се случи днес? Ти отключи Камъка на Сахар.
При изражението му в нея се промъкна тревога.
– „Сахар“ не е използван от почти петстотин години, откакто създателят му е избил цял град. Загинаха стотици невинни хора. Сахар е твърде могъщ, за да бъде използван. Той е безграничен. Това е оръжие за масово унищожение, което не би трябвало да съществува.
– Знам това, но…
– През последните векове то е било безобидно, защото никой не е успял да го отключи. Но ти го направи. Осъзнаваш ли какво означава това?
Двамата се взираха един в друг.
– Това означава – каза той бавно – че сега ти си оръжието.
Тя не можа да си поеме дъх.
– К-какво?
– Ти си за Сахар това, което е пистолетът за куршума. Куршумът е този, който убива хората, но без оръжието е безсилен. – Погледът му я прикова на място. – Самаел ще те държи близо до себе си като най-ценното си притежание. Ти ще бъдеш най-доброто му оръжие. Ти можеш да владееш Сахар, единствената, която може да го направи. Ако той не може да го използва, тогава ще те обучи да го използваш. Ще те измъчва, изтезава и малтретира, докато не се превърнеш в послушен роб като Раум, само че сто пъти по-могъщ от всеки дракониан.
Тя се задъхваше, като се опитваше да не припадне.
– Не. Не, аз… аз…
– Ти ще бъдеш тази, която ще избие стотици невинни по заповед на Самаел. С теб той най-накрая ще осъществи амбициите си. Самаел не се задоволява с управлението на една територия. Той възнамерява да управлява света. Може би и трите свята. Със силата на Сахар, с която разполага, чрез теб той ще направи своя ход. Ще има война, каквато дори не можеш да си представиш.
Той отново затвори очи, а болката състари лицето му.
– Пайпър, умолявам те. Давам ти шанс да се спасиш противно на моята по-добра преценка.
Веждите ѝ се смръщиха.
Очите му се отвориха, черни като нощта.
– Почти те убих – прошепна той. – Веднага щом видях какво си направила, почти сложих край на живота ти. Въпреки усилията, които положих, за да оцелееш, животът на нито един от нас не надделява над обещанието за бъдеща смърт, ако на Самаел бъде позволено да те използва, за да насочи разрушителната сила на Сахар.
Той издиша бавно, изражението на лицето му бе твърдо.
– Излизай, Пайпър. Остави Сахар, Самаел не може да го използва без теб. Остави Аш, за него е твърде късно. Това чудовище на врата му го докарва отвъд ръба на лудостта. Той вече е отвъд сянката. Не можеш да го спасиш. Махни се, преди да е станало твърде късно.
Тя се взираше, изтръпнала и ужасена.
Вежовис се изправи.
– Не мога да остана дълго в Подземния свят. Трябва да напусна Асфодел или рискувам да събудя подозренията на Самаел. Все пак ще те чакам на Кръстопътя на враните. Зви знае мястото. – Той се изправи внимателно. – Двадесет и четири часа, Пайпър. Толкова мога да чакам. Ако ме достигнеш там, ще те измъкна от Подземния свят.
– Но… но аз не знам…
– Направи всичко по силите си – промълви той. – Вече е половин час след полунощ. Ще чакам, колкото мога. Успех.
Тя го гледаше как се измъква през вратата, докато светлината му угасваше. Затворът се плъзна на мястото си. Тя си пое дълбоко дъх и после още един. Паниката кипеше под повърхността на мислите ѝ.
Зви издаде тих звук и побутна ръката на Пайпър. Тя прибра дракончето близо до себе си.
– Какво ще правим, Зви? – Прошепна тя хрипливо.
В тъмната тишина нямаше отговор.